Днес Съюзът на съветските социалистически републики щеше да навърши 100 години. Моята страна не съществува. „Като че ли“, защото докато хората го мислят и докато има поне един човек, който го мисли, тя е жива – въпреки всички антисъветчици на Руската федерация и света взети заедно. Стогодишният юбилей е добър повод да се замислим върху историята ни през 20 век и в наши дни – дните на мрачното утро на 21 век.
СССР е първата държава в света, която официално постави за своя задача изграждането на общество на социална справедливост и постигна много успехи по този път, а по пътя и фантастични постижения в икономиката, науката, технологиите и културата. В никакъв случай не идеализирам СССР. Както всички общества, било то социални системи или просто държави и имперски формации, неговото зараждане и ранните етапи са били кървави – младостта, независимо дали е индивидуална или социална, винаги е жестока, не познавам контрапримери. Това е първото. Второ, ако СССР беше нещо подобно на идеално общество (именно подобно, тъй като идеални общества не съществуват), тогава откъде се взеха всички онези, които през 80-те години разбиваха системата и държавата за своите егоистични интереси, а през 90-те заедно с западната буржоазия ограби бившия СССР, мародерствайки по време на празника на чуждите лешояди?
Във всяко общество се крие неговият антипод – това е едно от истинските системни противоречия. По същия начин във всяко здраво тяло има опасни микроби и вируси, но докато тялото е здраво, то ги потиска. Те излизат, когато тялото, неговият имунитет отслабне. В СССР Плохиш винаги е съществувал до Малчиш-Кибалчиш, до СССР-1 – СССР-2, до Съюза – неговата Сянка. Чуждото присъства в съветската система от самото начало – няма как да бъде иначе. При Сталин Чуждото се страхуваше. След смъртта му през 1953 г. то започва да повдига глава и да изправя раменете си, но това не бе забелязано почти до самия край. Какво да кажем за 50-те години?!
Лятото на 1954 г. Аз съм на три години. Усмихвам се на баща ми, фронтовик, който ме снима в малката ни зеленчукова градина. Войната завърши с победа преди девет години. „Живей и работи. Добър живот“. Но – „всичко е добре, но нещо не е добре“. Че сега, в ретроспекция, знаем, че не е било добре. И тогава нито бащата, нито другите възрастни, да не говорим за децата, можеха дори да знаят, че „лошото“ се събуди, макар и предпазливо, но вече вдигна глава, че механизмът, който след 37 години ще убие моята страна, вече е заработил и че се активизира през 1954 г. посредством отстъпки във външната политика, и ще завърши с тях: от Никита-Царевичарят до Мишка-Пликчето (известен още като Маркираният, известен още като Горби).
Преди това обаче СССР ще има още много победи, които ще се паднат върху детството, юношеството и младостта (до 35 години) на моето поколение. През 60-те години светът ще обсъжда не дали СССР ще изпревари САЩ, а кога ще стане това. Ще има няколко разклонения, избори на кръстопът, ще има възможности да се смачка, изкорени „недоброто“, но ще бъдат пропуснати – точно в шейсетте, „горделиви шкембета“.
През 90-те години децата и внуците на това „недобро“ ще си отмъстят; не само, че „лошите” ще надиграят „момчетата-позитивчета”, но тези „момчета” почти ще изчезнат през 70-те, това са нещата. И няма да е смешно. Но това ще бъде по-късно. Междувременно, в онова лято на 1954 г., аз се усмихвам – не само на баща си, но и на светлото, ясно бъдеще и моята Родина – Съветския съюз. Предстоят съветските триумфи на невероятната тридесетгодишнина, с която ще се гордея през целия си живот, презирайки онези, които страхливо предадоха страната и живеят на крадени неща: „И завинаги и винаги и по всяко време страхливците, предателите ние винаги презираме” (В. Висоцки).
