Автор: Ирина Кирилова
Той продължава да живее в Шивачево до Твърдица и да работи в читалището. Прегърнал е живота и не го изпуска, защото обича хората, които са около него, които му помагат и му подаваш ръка да върви напред. Той е човек, който умее да оценява таланта на другите и може би затова Господ му е дал една голяма душа.
Откакто направих с него първото интервю, той не е спрял да се обажда и да благодари, че съдбата го е срещнала с мен. Аз няма да давам оценка на себе си, но според този така добър поет, чиито стихове са преведени на няколко езика в Европа, който има награди от литературни международни конкурси, моята журналистика е „висока летва“ и по- спокоен би бил пред БНТ, отколкото пред мен.
Освен да благодаря, какво друго мога да направя? Ами, да започнем, г-н Бойчев!
– Последната ви стихосбирка се наричаше „Да целунеш песен“. Вие сте докоснат от бога – дали с целувка, дали с милувка – не знам. Бих искала да знам, обаче, сега кого целунахте, когато избирате стихотворенията за тази сборна поетична книга?
– Всички, уважаема г-жо Кирилова, ние всички сме докоснати от Бога по един или друг начин. Някой с цвета, други с мелодията, трети с формата или словото, но всички с една мисия – доброто. Покрай стихосбирката „ Да целунеш песен“, която смея да твърдя бе доста успешна, много от читателите се интересуваха и от другите ми книги, от които за съжаление дори и на мен не са ми останали екземпляри. Преиздаването на всяка една поотделно щеше да бъде една нелека задача и затова се появи намерението за една книга, в която да са събрани повечето от стихотворенията ми. Идеята узря в един разговор на едно от може би най красивите места в град София, квартал Драгалевци с Гергана и Петьо Стайкови. Признателен съм за озаренията и вярата.
– Всяка сутрин в двора ми идва един бял, красив гълъб. Казват, че гълъбите са божи души. Много хора, които ме обичаха, си отидоха от света и аз се чудя коя душа идва при мен всеки ден да хапне зрънце и да пийне кладенчова вода. Понякога давам на гълъба трошици хляб. Вие нарекохте книгата си „Трошици“. Защото избрахте най- хубавото от останалите стихосбирки ли, или си спомняте как старите хора ни учеха, че трошица хляб не бива да се хвърля?
– Много и силно ми се иска да вярвам, че стиховете, които съм написал, колкото и незначителни да са те, може би са шепата трошици, от които някой някъде има нужда. Надали някога ще разбера, но това по някакъв начин ме изпълва с надежда, с вяра, с усещане за смисъл. Колкото до избора на стихотворенията, понеже за мен всички са най хубавите и ми е много трудно да избера, искам да благодаря на редактора на тази книга- поетесата Ники Комедвенска, под чиято редакция се получи тази цялост на „Трошици“. А вие, г-жо Кирилова, не се съмнявайте, че правилната душа идва при вас за водичка и две-три трошици.
– „Трошици“ е посветена на отец Владимир Дойчев. Вие сте обяснили: „защото в Рая не разпънати няма“. Аз разбирам, че да стигне човек до Рая, значи е преживял много изпитания, преодолял ги е, задминал ги е , доказал е ,че трябва да живее, да остане чист, но така ли мисли отец Дойчев и коя пътека ви отведе към него?
– Пътеката е същата, която доведе вас при мен, или мен при вас. Така е трябвало да стане. И вас, и отеца познавам само от това, което пишем и телефонните разговори, но това не пречи да имам чувството/поне за мен е така/,че се познаваме от години. Иначе отец Владимир Дойчев сам е автор на няколко книги, изключителен човек е и аз подозирам, че едно от следващите ви интервюта е твърде възможно да бъде с него.
– В тази стихосбирка има много любов. В тия стихове образът на влюбения поет ли улавям, или вие сте един от щастливите хора, намерени от любовта, която понякога намира дявола, както се изразяват в едно от стихотворенията?
– Наистина много се радвам, че сте усетили любов в стихосбирката, а когато казвате много, всичко вече придобива други измерения и да, любовта не трябва да спира да ни намира. Щастливи или нещастни ние живеем от, за и заради нея.
– И още нещо улових – намерили сте красиви думи за всички сезони. Но предпочитате белотата на снега. През много кал ли сте минали, г-н Бойчев? Не търсите ли преки пътеки? И как човек като вас отлепя обувките си от лепкавата кал на живота?
– Колко беше хубаво преди секунда с въпроса за любовта, но няма накъде- има и кал, доста кал. Много често е много трудно да се измъкнеш от нея, но от друга страна, ако я няма, как ще разбереш, че без нея е много, много по-добре. А да търся преките пътеки съм винаги изкушен, но това много често води до дезориентация и загуба на верния път.
– Харесах си едно изречение, докато четях написаното от вас в „Трошици“. То е за двете целувки, когато с любим човек сте правили снежен човек. На сутринта човекът се стопил, както се стопила любовта ви. Мисля, че това е стара история и днес любовта ви е жива. Иначе нямаше да напишете:
„Не се сърди, аз също те желая!
