ТИМ – отборът, който превзе България

 

„Тук няма да намерите отговор как е бил натрупан първият милион на бившите командоси. Но със сигурност ще научите нещо повече за първите 7 години на общото им отроче, как митичната абревиатура остана само с три букви и кой е пропуснал шанса си да шества днес редом с тях.

Също като древните, които са смятали, че светът е стъпил на гърбовете на три кита, стратезите на ТИМ са издигнали цитаделата си върху три солидни основи, доказали устойчивостта си през хилядолетията – военната дисциплина, информацията и страха.

Ще се събуди ли България? Този въпрос все още чака своя отговор… „

Това е анонсът на книгата на варненската топжурналистка Невяна Троянска „ТИМ – отборът, който превзе България”, от която ще ви представим няколко „парчета”. Творбата на Невяна е уникална.

Тя е, може би, първото печатно произведение, изкупено на 100% преди да напусне рампата на печатницата. Купувачите бяха лирическите герои в повествованието, а книгата веднага бе отпечатана във втори тираж, който също е тотално изчерпан в книгоразпространителската мрежа. Мероприятието се състоя през месец май 2011 г., благодарение на Издателство „Слънце”.

Месец след премиерата, авторката на бестселъра спечели ежегодната награда „Сърце и слово срещу наркотиците“, учредена в памет на известната ирландска разследваща журналистка Вероника Герин, убита от наркомафията. „Сърце и слово срещу наркотиците“ бе връчена на Невяна от Общинския съвет по наркотични вещества в Благоевград и посолството на Ирландия в България.

Временно управляващият посолството на Ирландия г-жа Иймър Фрийл връчи наградата на Невяна Троянска на 26 юни 2011 г. (датата на показния разстрел на Вероника Герин). През октомври 2012 г. Невяна падна жертва на кадровата промяна във Вестникарска група България, след като 15 години беше отговорен редактор на регионалните страници „Твоят ден” във вестник „Труд“!

И до днес повече от половин Варна не вярва, че Невяна е написала и публикувала книгата си без одобрението на героите в нея – ТИМ.

Интервюто, което имах честта, да направя с нея дни, след като получи наградата на името на Вероника Герин „Разследващата журналистика в България се случва на инат” може да прочетете в секция Свобода, подсекция Свобода на изразяване.

„Не чакайте Страшния съд.
Той заседава всеки ден.“
Албер Камю

Януари 2002 г. Варненска зима с всички полагаеми екстри на този сезон край морето – вятър, който е в състояние да издуха и последните гънки на мозъка ти, или мъгла, дето бавно, но сигурно го превръща в тресяща се пихтия, без сянка за каквато и да е мисъл. Само СТУД.

Трябва да си луд, за да решиш да си вземеш отпуска в такова време. Или да имаш някаква основателна причина. Въпрос на гледна точка. Аз бях излязла в майчинство. За една седмица. Докато кучето ми – едномесечен шар пей, свикне с мисълта, че е най-малкият ми син.

Кой ли е подозирал тогава, че това „майчинство“ ще даде старт на една странна връзка с империята, която вече владее България – ТИМ.

Опазил ме Господ да претендирам, че познавам в детайли бившата охранителна групировка. Нито пък съм на „ти“ с дебрите във фирмите, които крепят скелета и движат мускулите на настоящия икономически конгломерат. Просто така се случи.

Нямам и амбицията да се правя на писател, макар че, откакто се помня, си вадя хляба благодарение на словото.
И досега не съм съвсем сигурна защо, но в един момент реших, че може би си струва да се напъна и да събера на едно място парченцата от пъзъла, който редя вече 30 г. покрай вестникарската си практика (и все нямам време да доредя картинката). Във всеки случай, не защото кътам в тефтерите си разтърсващи и скандални разкрития – мераклии за български Щирлиц на подземния фронт в т. нар. демократична България с лопата да ги ринеш…

Вероятно остарявам, щом посягам към спомените. Но пък ТОЧНО ТАКИВА спомени, в които по парадоксален начин се кръстосват страхът на обикновения варненец от ТИМ и параноята на ТИМ дори от случайните реплики в публичното пространство по техен адрес, май не съм срещала. А казусът би събудил интереса на д-р Фройд…

Ако още не сте се отказали да продължите,

надявам се в следващите страници да откриете за себе си и нещичко ново, и нещичко любопитно, и нещичко, което да ви накара да се усмихвате, докато четете.
И може би да синтезирате по свой начин формулата на щастието, в която властта и парите са само малка част от съставките.

Кафе с призовка и бръмбари

Няма нормален човек, който в 9 ч. сутринта да си е влязъл в кожата, без да е изгълтал минимум кофа кафе. Поне аз не познавам такива. Можете да си представите как се чувствах, докато търчах с парцала след малката плюшена топка, която през 10 минути ме сюрпризираше с нова локвичка на пода. А през това време кафето бавно изстиваше, заедно с шанса ми скоро да се добера до него.

Минаваше 10, когато на вратата се позвъни. Възрастна женица търсеше Невяна Троянска. Когато разбра, че съм аз, въздъхна с огромно облекчение и извади от чантата си дебел плик. Подаде ми го заедно с химикалка и призовка за подпис. А после се усмихна някак гузно и взе да се извинява за „Довиждане“.

През следващия половин час локвите в кухнята се множаха на воля. А аз разбрах, че скромната ми персона е нанесла непоправими щети на най-страховитата във Варна охранителна фирма. И то в особено големи размери. Заради което ще имам честта да се изправя направо пред окръжния съд. Като ответник по гражданско дело номер 56/2002 г.

