От редакцията: На 19 декември се навършват 136 години от рождението на всеизвестния и обичан народен лечител Петър Димков (1886-1981). В негова памет и по повод годишнината от рождението му ви представяме събеседване на Христина Бързанова с дъщерята на лечителя, Лили Димкова.
НАШАТА ЛИЛИ на 90
Благост, Хармония и Светлина
2:28
„От що е съставено щастието на нашия живот? От малко любезности, приети и направени услуги, красиви думи, светли мисли и усмивки, приятелски жестове, добри пожелания и добри дела.“
- Не мога да се въздържа – КАК си достигнала тези години в толкова съхранено физическо и ментално състояние? Очите ти, лицето ти, кожата ти просто греят… – От най-ранни детски години децата в семейство ни научиха, че ДУХЪТ И ДУШАТА управляват телата ни и да работим в тази посока. Да се научим да направляваме мислите и чувствата си в синхрон с Християнските добродетели – „светли мисли, светли чувства и добри дела“ беше главният постулат, с който съм възпитавана. А конкретно за кожата ми се е грижил само кремът за красота на татко.
- Ще ни разрешиш ли да публикуваме рецептата ? – Разбира се! Аз я публикувах още в моята книга. Искам ми се всичкото ДОБРО, което знам, да достигне до повече хора.
- В твоята собствена равносметка КОИ са най-важните неща, които си постигнала в 90-годишния си живот? – Мирът и спокойствието в Душата ми! Те се дължат предимно на БЛАГОДАРНОСТТА. Научих се, да благодаря за всичко, което ми се случва, дори и за най-големите неприятности. Приемам ги като дарове и се питам само защо ми се случва и къде ми е „подаръкът“, поуката. Например, преди 2-3 месеца, се подхлъзнах пред входа ни, паднах лошо, нараних си лицето и насиних тялото доста тежко. Но първото нещо, което направих като ме прибраха у дома, беше да благодаря Богу, че не се натроших. Мисля, че най-важно е да си научим уроците за Благодарността, Търпението и Милосърдието. Те са най-важни, учат се трудно, но са мерило за духовността на всеки човек. А синът ми и децата, творчеството и картините ми са по-скоро следствие, част от цялостното усещане за пълнота.
- Продължаваш ли да рисуваш, „сърбят ли те ръцете“, а и Душата? – Често, напоследък, но имам доста грижи по домакинството – отнема ми много време и енергия. Във връзка с тези пандемичните ограничения, не идва и жената, която ми помагаше за домакинството – грижа се сама. Така че направих само няколко детски портрета, но и аз никога не съм рисувала всеки ден.
- Твърде рядко ни показваш картините си, а те са целебни. Да очакваме ли скоро да ги видим и преосмислим отново? – О, не! Съжалявам. Организацията на една изложба е сложно нещо – транспорт, подреждане, представяне, срещи, речи. Изисква много енергия, а при мен тя не е в излишък. Но вече имам и сайт Лили Димкова с почти всичките ми картини. Всеки може да ги види.
- Картините на Лили – цветна приказка, разказваща в образи философията на Петър Димков. Намираш ли за вярно това определение? – Всички ние сме продукт преди всичко на родителите си, на семейната среда, в която сме израснали. Татко и мама ни възпитаваха предимно с личния си пример, с начина си на живот – без постулати и забрани, но подкрепяйки талантите на всеки от нас, трите им деца. Поне веднъж седмично бяхме сред Природата, най-често на Витоша. Там слушах в захлас приказки на татко за звездите, Слънцето и Луната, за Природните духчета. Вече бях сигурна, че виждам усмивките на трепкащите звезди, а феичките и тролите да надничат зад дърветата. А може би…
- Всичките ти лъчисти портрети на нашите, Български духовни водачи, са впечатляващи със Светлината, с Енергията, която излъчват. Така ли си ги видяла? – Винаги, преди да започна да рисувам, си казвам молитвичката: „ Благодаря Ти, Господи, че си ме направил аз да мога. Всичко мога чрез Тебе, Господи. За Божията Любов няма не мога..“ Едва след това започвах да мисля за картината. Мноого често усещам, че ръката ми сама се движи. Такъв беше случаят с портрета на Учителя, Беинса Дуно – ръката ми летеше, а съм го виждала само като много малка. Портретът на Левски, на Свети Иван Рилски, на всички Светии и Богомили също се изливаха спонтанно и не изискваха много работа по-късно.
- В аурата на децата, които толкова обичаш да рисуваш, виждаш ли вече присъствието на бъдещата Шеста раса? – Всичко в човешката еволюция се случва бавно и постепенно, без революции и драми. Затова често в очите на децата, които срещам по улиците, виждам Светлината. Разменяме си усмивки, поздравявам ги наум с добре дошли и се разминаваме без да си говорим. Много им се радвам!
- Като дете на „големия град“ КАК и КОГА успя да усетиш в такава дълбочина красотата и тайнството, щедростта и мъдростта на Природата? – Вече разказах за ежеседмичните екскурзии, но често и денят на татко започваш с разходки в Борисовата градина до нас, на които го придружавах. А той умееше да „чете“ Природата, виждаше Божественото проявление във всичко, прекланяше й се и го предаваше на всички ни.
