ПОЕТЪТ БИСЕР БОЙЧЕВ  ИЗПРАТИ 2022 ГОДИНА С НОВА КНИГА

Автор: Няма коментари Сподели:

                       

                                           Автор: Ирина Кирилова

       Той продължава да живее в Шивачево до Твърдица и да работи в читалището. Прегърнал е живота и не го изпуска, защото обича хората, които са около него, които му помагат и му подаваш ръка да върви напред. Той е човек, който умее да оценява таланта на другите и може би затова Господ му е дал една голяма душа.

    Откакто направих с него първото интервю, той не е спрял да се обажда и да благодари, че съдбата го е срещнала с мен. Аз няма да давам оценка на себе си, но според този така добър поет, чиито стихове са преведени на няколко езика в Европа, който има награди от литературни международни конкурси, моята журналистика е „висока летва“ и по- спокоен би бил пред БНТ, отколкото пред мен.

 Освен да благодаря, какво друго мога да направя? Ами, да започнем, г-н Бойчев!

Последната ви стихосбирка се наричаше „Да целунеш песен“. Вие сте докоснат от бога –  дали с целувка, дали с милувка – не знам. Бих искала да знам, обаче, сега кого целунахте, когато избирате стихотворенията за тази сборна поетична книга?

Всички, уважаема г-жо Кирилова, ние всички сме докоснати от Бога по един или друг начин. Някой с цвета, други с мелодията, трети с формата или словото, но всички с една мисия – доброто. Покрай стихосбирката „ Да целунеш песен“, която смея да твърдя бе доста успешна, много от читателите  се интересуваха и от другите ми книги, от които за съжаление дори и на мен не са ми останали екземпляри. Преиздаването на всяка една поотделно щеше да бъде една нелека задача и затова се появи намерението за една книга, в която да са събрани повечето от стихотворенията ми. Идеята узря в един разговор на едно от може би най красивите места в град София, квартал Драгалевци с Гергана и Петьо Стайкови. Признателен съм за озаренията и вярата.

– Всяка сутрин в двора ми идва един бял, красив гълъб. Казват, че гълъбите са божи души. Много хора, които ме обичаха, си отидоха от света и аз се чудя коя душа идва при мен всеки ден да хапне зрънце и да пийне кладенчова вода. Понякога давам на гълъба трошици хляб. Вие нарекохте книгата си „Трошици“. Защото избрахте най- хубавото от останалите стихосбирки ли, или си спомняте как старите хора ни учеха, че трошица хляб не бива да се хвърля? 

Много и силно ми се иска да вярвам, че стиховете, които съм написал, колкото и незначителни да са те, може би са шепата трошици, от които някой някъде има нужда. Надали някога ще разбера, но това по някакъв начин ме изпълва с надежда, с  вяра, с усещане за смисъл. Колкото до избора на стихотворенията, понеже за мен всички са най хубавите и ми е много трудно да избера, искам да благодаря на редактора на тази книга-  поетесата Ники Комедвенска, под чиято редакция се получи тази цялост на „Трошици“.  А вие, г-жо Кирилова, не се съмнявайте, че правилната душа идва при вас за водичка и две-три трошици.

– „Трошици“ е посветена на отец Владимир Дойчев. Вие сте обяснили: „защото в Рая не разпънати няма“. Аз разбирам, че да стигне човек до Рая, значи е преживял много изпитания, преодолял  ги е, задминал ги е , доказал е ,че трябва да живее, да остане чист, но така ли мисли отец Дойчев и коя пътека ви отведе към него?

Пътеката е същата, която доведе вас при мен, или мен при вас. Така е трябвало да стане. И вас, и отеца познавам само от това, което пишем и телефонните разговори, но това не пречи да имам чувството/поне за мен е така/,че се познаваме от години. Иначе отец Владимир Дойчев сам е автор на няколко книги,  изключителен човек е и аз подозирам, че едно от следващите ви интервюта е твърде възможно да бъде с него.

– В тази стихосбирка има много любов. В тия стихове образът на влюбения поет ли улавям, или вие сте един от щастливите хора, намерени от любовта, която понякога намира  дявола, както се изразяват в едно от стихотворенията?

Наистина много се радвам, че сте усетили любов в стихосбирката, а когато казвате много, всичко вече придобива други измерения и да, любовта не трябва да  спира да ни намира. Щастливи или нещастни ние живеем от, за и заради нея.

– И още нещо улових – намерили сте красиви думи за всички сезони. Но предпочитате белотата на снега. През много кал ли сте минали, г-н Бойчев? Не търсите ли преки пътеки? И как човек като вас отлепя обувките си от лепкавата кал на живота?

Колко беше хубаво преди секунда с въпроса за любовта, но няма накъде-  има и кал, доста кал. Много често е много трудно да се измъкнеш от нея, но от друга страна, ако я няма, как ще разбереш, че без нея е много, много по-добре. А да търся преките пътеки съм винаги изкушен, но това много често води до дезориентация и загуба на верния път.

– Харесах си едно изречение, докато четях написаното от вас в „Трошици“. То е за двете целувки, когато с любим човек сте правили снежен човек. На сутринта човекът се стопил, както се стопила любовта ви. Мисля, че това е стара история и днес любовта ви е жива. Иначе нямаше да напишете:

„Не се сърди, аз също те желая!