Казано с две думи, статия в ръководеното от мен тогава издание „Морски Труд“ не просто е опетнила доброто име на „ТИМ“ ООД, ами и е провалило сделка, от която фирмата е трябвало да получи 38 000 лв. И за да възтържествува справедливостта,

съдът трябваше да влезе в ролята на сервитьор, като прибере сметката от мен – 1000 лв. за доброто име и още 38 000 за пропуснатите от договора ползи.

Не мога да се похваля с развинтено въображение, но в главата ми веднага изникна картината на апокалипсиса, която щеше да обрисува мъжът ми, щом разбере за делото. Вече виждах как в представите му ТИМ продава панелката ни, за да си вземе парите, а цялото ни семейство, барабар с невръстния ни джафкащ син, зъзне в палатка пред прага на общината.

В моменти като този човек трябва да изприказва на някого какво го е връхлетяло. За да не гръмне и да не отваря работа на реанимационните екипи от Бърза помощ. Грабнах телефона и „притиснах в ъгъла“ криминалния ни репортер Юлия Кунева – да слуша и да дава акъл. Като журналист, врял и кипял в ролята на ответник по цял куп дела, включително заведени от тройни убийци, докато търкат наровете в затвора.

Честно казано, не помня добре какво точно говорихме. А се оказа, че и не е имало нужда да се напъвам да помня. Защото две седмици по-късно в редакцията пристигна писмо – с обратна разписка, с четливо изписан адрес и подател Иван Иванов. Същото име, като колективния автор на материала, всял смут в безметежните делници на ТИМ. В писмото имаше само един лист, а на него – дословна разпечатка на разговора ми от онази злополучна сутрин, в която кафето ми така си и остана недопито.
Но за всичко това ще стане дума по-късно…

Раждането на империята

В началото на 90-те години Варна беше забавно място.

Може далеч да не е бил най-добрият град за живеене, за какъвто го ръкоположиха едно радио и един вестник в началото на 21 в., но със сигурност делниците в него носеха своята доза адреналин. Извън провинциалното самочувствие на крайморските „аборигени“, че живеят в лятната столица на държавата, повод за емоции бяха епизодичните престрелки по улиците, кражбите на автомобили, които гонеха броя на внесените в града, но все още незастраховани возила „секънд хенд“, и пъченето на мускули по кръчмите, което най-често завършваше с малко кръв и много мастило по първите страници на сутрешните вестници.

Основни медийни герои – както навсякъде в държавата, бяха емблематичните абревиатури СИК и ВИС.

Местните им шефове нямаха романтичния ореол на босовете от столичните си централи, но също като тях имаха амбициите да сложат ръка на лъвския пай от бизнеса край морето – независимо дали става въпрос за законна търговия с алкохол, цигари, зърно, за туризъм, международен транспорт и охрана, или за контрабанда на стоки, наркотици, женска плът и неприкрит рекет. Улисани в надпреварата да се надцакват, и едните, и другите сякаш пропуснаха да забележат, че някак тихомълком в периметъра им се намести една нова, абсолютно провинциална абревиатура. Без легендарен имидж и без софийски покровители – ТИМ.

Също като момчетата от ВИС и СИК, те излязоха на ринга, парадирайки със спортната си закваска. Е, нямаха чак борческата слава от ранга на „Олимпийски надежди“, но пък умееха да раздават шамари. С крака. И да носят – на бой, на студ, на глад, на оцеляване в екстремни ситуации. Най-просто казано, носеха школовката на секретното поделение „Тихина“.

За „Тихина“ преди 1989 г. се говореше само под сурдинка.

Воалът на секретността раждаше в общественото пространство цял куп митове, които никой не си правеше труда да опровергава. Факт е обаче, че обгърнатото в тайнственост поделение на Военноморските сили, създадено през 1970 г., нямаше аналог в България. В него пращаха само добре подготвени физически и устойчиви психически младежи. Казват, че още в новобранските центрове, преди разпределението, мнозина наборници тайничко си мечтаели да бъдат сред избраните. Митът за американските „тюлени“ – супермъжете, които дори по филмите, стигнали до екрана, изтъкан от социалистически реализъм, покоряваха наред чуждите държави и женските сърца, имаше своите почитатели и у нас. Особено в град като Варна. Въпреки това единици попадаха сред редиците на командосите заради специалната селекция и високите изисквания.

В „Тихина“ се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника.

Антитерористи или терористи, зависи от тълкуването – с оглед на историческата необходимост. Командосите, съвсем като щатските си побратими, бяха обучавани за изнурителни преходи по суша, за десант по въздух, по море и под вода. „Всички матроси, старшини и офицери минаваха през специална учебно-тренировъчна програма, която включваше детайлна леководолазна подготовка, скокове с парашут, огнева практика, стрелба по мишени „на сляпо“ и тренировки по бойни изкуства без оръжия. Родните „тюлени“ бяха калявани да преодоляват стотици килиметри почти на един дъх. Методично бяха подготвяни да оцеляват в екстремни условия през всички сезони на годината, при пълна липса на провизии“, твърдят не един и двама морски офицери. Напук на балканското ни чувство за малоценност спрямо великите нации обаче, според мнозина експерти, подготовката на BG-командосите е превъзхождала школовката на морските пехотинци в САЩ по редица критерии. „Черноморските акули“, както преди време наричаха бойците от „Тихина“, действаха тихо, незабележимо, но безотказно – с желязна хватка.

Е, точно тези момчета изгряха изневиделица на хоризонта във Варна, докато борческите бригади на СИК и ВИС кръстосваха юмруци и пищови по улиците на морската столица.