Като всички нови общества, СССР е роден в поток от насилие и кръв – иначе не става. Освен това тези, които създадоха революцията и гражданската война, не мислеха за никакъв СССР като форма на съществуване на историческата Русия. Русия, меко казано, те не я обичаха. Те изобщо не се интересуваха от Русия: левите глобалисти – Ленин и ленинистите с техния германски „завой“, Троцки и троцкистите с техния „завой“ към САЩ и Великобритания – мечтаеха за световна република. Ето защо съветската история от 20-те – средата на 30-те години на миналия век е ширеща се русофобия, повторена във външно смекчен вариант през 90-те години. И Сталин до средата на 30-те години не беше същият Сталин, който под натиска на обстоятелствата (борба за власт, наближаваща война с нацистка Германия) направи национален, патриотичен, имперски завой през втората половина на 30-те години. Още през юли 1930 г. в доклад на 16-ия конгрес на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките Сталин каза, че основната опасност е великоруският шовинизъм. Вярно е, че в същото време, за разлика от мнозина, той призова за борба с неруските форми на шовинизъм и национализъм. Акцентът обаче е ясен. И изведнъж – обратът от 1935-1937 г., който промени ситуацията и изчегърта голямата част от наследството на левия глобализъм – „как странно се разбърква колодата“ (М. Булгаков). Въпреки това родилните петна останаха – и то значителни.
Рожденият белег на левия глобализъм през цялата съветска история ще бъде едностранчивата, в крайна сметка провалена национална политика на ВКП (болшевики) / КПСС, която издига покрайнините за сметка на руснаците, РСФСР (и Беларус). Именно тук, за разлика от всички предградия, съветщината органично ще легне върху руския национален характер. В други републики съветството, първо, парадоксално, ще работи не за интернационализъм, а за национализъм, който с времето доста бързо се превърна в русофобия, в черна неблагодарност както към руснаците, така и към социализма – нека ви напомня: в републиките перестройката и каквото последва, се развиваше не толкова под антисъветски, колкото под антируски лозунги. На второ място, значителна част от населението, особено в Закавказието и Централна Азия, чувстваше съветското като задължение на руснаците да „теглят каруцата“ – бремето на руския човек се оказа обратното на бремето на белия човек. Друго нещо е, че руснаците от героичната епоха на социализма (1930-1950-те години) считаха за свой дълг да помагат на слабите в този свят както в СССР, така и в чужбина, и изобщо не го правеха по принуда. Това обаче не отменя меко казано недостатъците в националната политика на партията.
Но това е само едната страна на въпроса. Има и други. Само съветщината – съветската социалистическа система, нейната организация осигури победа във войната. Да, самият Сталин призна, че съветските хора са се борили не толкова за социализма и Сталин, колкото за своята родина. Но в края на краищата те се бориха, бидейки организирани в съветската социалистическа система в нейния сталински вариант, използвайки я като организационно оръжие. Във войната победи не просто руският народ, а народът, организиран по определен системен начин – съветският. В прочутия си тост на приема в Кремъл на 24 май 1945 г. Сталин определя руснаците като „изключителна нация“, като „водещата сила на Съветския съюз сред всички народи на нашата страна“. В същото време без СССР като организационна форма на историческа Русия и руския народ народът не би спечелил войната. Достатъчно е да си припомним руско-японската 1904-1905 г. и Първата световна война, за да стане кристално ясна ситуацията.
В края на 19-ти век автократичната Русия стигна до историческа задънена улица: запушването на социални съдове всъщност блокира развитието. Неслучайно М.О. Меншиков в самото начало на ХХ век. пише за необходимостта Русия да „смени енергиите“, в противен случай тя ще се превърне в колония или полуколония на Запада. И наистина, ако „енергиите” не се бяха променили, тогава февруари 1917 г. вече щеше да се превърне в началото на 1991 г. Революцията разруши класовите бариери и по този начин освободи колосалната социална енергия на масите, натрупана поне повече от век. Тази енергия първоначално беше разрушителна, болшевиките не контролираха социалния атомен взрив, което беше улеснено от „хиперболоида на инженер Ленин“ – партия от професионални революционери, която се превърна в мощно организационно оръжие. Но експлозията е по-мощна и затова болшевиките следват само „резултатите му“ по време на гражданската война.
Създаването на СССР беше предназначено да превърне разрушителната енергия в творческа. Същата цел, освен чисто икономически, се преследва отчасти и от НЕП-а и – изцяло – от колективизацията, индустриализацията, тоест сталиновият режим. Той, наред с други неща, се превърна в средство и начин за укротяване на стихиите, превръщайки разрушителната енергия в творческа енергия.
Регулирайки и организирайки населението както за свои, така и за общите интереси, правителството с цялата си жестокост, адекватна на тази на народа (а следователно и с цялата му националност), трябваше да защити от размотките и буйствата по време на периода от 1914 до 1929 г. на народа и това, което остана от стария режим, включително известна част от интелигенцията, преди всичко научно-техническата, но не само тя. Както отбелязва Н. Манделщам във „Книга втора“, ако не беше властта, и интелигенцията беше оставена лице в лице с народа, той просто би я разкъсал.
