За тази в живота и за тази на духа става дума. Нима този черен тумор е възможен в началото на XXI век при това налично несметно богатство? И мечтите на толкоз хуманисти от историята на това странно човечество нима вятърът отвея в пустинни местности?
А тя – нищетата, ни притиска, нагнетява един в друг, изцежда силите на нашата съпротива, изсича клоните на мечтателното ни разлистване.
Черно-бяла. Тежка. Изплетена от безброй нерви. И много, много грозна. Изкривява ни в зловещи гримаси.
Нищета.
Днес.
Беден, несигурен, безбъдещен е българинът. Професори събират старо желязо, двайсетгодишни момичета разменят бяла свенливост срещу похотливи десетачки, поети се правят на нощна стража, но не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета. А то не се променя. Мълчи намусено. Като че ли чака нещо.
Да промениш небето – за това си заслужава да се живее. Дали не чака нас? Дали ние не трябва…
Днес някой в България обича ли човека? Мисля, че този въпрос не е под въпрос. И други препинателни знаци висят като куки над нашето мислене. Ще ни повдигнат ли? Това общество човеколюбиво ли е?
Бедните хора – хора ли са? Не е ли грандиозна измама, че само богатите са трудолюбиви и умни? Манипулацията не е ли най-страшното оръжие на този век?
„Лъжете, лъжете…“ – призивът на нациста Гьобелс не е ли филигранно модернизиран? Цивилизациите на човечеството – всяка от тях с идеи и ценности, не са ли притиснати от цивилизацията на парите?
Защо допуснахме? Докога?
Нищета. Тиха като пустиня.
И безшумният вятър засипва с пясъци пътищата. И ги няма.
Изкачваш дюна – виждаш нова. И пак нагоре по нея. Пясъците те задържат. Но пак… И пак… Но знам – и Иисус, и Мохамед, и Буда, и Мойсей в пустинята са стигнали до…
До какво? До… мечтата. Тя, и само тя е отрицанието на нищетата. Но как, как да я постигнем?
Трудни и тежки въпроси, които се бият упорно и продължително. Отговорите са много сложни и недостигнати. Аз обаче знам един: Не се уморявай, приятелю, моля те, не се уморявай. Обичай когато не те обичат, зидай, когато те разрушават, мечтай, когато цинизмът те дави.
Знам, няма прошка за това, но ти не се уморявай. Този живот е единствен и го живей като единствен.
Малките примери правят големия. И какво от това, че бройлерите от конвейра, оскубани, ще те гледат равнодушно или с житейското презрение, че животът може да се живее и по-удобно.
Ти само не се уморявай. Моля те. Обичай, когато другите флиртуват, строй, когато е модно да се лепят картонени къщички, вдигай очи към очите на бъдещето – ще се срещнат погледите ви.
И, Боже мой, Човеко мой, ще бъде хубаво.
Знам, някой ден ще спреш. Ще седнеш на последния камък в планината на живота, ще въздъхнеш много, много уморено и ще изпуснеш: „Това можах, това направих.“ Но в душата ти малка ще се плискат вълните на вътрешното щастие.
И все пак този ден не е ли много, много далече? Може би има векове до него. Но и това е също чудесно – векове стремление. Ако нямаме мечта – нищо нямаме.
Нищета.
Николай Петев
Бележка на АФЕРА: Припомняне от Васил Петев на един гениален текст от баща му – Николай Петев.