На прага на 1994 г. групировката на командосите стана факт и в съдебните регистри.

На 29 декември 1993 г. „ТИМ“ ООД получи „кръщелното си свидетелство“ като дружество, развиващо дейности, свързани с търговията, охраната и услугите. Напук на здравата логика и природните закони обаче, прощъпалникът на екипа бе изпреварил раждането. Още преди основаването на фирмата, ядрото на ТИМ бе успяло да стъпи на краката си.

Може би днес малцина си спомнят, но в самото начало на 90-те години, непосредствено след „избухването“ на демокрацията, мераклиите за бърза печалба край морето, които можеха да се държат над водата и им се беше случвало да се гмуркат, за да впечатлят поредното гадже на плажа, хукнаха да събират рапани. За разлика от кулинарния интерес към мидите, у нас тогава никой не мислеше, че хищният охлюв става за нещо друго, освен за залъгалка на туристите под формата на сувенири. Оказа се обаче, че японците са готови да плащат скъпо и прескъпо, за да го видят в чиниите си. Това изкуши стотици варненци да се отправят на лов за деликатесната мръвка. Сред тях бяха и част от командосите на „Тихина“.

„Тюлените“ зарязаха антитерористичната мисия и се впуснаха в нова.

Работата им пак беше под водата, на моменти дните им пак нямаха начало и край, но рапаните им даваха шанс не просто да оцелеят, а да натрупат пари. Всеки от водолазите се гмуркаше сам за себе си и сам калкулираше приходите си. След 2-3 усилни лета, успешен улов и късмет с изкупните цени на източния деликатес, те пак заедно решиха какво да правят с печалбата си.

„Спестиха си парите и ги похарчиха умно“,

коментира техен бивш колега от секретното поделение, докато си спомняше как, след като приключили с рапаните, тимаджии наели залата за фитнес в Медицинския университет, накупили модерни уреди и дали старт на бизнеса си. В гласа му имаше само признание, че са успели да се справят. Липсваше завист, че не е един от тях – нито в началото, когато са се наливали основите на силовата групировка, нито сега, когато икономическата империя бере плодовете на победата.

Лирическо отклонение за Чичко Гугъл

Ако потърсиш в интернет информация за ТИМ, ще те засипе порой от статии, журналистически „разследвания“ и емблематични „разкрития“. Авторите им са стотици, но и маститите пера, и редовите занаятчии си приличат в едно – тиражират под индиго. Някои залагат на творческата интерпретация, други не се церемонят много и действат на принципа copy-paste, но като краен резултат 90% от информацията се препокрива, барабар с грешките.

Според най-популярната търсачка – „Гугъл“, групировката ТИМ е конгломерат от фирми и контролира Варна, Добрич, Шумен и почти цяла Североизточна България. Името й е абревиатура от първите букви на нейните основатели Тихомир (Митев), Иво (Каменов) и Марин (Митев) – бивши военни от секретното поделение край Варна „Тихина“.

Всъщност кракът на Иво Каменов никога не е стъпвал в „Тихина“ –

поне в качеството на служещ в поделението. Там са карали казармата си, а после са останали на свръхсрочна служба, само другите двама от варненската триада – Марин и Тихомир. А по-добрият командос от двамата – Марин, е попаднал сред морските тюлени заради… дарбата си на художник. И бил включен в отбора на пехотинците случайно. По негови думи.

Разказът, който излиза от устата на Марин Митев –

в един есенен следобед, в офиса му в централата на ЦКБ във Варна, докато пием кафе, което сам е направил, звучи като приказка… За Пепеляшка на развития социализъм.
Винаги го е привличало рисуването. Като завършил 7 клас, кандидатствал в Худжествената гимназия в Казанлък. Докато заедно с другите деца се потял над скиците, се извила буря. Вятърът бил толкова силен, че потрошил прозорците на гимназията, а стъклата изпонарязали част от роднините на бъдещите художници, които чакали в двора края на изпита. „За компенсация шефовете на училището решиха да приемат с предимство тези, чиито близки бяха пострадали. Така аз останах извън класацията, а за да не губя годината, се записах в Корабостроенето“, твърди босът на ТИМ.

А после, като завършил СТУК-а – Средното техническо училище по корабостроене, и дошъл ред да влиза в казармата, го пратили в „Тихина“ – да поддържа нагледната агитация. За пръв път го включили в акция, когато негови колеги си начупили краката при парашутен скок и нямало кой да попълни групата. Малко по-късно вече бил сред титулярите. След това останал на свръхсрочна служба и влязъл в листата на командосите от най-висша класа.

И в Чичко Гугъл пише, и самият Марин Митев признава, че няколко пъти му се е случвало да не му се отвори парашутът и се е приземявал благодарение на резервния. Негови колеги от поделенето също не крият, че е бил пращан на най-опасните мисии. „Случвало се е със седмици да киснат под водата в Босфора“, споделят те лаконично.