Въпросната защита не беше нищо повече от елемент от насилствената трансформация на разрушителната енергия в творческа: социалистическите богове победиха социалистическите титани и хекатонхейрите, сторъките чудовища на революционния Хаос.
Енергията окончателно придоби знака плюс по време на Великата отечествена война, когато Победата беше изкована, тоест създадена. Е, двете следвоенни десетилетия са чисто творение: енергията, освободена от революцията, която роди героичната ера на съветската история, напълно загуби своя разрушителен потенциал и се превърна в социалистическо икономическо чудо. Неговото завършване се дължи както на икономически фактори, така и макар и в по-малка степен на намаляване на енергийния тонус на хората поради редица причини, включително поради формирането на нови социални разделения, нови форми на социално неравенство, които се изляха през времето на „номенклатурния социализъм“ на Брежнев. Да, той беше по-мек и по-удовлетворяващ от жестокия, но егалитарен народен социализъм; неговият принцип беше „сега трябва да бъдеш по-мек с хората (Мене) и да гледаш по-широко на въпросите“, но той изрази и в същото време оформи ново неравенство, което се оформи чрез 1991 г. и последвалото го.
В действителност СССР стана себе си, придоби своята идентичност не през 20-те години на миналия век, а в студената гражданска война от 30-те години, която се опитват да представят под формата на „сталинистките репресии“, и във Великата отечествена война. Именно тази война породи както съветския човек, така и съветската цивилизация, която той създаде в най-кратки срокове на основата на идеалите за социална справедливост.
Само за четиридесет години (1945–1985 г.) тази цивилизация постигна феноменални резултати не само в руската, но и в световната история, повече за това по-късно. И дори по време на структурната криза от втората половина на седемдесетте – средата на осемдесетте години СССР остава суперсила, самото съществуване на която плашеше Запада, който изпитваше сериозни трудности – неговото спасение беше максималното отслабване или дори унищожаването на СССР. Неслучайно през 1982 г. в секретни документи на САЩ е поставена задачата да се промени социално-икономическата система на СССР, като се въздейства преди всичко върху „надзаконовите” (партийно-Държавно-Бюрократична търговия и икономическите структури извън СССР) и „подзаконовата“ (от сенчестия сектор) икономика. Курсът на Запада за смяна на системата в СССР съвпадна с желанието на част от съветската партийна номенклатура да стане собственик, т.е. да се промени социално-икономическата система. Със съвместни, макар и невинаги координирани усилия, структурната криза, която не предвещаваше системна, беше превърната в системна (горбачовщината). Трансформацията представляваше активирането на колектива Лошото Момче (Плохиш), Сянката на Системата.
Засега Плохиш се криеше под различни прикрития, СССР-2 тихомълком си вършеше работата, а Сянката си знаеше мястото, но в един момент „лошите“ и сенчестите, преструващи се на свои („повече демокрация – повече социализъм“, „повече пазар – повече социализъм“), задействаха Великото Предателство: „Всичко това аз, Лошото момче, аз го направих … Ето какво ще се срине сега.“ Те го направиха с помощта на Запада и, трябва да се признае, със съдействието или поне безразличието на по-голямата част от населението. Последното също може да бъде разбрано: фалшивата, инертна КПСС и изпадналото в лудост ръководство предизвикваха не толкова враждебност, колкото смях, най-често презрителен. Затова Съюзът заглъхна за два, най-много три августовски дни, и никой не излезе да го защити. Това беше повече от добре за смекчаните от партийната номенклатура и ДБ (държавната бюрокрация), които смятаха, че социализмът е отживял времето си, че трябва да се живее като на Запад, а за това трябва да се интегрираш в него.
Още в края на 60-те години партийната номенклатура се отказа от скока в бъдещето, тоест предаде социализма и започна да се интегрира в капиталистическия свят, като същевременно се превърна в квазикласа.
