ИДЕ ВРЕМЕТО НА СВЕТЛИТЕ ХОРА!

Иде времето на Светлите хора.

Когато е най-тъмно, тогава идват Светлите хора.

За да извършат духовното кръвопреливане на българите.

За да ни върнат към Живота.

Те се показват вече…

За да ги видим, ни трябват изострени сетива, духовни сетива.

Те идват за Майка България, за да я изправят, за да изчистят снагата й от налепите на недостойните и продажните.

Духовното кръвопреливане и пречистване ще се осъществи, независимо от наведените ни глави,

независимо от посърналите ни очи,

независимо от омекналите ни десници.

Иде времето на Светлите хора…

Стела Банкова

…

Бележка на Веселина Томова, откъс от книгата и „Този живот е за смелите“:

КОЙ УШИ БАЙРЯКА. В БАТАКА.

Мрежата е, за да се хване рибата.

Хване ли се рибата – мрежата се забравя.

Примката е за да се улови заекът.

Уловен ли е заекът – примката се забравя.

Целта на думите е да уловят смисъла.

Уловен ли е смисълът – думите се забравят.

Къде да намеря човек, забравил думите,

та с него да си поговоря?

Джуан Дзъ

Седя си на моите камъни край морето и те питам, Жорес, за какво и за кого ги пиша тия неща, а?

Когато порасна, искам да бъда малко момиче – бях написала стих някога, когато да пораснеш на човек му се струва като толкова отдалечена мистерия, че си играе с думите само неприлично.

Седя си на моите камъни, Жорес, и морето издишва – вълничка назад, и вдишва – вълничка устремно напред, а аз вече като изживяно малко момиче съм толкова объркана, и подпряла брадичка, даже не плача.

Някак нелепо попаднах в тоя батак.

И никога не успях себе си да оценя.

И досега шляпам, Жорес, с големите обувки на Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче и все не пускам някой да встъпи в моите обувки, защото чорапът се е разплел и аз люлея ръцете си точно, както тогава – плавно и леко надолу – нагоре – докато отсреща баба навиваше кълбото…

Сега, вече насъбрала мъдрост в джобчетата на пъстрата ми рокличка, Жорес, едва сега започвам бавничко да разбирам, че е ужасяващо по-лесно да потънеш в печал, отколкото да разпиляваш радост.

Печалността те всмуква сладко и упойващо, и дъхаща е нейната прегръдка, потъваш там без никакво усилие и все по-лесно става да се разтвориш в нея като сълзичка в длан. Какъв абсурд, а, че радостта е катерачество – убийствено изкачване по канарите на смеха, за да се задържиш в най-висшият смисъл, заради който сме пратени Тук – да се радваме.

Седя си аз на моите камъни, Жорес, и тебе питам – имаше ли смисъл във всичко това, в което превърнах живота си.

Хъшлак да ушие байряка, за да разпачетосат байряка овцелюбците в батака.

Какво означава да имаш мисия?

Бог ли преплете така конците, че вместо топъл губер, в който да се загърнеш, клуп на шията ти рисува белезите?

Кое е по-важно – да вземеш всичко от живота, което си изрисувал в мисълта си, или да отдадеш всичко, което не е било за даване?

Аз ли бях най-опърничавата ученичка на Бог, който ме биеше през пръстите с показалката, или Бог бе най-ласкавият Учител, който превръщаше наказанието да стоиш в ъгъла с гръб към стената и да виждаш – „Това е стена. Стена и нищо друго“ – в игра, за да се научиш да говориш сам със себе си?

Понякога, когато щурава морска вълна се осмели да избърза и опарва босите ми пети, Жорес, и посегна, светкавично уж посегна, за да я прилаская, удивено вниквам в Смисъла, че нищо не ни е дадено, за да го имаме, че нищо никога не можем да задържим, че себе си даже няма как да уловим, защото и това ще мине, и това ще мине, и това ще мине, полъх от ангелско перце покрай миглите ни.

Който и да те запомни, никога няма да е с това какъвто всъщност си бил.

Който и да разказва, че те е обичал, никога няма е това, което си бил като любов.

Който и да те псува, никога няма да е ругатнята, която си раждал и погребвал.

Има неща в този живот, които няма как да обясниш.

Седя си на моите камъни, Жорес, и си представям, бясссссно превъртам лентата, бяяяяясно, преминавам отвъд, преди взрива на раждането и заставам пред една светулчица яснота, която съм била.

Когато съм направила Избора си.

Да съм това, което съм.

В една от срещите ни с Вергиния, Жорес, импулсивно извиках: „Обичам те, Ангел Ханс!“

А Вергиния транслира посланието:

„И те те обичат. И нищо не е случайно. За радост в този живот – те са знаели за тази среща между нас. Трябваше да ви срещнем, за да знаеш и да си силна, че сега, когато вече никой няма около теб от близките ти хора, да знаеш, че всъщност винаги имаш близки хора. Трябваше да го знаеш! Затова е тази среща. Да знаеш, че всъщност ти не си сама! И имаш нещо много повече от родители.“

Ставам от моите камъни, Жорес, тромаво, но се изправям, за да изтръпна в някоя следваща битка.

Готова ли си? – питаш ме, Жорес.

Нет въпроса – отвръщам.

А ако изгориш? – светят приглушените ти зелени очи.

Повдигам рамене.

Значит, судба такая.

 

 

 

                                                                https://afera.bg/