И досега в кабинета на Марин Митев в ЦКБ висят архивни черно-бели снимки, запечатали екскомандоса с групата му и военния министър от ерата на Тодор Живков ген. Добри Джуров

– при обмяна на опит в Чехословакия или награждаване след мисия. В ъгъла под тях, небрежно са подпряни няколко саби и „самурайски“ мечове. „Остави ги – бутафория. Ама ми ги подаряват и какво да правя – ако не ги взема, ще се обидят“, подхвърля Марин, докато грижливо смъква от стената архивните снимки, с неподозирана нежност ги слага на бюрото и започва да ми разказва къде и по какъв повод са правени.
Господ има странно чувство за хумор…

Тънка червена линия…

Всъщност спортът не просто е един от темелите, върху които – тухла по тухла, ТИМ започва да гради „къщурката“ си. Той дори не е наследена инерция от войнишките години на бившите морски пехотинци, а своеобразна визитка, с която бащите на абревиатурата сякаш опитваха да разграничат хората си от класическия образ на „мутрата“. За разлика от залезлите спортни величия в другите силови структури, които тренираха мускулите си само докато прибираха рекета от поредния длъжник, тимаджии се поддържаха във форма не само по улиците, а и във фитнес залата, и на татамито. Факт е, че повечето от основателите на формацията са бивши състезатели по карате – и то участвали в националния отбор по киокушин кай, печелили не една и две титли в международни турнири. Логично е да се предположи, че от философията на източните бойни изкуства, съчетана с уменията от школата на „Тихина“, плюс каузата, в която са се клели, наречена най-шаблонно родина, би трябвало да се роди перфектният борец за справедливост – своеобразен колективен Батман на посттоталитарна България. Само че, както обикновено става у нас, добрите намерения твърде често кривват по пътя към ада.

Първоначалният замисъл ТИМ

да развива не само спортния клуб, а и учебен център, в който да се четат лекции, съчетани с практически курсове за обучение по фирмена сигурност, някакси остана в рамките на добрите намерения. Целта, с която бе регистрирана „ТИМ“ ООД – да продава охраната като ноу хау, постепенно бе размита от прозата на делниците. Някога, през Възраждането, на село, даскалите може да са били тачени и възвеличавани, но и тогава, както и днес, шансът им да свържат двата края е бил в ръцете и портфейлите на чорбаджиите.

За никого не е тайна, че край морето пъпът на чорбаджиите винаги е бил хвърлен в курортите – дори по Тодорживково време, когато всички хотели и ресторанти бяха държавни. А когато някой харчи пари на държавата, особено в мътилката на прохождащата демокрация, едва ли ще тръгне да купува ноу хау за фирмена сигурност, след като може да си наеме пазванти. Особено когато пазарът на охранители е пренаситен.

През 1994 г. във Варна основната битка за клиенти беше между „пазачите“ от местните поделения на СИК и ВИС – „Секюрити груп“ и „Марс 93“.

Тарторите им – взривеният през ноември 1996 г. в асансьора на кооперацията си Йордан Марков, и бившата „олимпийска надежда“ в борбата Христо Асенов-Бацата имаха легендарна слава. Бригадите им жужаха като пчелички между магазини и кръчми, кандърдисвайки собствениците им да ги „пазят от лошите“. Естествено, срещу добра месечна сума. Който не искаше, го отнасяше – той или имуществото му. Резултатът – търговските обекти в града, дори гаражите, превърнати в квартални минимаркети, бяха облепени със стикерите на „Марс“ и „Секюрити“, а кражбите и разбитите витрини подминаваха „белязаните“ като бързия влак.

Докато момците на Бацата и Данчо Марков шетаха из морската столица със самочувствието на шерифи, ТИМ „удари бингото“ малко по на север.

Никой не разбра как фирмата сключи договор да охранява държавния още курорт „Св. Константин“, и то чак до 2002 г. На фона на „жълтите стотинки“, събирани от дребните търговци в града, парите бяха фантастични. „Плащаше им се месечно възнаграждение, равняващо се на 31,8 полицейски заплати. На практика из курорта се разкарваха четирима души от групировката и – толкова“, беше обявил пред журналисти по онова време бившият шеф на Регионалното звено за борба с организираната престъпност полковник Стамо Стамов. Според него договорът за охранителна дейност с ТИМ е бил крайно неизгоден за курорта, но в онези години, „когато се наливаха основите“ на пазарната икономика, кой ще ти гледа интереса на някакво си държавно дружество, което трябваше да изпълни мисията си на дойна крава, изцедена докрай, преди да бъде хвърлена в кланицата на приватизацията. Пък и тогавашният шеф на „Св. Константин“ Иван Иванов, популярен сред медиите в града с прозвището Инч Хай, което идеално прилепваше на ниския му ръст и слабото му телосложение, бе останал изключително доволен от сделката…

Носталгично

Погледнати от камбанарията на днешната глобална криза, 90-те години на 20 век бяха безметежно време. Тогавашният кмет на Варна Христо Кирчев – първият местен управник, излъчен след реална изборна надпревара, громеше сърповете и чуковете в главите на съгражданите си, реституираше златни парцели в „Св. Константин“ и бленуваше за НАТО и Шести американски флот, които да превърнат града в Маями на Балканите. Нервираше се, че западните дипломати ни мислят за туземци, дето се радват, ако спастрят някой и друг лев, за да си купят препаска, с която да прикрият бедрата си. Тюхкаше се, че „българинът седи върху златна мина, а чака да падне кокосов орех върху главата му, за да се нахрани“. И гордо пърпореше по улиците със старичкия си „Трабант“. Частната инициатива беше на почит, алъш-веришът със стоки от Капълъ чарши – върхът на предприемачеството, а проектът „Красива България“ – начин да пребоядисаш на аванта фасадата на реституирания си имот на пъпа на Варна, благодарение на който си се уредил с мечтаната „професия“ рентиер.

Журналистическата гилдия също не бе подмината от ентусиазма на времето.