Но не сега. Не съм готов.

Тя, любовта е хубава до края,

нуждаеш ли се от любов.“

– Мисля си, почти съм убеден, че отговорът се намира в заглавията на стихотворенията „Обикновено е така“ и „Предопределение“, но нека оставим на читателите сами да си отговорят на този въпрос.

– Използвате в стихотворението „Хармония“ едно изречение, което звучи доста страшно: „Душата се сви на въже“. Кога сте имали това усещане?

 –  Тревожност, безвъзвратност, почти безнадеждност…При мен това усещане проявява завидна упоритост и слава богу, че намирам сили да разплитам въжето с почти същото постоянство. Между другото, когато това се случи, добре е да се знае , че ти и само ти си способен да разплетеш въжето и да продължиш напред.

– Защо вашите стихове никнат в небето? Да не би да ги сънувате, преди да ги напишете?

Случвало се е , но обикновено в съня си ги поливам, за да ги гледам как поникват през деня. А за това си струва да се живее.

– Обичате звездите и ги сваляте долу, за да зарадвате хората.  Какво е за вас радостта?

Радост е, когато можеш да раздаваш без мисълта това рано или късно да ти се върне. Радостта е надежда, радостта е чувството  да обичаш и да бъдеш обичан и тя е още по-силна, още по-истинска, ако съумееш да я споделиш някога, някъде с някого.

– А какво е за вас един ден? Миг от земния ви път, или път към вечността?

Вечността е доста интересно и сложно понятие и изисква особена отговорност дори да си помислиш, че можеш да говориш за това. Защото в крайна сметка тя определя правилата. За сега по-добре се разбирам с деня и искрено и много му се радвам.

– С какво Шивачево държи един поет верен на земята, на хората, на културата, на поезията?

Да бъдеш верен на всички тези неща, които изброихте, трябва да бъдеш свободен вътре в себе си, а ако това е така, няма сила, която да може да те задържи или държи някъде. Аз съм този, който не иска да избяга и вероятно има силна причина да бъда роден точно тук. Още не съм убеден каква е тя, но намеря ли я, ще разкажа.  Задължително ще разкажа.

– Какъв е пътят нататък на  тази стихосбирка? Художник на корицата е Дея Вълчева. Графичният дизайн е също нейно дело. Ще бъде ли преведена?

Пътят нататък е тя да намери своите читатели и да бъде успешна, а Дея Вълчева е една от причините, които ме карат да мисля, че това ще се случи. Благодаря и на проф. Пламен Вълчев за един от най-неочакваните подаръци – авторски шрифт  за стихосбирката.

– Няма да отмина и фактът, че вие пишете текстове за песни. Така направихте през юни обща песен с певицата Вяра Пантелеева и съпруга и – арх. Чавдар Цолов. Някой друг певец или режисьор  да ви е потърсил?

Чавдар и Вяра са още едно най- големите чудеса, които могат да се случат. Невероятни са и двамата. Скоро предстои представяне на песента, която е първият техен дует и е по стихотворението „ Само ти“. Аз не искам да отнемам от радостта да го направя заедно с тях и затова засега за песента толкова.

– Не обичам думата равносметка. Тя винаги ми напомня, че идва край на нещо, а аз обичам началото – нещо, което се ражда, нещо, което започва, нещо, което очакваш, нещо, което не си се надявал, че може да ти се случи. Затова ще ви попитам така: кои са на- красивите мигове, които ви се случиха тази година?

Аз май ги споделих, но хайде пак! Успях да проведа един курс от рехабилитацията, от която се нуждаех, благодарение на хората, които наистина искат да помогнат. Там се скарах с бастуна си и се надявам това да е задълго, но най красивите мигове, освен тези със семейството, са наистина впечатляващите ми запознанства с хора, за които съм сигурен, че преди да ни срещне поезията, те също не са знаели, че съществувам. Отец Владимир Дойчев, Дея Вълчева, Чавдар и Вяра, вие, г-жо Кирилова, все чудеса, които по необясним и невероятно красив начин станаха част от живота ми. И още един миг, може би най важния, мигът в който разбираш, че имаш приятели за цял живот. 

– Ще завърша с една мисъл на Виктор Юго! Той казва, че поетът е философ на конкретното и живописец на абстрактното. Какво е вашето тълкуване?

Хубава мисъл за край на интервюто. Щом Виктор Юго го е казал, кой съм аз, та да не се съглася с него? Засега…

– Благодаря, че първото интервю за новата ви книга, г-н Бойчев, беше дадено на мен! Пожелавам новата стихосбирка „Трошици“ да тръгне по света.

Простете тихите окови

на покорените ни висоти,

несподелените любови

и споделените некрасоти.

Простете ревността и мрака

на сбъднатите тази нощ мечти

и този, дето още чака

и търси смелостта да си прости.

Простете мъката голяма

от скъсания недописан стих.

Как искам да е жива мама

и да ми каже тихо:

„Аз простих“.

Простете тихите окови

и споделените некрасоти,

несподелените любови

на покорените ни висоти.

           Бисер Бойчев

                                      С поета Бисер Бойчев разговаря 

                          журналистката Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“

Предишна статия

Йоханес Хан: „Българите нямат нужда от държава“

Следваща статия

Eagles – Hotel California (Live 1977) (Official Video) [HD]

Други интересни

Вашият коментар