- Всички знаем, че си израснала и живяла в една изключително хармонична и духовна среда – семейството на Мария и Петър Димкови. Дай ни рецептата, моля те – КАК се постига такава хармония! – В нашето, бих казала, истинско Християнско семейство, Закона за Прераждането и Кармата бяха приети безусловно. Смятам, че си е Кармична награда да срещнеш „сродната си душа“ в сегашния си живот. Аз нямах този шанс – само година и половина бях омъжена, а последвалите връзки също бяха нехармонични. В замяна Съдбата ми подари 61 години в едно действително щастливо семейство. Никога не ги чух да си повишат тон, да си разменят лоша дума. Мама беше поела цялото домакинство, за да може татко да работи спокойно. А той стриктно разпределяше времето си между пациентите, безценните си книги и семейството. Често казваше с възхищение: „Мими всичко може да готви чудесно и превежда, да свири и възпитава децата!“ А тя се прекланяше пред личността му и лечителските му дарби. Влюбили се от пръв поглед, след поредното раняване на татко на фронта. Оженили се, когато мама е станала на 18г., а татко настоявал 5г да нямат деца, за да хармонизират съвсем връзката си и тя да изживее пълноценно младежките си години с театри, концерти, балове и фестивали. А за децата – всяко дете да разполага между 5 и 7г с пълното внимание и любов на родителите си. Големият ми брат, Любомир е бил почти на 7, когато се раждам, а малкият Влади изчаква моята 5-годишнина, за да се появи.
- В твоята собствена кухня ползваш ли редовно рецептите на майка ти, Мария Димкова? Ще преиздадете ли книгата й? – След като и мама си отиде, аз готвех рядко за двамата с брат ми и винаги по рецептите на мама. Те наистина са съвършени, повечето знам наизуст. Както знаете, независимо от забраната да лекува и милиционерите пред къщата ни, татко приемаше пациенти, особено децата, а хората се тълпяха пред вратата ни. Последните чакащи мама често ги поканваше и за вечеря. Всички хвалеха гозбите й с благодарност. Кога и как успяваше да се справи с всичко тази жена, недоумявам и до днес. И двамата с татко имаха принцип, че за всяка работа има точно отредено време, за да се свърши по най-добрия начин. Явно точно уцелваха времето и двамата.
- Винаги си била много гостоприемна. Сега как понасяш социалната изолация в последните 2 години? Какво ще посъветваш нашите читатели? – Когато цял живот си се стремял да си максимално независим, не е лесно да станеш зависим – главно за пазар, но… Продължавам да общувам по телефоните с близките си и приемам с Любов и Благодарност към Бога всички обстоятелства. Но сега е времето да проветрим душите си, да се научим да контролираме мислите си, да заменяме страховете и лошите си мисли със светли, позитивни. Трябва да престанем само да критикуваме, а да погледнем и почистим „собствените си градинки“.
- Твоята книга „Петър Димков – моят баща“ отдавна изчезна от книжния пазар и е трудно намираема – само при букинистите. Можем ли да зарадваме ли читателите ни с обещание за преиздаването й? – Разбира се! Стига да се намери почтен издател, който да не внася промени по лично усмотрение.
- Ще разрешите ли преиздаването и на най-важния труд на Петър Димков „Хигиена и лекуване на човешката душа. Новият човек – творец на съдбата си.“? – Да, това действително е книгата на живота му, писана повече от 25г. Аз бих я нарекла Философия на Здравето, която нямаше как да излезе в социалистическа България. Толкова трудно разрешиха издаването на 3-те тома с рецептите, че за тази беше наистина немислимо! Само намесата на ген. Иван Михайлов от ЦК на БКП, с подкрепата на Людмила Живкова, тогава решиха въпроса. И двамата бяха от „безнадеждните случаи“ на лекарите, излекувани от татко/А Людмила му стана и духовна ученичка. Взимаше от забранените ни книги, чудно оцелели след обиските, четеше и беседваха дълго. Наричаше го „татко Петър“/.
- Тази книга е толкова актуална , изпреварила е с повече от половин век достиженията на съвременната наука /квантовата физика и медицина, че наистина заслужава да влезе във всеки дом. – Така е, но аз нямам достатъчно сили и енергия, за да се занимавам и с това. Доколкото знам, двата комитета „Свети Иван Рилски“ и „Петър Димков“ са се заели да намерят издател и съберат средства. Вече направиха първи стъпки с Благотворителния концерт на 26 юли по повод 135 години от рождението на татко.
- В тези специални времена на Природни катаклизми и обществено-икономически кризи какъв апел би изпратила до всички българи, а и до всички хората по Света? – Никога човечеството не е било изправено пред по-сериозни изпитания! Дошло е време разделно! Ние трябва да изберем по кой път да тръгнем – На СВЕТЛИНТА или на Тъмнината! СРЕДЕН ПЪТ НЯМА!!!
Всеки от нас трябва да направи личния си избор!
– Това е послание от нашите, Българските ни посветени водачи, мъдреци.
Затова да станем всички по-добри хора, добро-творци! Да си спомним, че Българин не е народност, а духовна титла! Да разберем, че всички сме като скачени съдове, зависими един от друг. Да не слагаме като основна цел парите и материалните придобивки, а да се обърнем към Бога и смирено да търсим помощта Му за всичко!
Събеседването направи Христина Бързанова.