Умирахме да си врем носа навсякъде, надавахме уши щом някой покрай нас заговореше за далавери – без значение дали парите под масата отиваха към общински чиновници, партийни централи, национални агенции или блюстители на реда. Приватизацията беше във вихъра си, облагодетелстваните от сделките се брояха на пръсти, а прецаканите, като не можеха да загребат от меда с черпака, търсеха на кого да си изплачат мъката. Ама, ако може, хем да ревнат с пълно гърло срещу „мръсниците“, хем да не се споменава кой точно реве.

Познайте от един път за кого беше отредена странната роля на изповедника глашатай – на журналистите, разбира се. Само че вестникарските разкрития, дори и да бяха абсолютно достоверни, обикновено вървяха в комплект с писмени обяснения за материала, източниците и проверките на публикуваната информация в някое от РПУ-тата (тоест, районните полицейски управления) на Варна. В случая полицайчетата нямаха никаква вина – разпитваха ни, защото „засегнатата страна“ опитваше да заведе дело за клевета срещу автора, а в зависимост от „показанията“, прокуратурата трябваше да реши дали пишещият е „сгазил лука“, или не.

Отплеснах се. Всъщност исках да кажа само, че в един момент автоцензурата отново излезе на дневен ред, а всяко по-чепато писание трябваше да бъде с кристално прецизен изказ, за да си спестиш интервютата с Темида. В подобни случаи лично аз завиждах на колегите от радиа и телевизии. Не защото съм си въобразявала, че им е по-лесно, а заради мимолетността на ефира. Кой чул, кой гледал, кой запомнил – иди търси записи, че да покажеш на прокурора как са те омаскарили… Докато при вестника е друго – колкото щеш можеш да четеш, да препрочиташ, да тълкуваш и да търсиш скритите обиди. Дори и да си пропуснал да видиш материала, пак няма проблем – ей ти я библиотеката, не само ще ти дадат да го прочетеш, ами и копие ще ти направят…

Напук на поговорката, че на бодлива крава Бог рога не дава, през 1998 г., точно когато управлението на СДС бе започнало яко да се втвърдява, аз цъфнах в ефира на тимаджийската телевизия.

И то не сама, а в компанията на още две, по-устати и от мен, журналистки – споменатата вече Юлия Кунева и популярната напоследък Веселина Томова. Един час седмично, на живо, с помощта на водещата Петя Стефанова, трите трябваше да вадим на показ прикриваните проблеми на града и да слагаме пръст в раната. Без ограничения на темите, без чадър над когото и да било от управниците, без да сме задължени да назоваваме източниците си.

Експериментът на МСАТ бе наречен „Спешно отделение“.

Честно казано, и трите имахме резерви към името – покрай успешния сериал ни звучеше някак си претенциозно, пък и се притеснявахме да не стоим на екрана като пациенти на психиатрията. Любо Живков, който тогава го играеше пресаташе на ТИМ и бе „главният преговарящ“ с нас, обаче отсече, че Марин Митев харесал точно това име и се спрял на него. Пропуснах да кажа, че и идеята за „отделението“, и форматът на предаването, и кандидатурите ни като „медсестри“, били лично определени от Марин. Поне така твърдеше Любо…

В месеците, през които се вихрехме в „Спешно отделение“, постепенно усетих какво е да вкусиш блясъка на славата, дори да не си велик колкото Джон Бон Джоуви. Притесненията ни, че се впускаме в непредсказуема авантюра, че предаването няма да се хареса, че ще изглеждаме смешни на екрана, изчезнаха още на втората седмица. Варненци започнаха да чакат четвъртъците, за да чуят поредната порция новини, непроцедени другаде – за парите от боклука на Варна, превеждани в тайни сметки на СДС за предизборни или други цели, за скритите клаузи от договора за приватизация на „Златни пясъци“, за подслушваните линии, засечени в някои редакции (както казваше един мой професор – от Клеопатра до наши дни нищо ново)…

Странно, но чисто варненската тематика, тиражирана от местната кабеларка, намери отзвук и в доста други градове от страната. Мои познати, в това число дори от Пазарджик ?!?, ми звъняха да ме питат как са ни пуснали на екран, и как така още не са ни били… На моменти и ние се питахме същото, но се утешавахме, че докато зад нас стои ТИМ, бой няма да ядем.

Досега не съм признавала, но хонорарите от „Спешно отделение“ бяха най-лесно и най-приятно изкараните пари през живота ми досега. Факт е, че

за 4 часа в месеца получавахме по още една заплата, при това, като давахме воля на най-съкровеното си желание да казваме истината, само истината, цялата истина и нищо друго, освен истината…

Нека това не ви звучи надуто и патетично. Защото информацията, която журналистите кътат в мозъка, тефтерите и компютрите си, прилича на айсберг. По страниците на вестниците и в ефира излиза само надводната част. Онова, по-голямото, невидимото, дето може и „Титаник“ да прати към дъното, най-често не вижда бял свят. В „Спешно отделение“ за долната част на айсберга нямаше параван. Сигурно затова животът на предаването бе кратък.

Че привнесеният от София шеф на РДВР – Варна, полк. Иван Стефанов ни търсеше цаката, бе едно на ръка. Особено като отворихме дума, че толкова активно е задирял своя колежка в почивната станция на МВР на „Св. Константин“, та тя се жалвала на военна прокуратура от опит за изнасилване… Години, след като „отделението“ беше хлопнало кепенци, разбрах, че цялата „Криминална полиция“, дори ако не е на работа, била задължена да гледа предаването. И да докладва за всичко, казано от екрана. Как да не се почувстваш докоснат от Blaze Of Glory след всичко това…

Краят на „Спешно отделение“ дойде, като всички реформи, в навечерието на Нова година. Шефовете ни от „Труд“ в София изведнъж решиха, че по Закона за конкуренцията нямаме право да се радваме на доходи от друга медия, при това – „О, ужас, частна!“ (Сякаш вестникът ни, който вече имаше най-големия тираж в държавата, се издържаше от волни пожертвования.) ТИМ също даде отбой. Явно мисията беше изпълнена: конкуренцията в бизнеса бе овладяна, полицейските страсти – умиротворени, рекламните договори на МСАТ – вързани в кърпа, подписани и предплатени.