Но не сега. Не съм готов.
Тя, любовта е хубава до края,
нуждаеш ли се от любов.“
– Мисля си, почти съм убеден, че отговорът се намира в заглавията на стихотворенията „Обикновено е така“ и „Предопределение“, но нека оставим на читателите сами да си отговорят на този въпрос.
– Използвате в стихотворението „Хармония“ едно изречение, което звучи доста страшно: „Душата се сви на въже“. Кога сте имали това усещане?
– Тревожност, безвъзвратност, почти безнадеждност…При мен това усещане проявява завидна упоритост и слава богу, че намирам сили да разплитам въжето с почти същото постоянство. Между другото, когато това се случи, добре е да се знае , че ти и само ти си способен да разплетеш въжето и да продължиш напред.
– Защо вашите стихове никнат в небето? Да не би да ги сънувате, преди да ги напишете?
– Случвало се е , но обикновено в съня си ги поливам, за да ги гледам как поникват през деня. А за това си струва да се живее.
– Обичате звездите и ги сваляте долу, за да зарадвате хората. Какво е за вас радостта?
– Радост е, когато можеш да раздаваш без мисълта това рано или късно да ти се върне. Радостта е надежда, радостта е чувството да обичаш и да бъдеш обичан и тя е още по-силна, още по-истинска, ако съумееш да я споделиш някога, някъде с някого.
– А какво е за вас един ден? Миг от земния ви път, или път към вечността?
– Вечността е доста интересно и сложно понятие и изисква особена отговорност дори да си помислиш, че можеш да говориш за това. Защото в крайна сметка тя определя правилата. За сега по-добре се разбирам с деня и искрено и много му се радвам.
– С какво Шивачево държи един поет верен на земята, на хората, на културата, на поезията?
– Да бъдеш верен на всички тези неща, които изброихте, трябва да бъдеш свободен вътре в себе си, а ако това е така, няма сила, която да може да те задържи или държи някъде. Аз съм този, който не иска да избяга и вероятно има силна причина да бъда роден точно тук. Още не съм убеден каква е тя, но намеря ли я, ще разкажа. Задължително ще разкажа.
– Какъв е пътят нататък на тази стихосбирка? Художник на корицата е Дея Вълчева. Графичният дизайн е също нейно дело. Ще бъде ли преведена?
– Пътят нататък е тя да намери своите читатели и да бъде успешна, а Дея Вълчева е една от причините, които ме карат да мисля, че това ще се случи. Благодаря и на проф. Пламен Вълчев за един от най-неочакваните подаръци – авторски шрифт за стихосбирката.
– Няма да отмина и фактът, че вие пишете текстове за песни. Така направихте през юни обща песен с певицата Вяра Пантелеева и съпруга и – арх. Чавдар Цолов. Някой друг певец или режисьор да ви е потърсил?
– Чавдар и Вяра са още едно най- големите чудеса, които могат да се случат. Невероятни са и двамата. Скоро предстои представяне на песента, която е първият техен дует и е по стихотворението „ Само ти“. Аз не искам да отнемам от радостта да го направя заедно с тях и затова засега за песента толкова.
– Не обичам думата равносметка. Тя винаги ми напомня, че идва край на нещо, а аз обичам началото – нещо, което се ражда, нещо, което започва, нещо, което очакваш, нещо, което не си се надявал, че може да ти се случи. Затова ще ви попитам така: кои са на- красивите мигове, които ви се случиха тази година?
– Аз май ги споделих, но хайде пак! Успях да проведа един курс от рехабилитацията, от която се нуждаех, благодарение на хората, които наистина искат да помогнат. Там се скарах с бастуна си и се надявам това да е задълго, но най красивите мигове, освен тези със семейството, са наистина впечатляващите ми запознанства с хора, за които съм сигурен, че преди да ни срещне поезията, те също не са знаели, че съществувам. Отец Владимир Дойчев, Дея Вълчева, Чавдар и Вяра, вие, г-жо Кирилова, все чудеса, които по необясним и невероятно красив начин станаха част от живота ми. И още един миг, може би най важния, мигът в който разбираш, че имаш приятели за цял живот.
– Ще завърша с една мисъл на Виктор Юго! Той казва, че поетът е философ на конкретното и живописец на абстрактното. Какво е вашето тълкуване?
– Хубава мисъл за край на интервюто. Щом Виктор Юго го е казал, кой съм аз, та да не се съглася с него? Засега…
– Благодаря, че първото интервю за новата ви книга, г-н Бойчев, беше дадено на мен! Пожелавам новата стихосбирка „Трошици“ да тръгне по света.
Простете тихите окови
на покорените ни висоти,
несподелените любови
и споделените некрасоти.
Простете ревността и мрака
на сбъднатите тази нощ мечти
и този, дето още чака
и търси смелостта да си прости.
Простете мъката голяма
от скъсания недописан стих.
Как искам да е жива мама
и да ми каже тихо:
„Аз простих“.
…
Простете тихите окови
и споделените некрасоти,
несподелените любови
на покорените ни висоти.
Бисер Бойчев
С поета Бисер Бойчев разговаря
журналистката Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“