Това беше улеснено от социалните промени в съветското общество. В началото на 60-те години на миналия век приключи не само съветското икономическо чудо – приключи и героичната фаза, ерата на съветската история: войната и следвоенното възстановяване. Дойде нова епоха, дойде ново поколение, израснало в благоденстващо (по стандартите на нашата история) време: то не се бореше, то не се жертваше, то не е живяло полугладно, а също така – всяка печалба е и загуба: не беше толкова цялостно, волево и психологически победоносно като поколението на техните родители. Оттук, от една страна, неговият социален инфантилизъм, от друга страна, ироничното му отношение към действителността (но не и към себе си), което опасно се доближаваше до ръба на цинизма, а понякога дори го прекрачваше. Типичното (квинтесенциалното) проявление на всички тези черти на съветските „бейби бумъри“ бяха шейсетте години.
Е, макар и не директно, но разликите между героичните и постгероичните етапи в историята на СССР и съответно героичните и постгероичните съветски поколения бяха показани от великия съветски писател-фантаст и мислител Иван А. Ефремов. Рустьом Вахитов в блестящата и фина статия „Съветското общество в огледалото на И.А. Ефремов“ убедително показа, че романите „Мъглявината Андромеда“ (написан през 1956 г., публикация в списание – 1957 г., отделна книга – 1958 г.) и „Часът на бика“ (написан през 1965-1968 г.; версия в списание – 1969 г., отделна книга – 1970 г.) – не са за далечното бъдеще. Светът на Мъглявината Андромеда, Ерата на Големия пръстен, е, както отбелязва Р. Вахитов, идеализираното съветско общество от героичната епоха на 1940-1950-те години, която обаче приключи през 1961 г. (повече по-долу).
Но земляните от „Часът на бика“, от Ерата на Срещналите се Ръце – това вече е постгероичното поколение, поколение на постгероичната съветска реалност. В същото време в „Часът на бика” е представена и изродената и застояла версия на социализма – обществото и властта на планетата Торманс. Всъщност това е силно негативен образ на започващия брежневски застой. И властта в лицето на Ю.В. Андропов разбра това. История, невиждана нито преди, нито след това: председателят на КГБ пише бележка до Политбюро на Централния комитет на КПСС за научнофантастичен роман, който според него съдържа клевета срещу съветската система (и болният „няма защо да обвинява огледалото”). И романът през 1970 г. започва да се изземва от книжарниците и библиотеките. По това време вече е извършена „торманс-изацията” на партийната номенклатура. И точно по това време следвоенното поколение, съветските бейби бумъри, извлезе на арената на живота в СССР.
СССР не беше единствената страна, в която бейби бумърите се активизираха в края на 60-те години. Това се случи под различни форми в Западна Европа, в САЩ. Бейби бумърите бяха тези, които през 1968 г. организираха студентски шум на Запад, маркирайки времевата линия, от която деградативно-разрушителната динамика започна да работи на Запад. През 2017 г. книгата на Брус Гибни «Поколението на социопатите. Как бейби бумърите предадоха Америка». Не може да се каже, че съветските бейби бумъри предадоха СССР – въпреки това, каквото и да се каже, те бяха носители на социалистическите отношения с всички последствия. Но може да се каже, че съветските бейби бумъри не защитиха социализма. Включително и защото бяха обърнати към Запада, по-точно към битовия му компонент, който повечето от тях си представяха според западните филми.
Основна роля в това пристрастие на част (разбира се, далеч не на всички) от следвоенното поколение, особено на кариерния му сегмент, изигра „курсът на партията и правителството“, т.е. партийна номенклатура, за създаването на социалистическа версия на консуматорско общество (предимно за себе си) като средство и метод за формиране в една квазикласа. Става дума за фиксиране в Програмата на КПСС (XXII конгрес, 1961 г.), че една от основните задачи на партията е задоволяването на нарастващите материални нужди на съветските граждани. Свръхсимволично е, че именно на този конгрес, който откри консуматорския етап от историята на СССР, беше решено тялото на Сталин, символ на героичната епоха, да бъде премахнато от Мавзолея. А и краят на героичната ера беше поставен с полета на Гагарин в космоса също през 1961 г.
В никакъв случай не искам да кажа, че всичко беше добре в героичната епоха, а всичко беше лошо в постгероичната епоха. Първо, от външна гледна точка, първият имаше достатъчно лоши неща, а вторият – много добри неща, особено през шейсетте години. Работата е в това, че въпреки че героичната епоха вече бе приключила през 60-те години, нейната диря, инерцията й бяха достатъчно силни, за да породят специфичен съветски романтизъм, вид елегантно камерно рококо след героичния масивен барок. А ситоконсуматорската тенденция все още не бе набрала скорост, за да смачка и / или вулгаризира тази шлейфо-инерция – това ще се случи през 70-те години с разцвета на брежневизма. Оттук и особеният чар на 60-те години на миналия век, особено след като босовете, които се бореха за власт (свалянето на Хрушчов и последвалата „битка на булдозите под кремълския килим“) известно време те нямаха време за хората. Свидетелствам като очевидец: 60-те години на миналия век бяха уникално време: героичното си отиде, превръщайки се в романтика, а добре охраненият цинизъм и потребителските нагласи все още не бяха имали време да придобият широк мащаб.