У нас остана горчивият привкус на нещо започнато и недовършено – хубаво, ама със срок на годност.

Дето го определя не качеството на продукта, а чорбаджията. Както впрочем повечето от нещата в България…
Да споделям ли колко мило ми стана близо 10 години, след като „Спешно отделение“ вече не беше част от ефира, когато мои познати ме запитаха: „Абе, какво става, скоро не сме ви виждали предаването. Да нямате проблеми?“ Мисля си, че проблемите, колкото и да са грандиозни, изчезват от хоризонта, ако някъде покрай тях си срещнал и светлите мигове на удовлетворението…

„Ако някой все още изпитва вълнуващо удивление защо никога, никъде и по никое време не може да прочете повече за холдинга ТИМ, ще трябва да се сблъска с очевидното: групировката старателно се грижи името й да бъде употребявано като в гробищен парк – или за добро, или за нищо.“

Тези думи не са мои, макар че с чиста съвест бих се подписала под тях. Точната формулировка е направена в Скай форум. За съжаление, не мога да цитирам от кого, защото единствен ориентир е датата – 14/2/2003 г., 11:05 ч., и безадресното „анонимен автор 79“.

Информацията обаче е като водата –

изтървеш ли я, плъзва навсякъде, покрива неравностите, запълва кухините, докато не изравни пейзажа и не започне бавно да се разсейва в пространството. И дори когато се изпари, пак остават каверни, в които можеш да откриеш прелюбопини неща. Трябва обаче да знаеш къде да търсиш…

Още пазя една разпечатка от средата на 90-те години на миналия век за наблюдаваните от МВР структури, разработвани като рискови и потенциално опасни за нормалния живот в града. Оперативен работник ни я беше дал, след като му бяхме приплакали, че имаме да пишем материал за престъпността във Варна. Тя започваше с ТИМ-ООД.

Бяхме предупредени, че писаното няма доказателствена стойност, и че ако го публикуваме 1:1, не само ще си имаме неприятности, но и няма да се намери кой да потвърди информацията. Изкушавам се обаче да го цитирам:

„Дружеството е регистрирано на 29.12.1993 г. с цел развиване на дейности, свързани с търговията, охраната, услугите.

Дружеството има сключен договор за охрана на курортен комплекс „Св. Св. Константин и Елена“ до 2002 г., отделни питейни заведения в курортния комплекс; множество магазини и други търговски обекти на територията на гр. Варна, като охраната се осъществява чрез изградена собствена система на СОТ; експлоатират съвместно с „Мустанг видео“ – Обединена кабелна телевизия; охраняват паркинги, складови бази, държат под наем представителна сграда в кв. „Чайка“ – общинска собственост, предоставени им преференциално от кмета на гр. Варна. Чрез създадено съвместно дружество със съдържателите на риболовни таляни на цялата територия на региона имат монопол върху риболова и определянето на цените. По оперативни данни са под опеката на И.Д. главен прокурор на въоръжените сили, кметската управа на града. Имат лиценз за охранителна дейност.

Седалището на дружеството е гр. Варна, ул. „Марин Дринов“ 55 (адресът на Медицинския университет в града – б.а.). Като управители на дружеството се водят Марин Великов Митев ЕГН… и Тихомир Иванов Митев ЕГН… Силовата структура вътре в дружеството се ръководи от Иво Каменов Георгиев ЕГН…

Структурният състав на ТИМ

в охранителната и силова структура се състои от около 50 млади мъже, подбрани най-вече от уволнения войнишки състав на под. 22580 гр. Варна (разузнавачи-десантчици), бивши полицаи от СПООР – Варна, неосъждани, активно поддържащи спортната си форма във фитнес центъра, където се намира офисът. Дисциплината е по подобие на тази в армията. Марин Митев и Тихомир Митев са служили като сержанти на свръхсрочна служба в горепосоченото военно поделение.

През последния месец отнеха бизнеса с проституцията от другите групировки

и настъпват във всички техни сфери на влияние. За бизнеса с проститутките отговарят Стоян Стефанов Лефеджиев ЕГН… и Владимир Корнеев Илиев ЕГН… На този етап представителите на ВИС и СИК в града не могат да окажат противодействие на ТИМ и вероятно в бъдеще е възможно да се стигне до сблъскване на интересите. Към ТИМ гравитират представителите на „Корона инс“, които нямат големи позиции в региона, „Секюрити глобъл – ЕООД“ гр. Пловдив.“
Край на цитата.

Всъщност, ако попитате някой варненец от средното поколение как ТИМ са започнали бизнеса си, той едва ли ще се ограничи само в рамките на проституцията, спомената в оперативната разработка. И ще бъде далеч по-словоохотлив в подробностите за „всички техни сфери на влияние“, отнети от „другите групировки“. Автоджамбазлъкът е само една от тях. И макар стотици жители на морската столица, станали по неволя пешеходци, да са убедени, че колите им са били задигнати от бригадите на ТИМ, никой от тях не се е добрал до доказателства за това. Собствениците на лъскави лимузини – изчезнали ненадейно и върнати обратно срещу тлъст откуп, също нямат черно на бяло, че покушението е дело на митичната абревиатура. Дори в случаи, когато заради авторекета е имало опасност да лумне международен скандал и полицията се захващала сериозно да издирва крадената кола, джамбазите от ТИМ пак са успявали да заметат следите си. Въпреки че преговорите се водели лично между хората на реда и бащите на групировката.