Второ, и това е основното, в същностния план на героичното и постгероичното не става дума за „кое е добро и кое е лошо“ и изобщо не е за „добро“ или за „лошо“. Тук става дума за друго – за максималното личностно напрежение в името на постигането на надличностните цели: „Да живее родината ми и да няма други грижи.“ Първият (от трите) образователни принципа на баща ми, човек от героична епоха, беше „ти не си пъпът на земята и целият свят не се върти около теб“.
Всичко това отново не означава, че просто трябва да се борите и да не мислите за личния си живот, за материалните неща, за консумацията. Хората са хора – по своему, зная по себе си и не само по себе си. Работата обаче е там, че ситите епохи възникват само благодарение на героичните, революционни, благодарение на тежките времена, които, както знаете, раждат силни хора, а тези последните са добри, стабилни времена. Тези времена най-често се използват от негерои. Сега знаем, че Маркс и Енгелс са писали за събитията от 1848 г., каква роля играе глупостта в революцията и как негодниците знаят как да я използват. Ситите времена най-често са оседлани от негодници, независимо дали става дума за съветската нова икономическа политика или 1970-1980 години (по-нататък – навсякъде).
През 60-те и 70-те години се ускорява двуединният процес на превръщане на съветската партийна номенклатура в квазикласа и същевременно интегрирането на определени нейни сегменти в капиталистическата система, „към Запада“. Средства – търговия с петрол, злато, диаманти, финансови игри; организационни форми – Римския клуб, „Фирмата“ (известна още като – „Мрежата“) на Е.П. Питовранов. Вярно, тук не всичко вървеше гладко: част от партийната специална номенклатура се стремеше да влезе в „Запада“ по американската линия, а друга част – по британската (тази част, изглежда, беше по-силна). Но самото съществуване на СССР, обществената собственост върху средствата за производство, социалистическата идеология попречиха на завършването на класовото прераждане на номенклатурата.
А през 80-те години, под прикритието на изграждането на „реформиран социализъм“, който тълпата глупаво възприемаше като рай за колбаси и сирена, като същевременно запазваше всички съветски постижения в социалната област, лошите „сечаха дърва за огрев“, „мъкнеха сено“ и запалиха „кутиите с черни бомби, с бели снаряди и с жълти патрони “- тоест те направиха максимума, за да изострят всички противоречия в страната: социални, национални, вътрешни, а също така очернят съветското минало колкото е възможно повече, представяйки победите като поражения, а героите като подлеци. С други думи, те удариха силно върху идеологическия и психологическия имунитет. И – постоянни викове: Западът не ни е враг! Ще купим всичко от него! Той ще ни помогне! В най-лошия случай ще ни ги продаде. Е, помогна ли? Продаде ли?
Лидерите на Запада, планирайки своя посткапитализъм, не се нуждаеха от алтернативен конкурент, а СССР, дори и отказвайки се от пробива в посткапиталистическото бъдеще, остана като такава алтернатива. С неговото запазване не беше възможна нито пълноценната глобализация, нито дори посткапитализма, основан на демонтажа на излезлия в обръщение капитализъм от собствениците му. Следователно системният антикапитализъм – СССР – трябваше да бъде разрушен.
Нито съветските „корояди“ или, както A.A. Проханов назова ларвите, дебнещи в тялото на умиращия кит, нито западните антикомунистически „каубои“ не разбраха, че с разрушаването на СССР отварят „кутията на Пандора“, че, решавайки някои свои проблеми, те създаваха още по-сериозни, ускорявайки деградационно-разрушителната динамика, която в началото на 1980-те и 1990-те унищожи СССР, а в началото на 2000-те години подкопа Запада, превръщайки го в Пост-запад, и сега безмилостно унищожава “ пост-остатъците“ отвътре.
Следва продължение
https://bgprevedi.com/fursov-secret-group-in-soviet-elite-30251-2/