Това не е художествена измислица, а част от спомените на полк. Стамо Стамов – легендарният шеф на РЗБОП,

както наричаха накратко Регионалното звено за борба с организираната престъпност. Предавам ги така, както ми ги разказа близо 17 години след „застрахователните събития“.

„Бяха отработили канал за крадени коли – прекарваха ги през Румъния, Констанца. Прокурорът или шефът на МВР-то там беше в близки отношения с тях, плащаха му на него. На Лазар Анев от „Албион кар“ откраднаха 4-5 нови БМВ-та. Лазар ги продава на някого и след 2-3-4 дена изчезват. Информацията беше на 100%, че те ги крадат и ги изнасят в Констанца.

През април 1994 г. в хотел „Мусала“ отсядат две семейства руснаци, за една вечер. Всички бяха от „Мосфилм“. Жените – от старата московска буржоазия. Идват от Австрия с две БМВ-та, големи и нови. Понеже чули, че в България се краде, на паркинга ги слагат едно до друго. Двете жени и единият мъж се качват в хотела, вторият остава да спи в колите. Като се съмва сутринта, обаждат му се да се качи горе – да ползва тоалетна и да се измие, а след това да се приготвят да тръгват.

След половин час, или колкото там е стоял, слизат и виждат, че едното БМВ го няма.

За второто не са имали време да го задигнат. Или не са искали – най-вероятно… Багажниците на колите бяха пълни. В тази, която бе открадната, имаше резервен двигател и много скъпи кожуси, купени от Виена. Явно са ги следили цяла вечер…

Случая го пое Първо районно, което бе на по-малко от 100 метра от хотела. Единият от компанията имаше някакъв познат – руснак, който живееше до Спортна зала. Той остана за известно време – 4-5 дена, докато се намери колата, за да може да я върне в Русия, а другите си тръгнаха.

Двамата поддържаха връзка с оперативните в Първо РПУ. На третия-четвъртия ден някакъв българин им се обажда и им иска среща, като започва приказки за откуп. И тогава прехвърлиха случая към РЗБОП.

Понеже съм учил и горе-долу го знам руския, аз контактувах с колегите. Е, започна една игра, която продължи 2-3 дена, докато излезе на светло този, който иска парите. И дойде един строителен техник – здравословно не беше добре човекът.

Отначало го подхванахме: „Колата, като стойност, и туй, което има вътре, искаш откуп за тях. Твърдиш, че нямаш нищо общо с цялата тази работа – кой ще ти повярва?“ После извиках една от прокурорките от районна прокуратура да присъства на разговора, за да му обясни – ако не вярва на мене, на нея поне да повярва. И тогава тоя човек каза:
– Аз съм само посредник. Тук едни момчета ме накараха, пък ще ми дадат някой лев, защото нямам пари за лекарства.
– Кои са тез момчета?
– Еди кои си.
Единия го каза. Момчето се оказва Иво Каменов. Аз Иво дотогава само бях го чувал, но не бях го виждал…

И за отрицателно време – значи това е било в сряда или четвъртък, в петък вече бяхме изяснили кръга кои са.

И в събота сутринта рано-рано ги прибрахме и ги закарахме във Второ районно управление – Тихомир, Иво и Марин.

И още един имаше, но го забравих кой е. Аз настоявах, исках да ги задържим, обаче прокуратурата…

Те въртяха-сукаха, въртяха-сукаха, не издадоха къде е колата. Отидохме на пазарлък – да кажат къде е БМВ-то, да го върнат, и ще ги пуснем. Казаха: „Колата ще ви я върнем, обаче няма да кажем къде е.“ „Няма значение, викам, поне я върнете. Този човек стои тука, чужденец е.“ И в един момент – вече стана към 5 часа следобед, прокурорите си грабнаха шапките и се прибраха. Не подписаха постановление за задържане…

Няма какво да правя – последният работен ден от седмицата, идва 18 ч., колегите трябва да си ходят, а тях трябва да ги пускаме. И като поеха ангажимент (да върнат колата), аз до последния момент не им казах, че ще излязат. Викам: „На нас ни свърши работното време, вашето място е там (в ареста), ние си отиваме вкъщи.“
Това ни беше и най-силното оръжие.

Казаха: „До два дни колата ще я докараме, пуснете ни.“

В неделя, спомням си, имаше някакво състезание по кикбокс в Пловдив. Викат: „Имаме двама-трима души, варненци, които се надяваме да вземат медали. Ние даваме там някой лев, пари, спонсорираме, трябва да сме там, моля ти се…“, пак почнаха да се молят. Аз използвах момента, че се молят, и им казах: „Добре, хайде, споразумяваме се – пускам ви на моя отговорност, отивате в Пловдив. Обаче колата искам да е тук.“
Колата не я върнаха в неделя, не я върнаха в понеделник, никой не се показа. Във вторник се обадих на Марин. Викам: „Марине, разбрахме се колата да я върнете. Утре, вдругиден чакайте пак да ви приберем…“

Същия ден се обадиха. По магистралата, срещу Провадия, до отклонението за Ветрино, онзи, провадийския – Данчо Ментеша, беше направил едно малко заведение с паркинг. Обадиха се колегите – намерили колата там на паркинга оставена. Обаче изпразнена, нищо няма в багажника – кожуси-можуси, двигател резервен няма, даже бяха изкарали и касетофона.

Провадийците бяха отишли и оцапали цялата работа. Никакви следи!

Качил се там един старшина – докато я запали, докато я закара в Провадия… Там експертът започнал да търси следи, вика: „Те са я окъкали отвсякъде.“ И те (тимаджии) не признаха, че те са я закарали там колата.
Колкото до откупа, вървеше приказката за около 10 000 долара…

След 1-2 месеца подхванаха „Дружба“ (по-младите го знаят като курорта „Св. Константин“). И се показаха на 2 коня качени. Обаче почнаха да пищят търговците от алеята към „Черноморец“, че ги рекетират да сключват договори за охрана. Викам: „Кои са тия?“ „Ами, една фирма, тук договори са сключили с директора, фирма ТИМ.“

Като ми казаха ТИМ, на мен ми се наостриха ушите.

„Каква фирма ТИМ, бе! Ведомствената полиция стоят. Държавата плаща на 20-30 души джандари да охраняват този район. На каква друга фирма ще плаща?“ Имах там възможност да получавам информация от стопанския сектор. Видях договора за какви пари е – Наско Рафайлов (директор на РДВР – Варна, от 1997 до 1998 г.) беше още в „Кадри“. Отидох при него и му викам: „Наско, тази сума колко полицаи подсигурява – продоволствие, дрехи, храна, заплати, санаториум, те имат там някакъв норматив?“ Той ги изчисли – за 33-34 полицая. „Как бе, 10-12 охранители има там и два коня.“ Чак по-късно през лятото се появиха с 3 джипа.
И започнаха едни приказки, че шефът на курорта ще им прехвърли 3-4 от малките хотелчета около Гранда, и т.н. Бяха подготвили скритата приватизация на тези хотели. Даже бяха изпратили предложението в София. Обадих се там и прекратиха работата…“

Скандалът с охраната на „Св. Константин“, макар и косвено, даде старт на една вендета, която преобърна живота на полк. Стамов, разби здравето му и го пресели в отвъдното едва на 66 г.

Спряганият за идеолог и покровител на ТИМ шеф на Прократурата на въоръжените сили полк. Николай Колев тогава го взе на мушка и не миряса, докато не отстрани полк. Стамов от пътя си.

Антимафиот №1 на Варна бе арестуван на 25 август 1995 г. В петък, в 17 ч. Постановлението за задържането му бе подписано лично от Николай Колев, още преди са бъде повдигнато обвинение срещу полицая-арестант. Нито абсурдността на основното обвинение срещу полк. Стамов – че е „баща“ на финансовите пирамиди, нито обостреният му диабет и високото му кръвно обаче успяха да го извадят от ареста. Той остана зад решетките 10 месеца, един от които – в Плевенския затвор. През януари 1998 г. обаче Военната колегия го оправда по всички обвинения, а полк. Стамов осъди държавата за незаконния си арест.

След като излезе на свобода, той призна в интервю за „Труд“:

„Николай Колев беше консилиери на групировката с трите букви.

След задържането ми тя се стабилизира. Заради нея ме разпитваха в ареста копал ли съм гол до кръста градинките на ресторант „Българска сватба“, където, забележете, няма зеленина, а има балчишки камък. Заради тази групировка през 1997 г. Колев свика всички от подземния свят, за да ги уговаря да спрат престрелките, предизвикани от конкуренцията между отделните фирми.“

Година преди смъртта си Стамо Стамов ми разказа: „Николай Колев започна работа в Сливен като военен следовател. След 2-3, или 4 години го направиха военен прокурор на региона. Тогава Иво Каменов е служил в едно сливенско поделение – обикновен войник. Като конфликтна личност, скарал се с военния си командир, някакъв капитан, сбили се двамата, а Колев водел делото срещу Иво. И оттогава датират познанството и връзките им. Колев имаше това качество – да се прилепва към хора от контингента. Макар че това ни е била работата, на оперативните по криминална в БОП-а, в тези среди да се ровим цял живот. Николай Колев обаче се заиграваше много с тях…“

Арестът на Стамов наистина сякаш даде тласък на възхода на ТИМ.

Заедно с краха на ерата на варненските фараони. „През 1995 г. започнаха масово да гърмят финансовите пирамиди и да се строят новите кооперации. Те изкупиха тогава несъбираемите дългове, бяха събрали над 150 фирми. И се разрастнаха много“, коментира бивш полицай, разработвал групировката по онова време, далеч преди някой и да подозира, че само след десетина години „обектът на наблюдение“ тотално ще излезе извън контрол. А медиите ще бъдат обзети от амнезия..

РОДНАТА ПОЛИЦИЯ ПОМНИ

Късата памет май е чисто български патент. Въпреки че, когато водим личните си дребнави битки, може да мразим до гроб. Стане ли реч за делника ни отпреди няколко години обаче, спомените ни се оказват безвъзвратно изтрити – сякаш дежурният в училище, преди да извика „Клас стани, клас мирно!“, прилежно е изтрил черната дъска с урока по история.

Бас държа, че 90 на сто от варненци едва ли си спомнят с какво са свързвали ТИМ преди 15-ина години. Могат да изрецитират за „войната на групировките“, за „отпора на софийските мутри“, за отстояването на „каузата“ Варна за варненци. И… толкова. Ще се сетят за доста повече неща от далеч по-ново време. Но за тях ще стане дума малко по-късно.

Сега е ред на хората с бистри спомени.

Тия, дето това им е работата – да се ослушват, да се оглеждат, да душат и да помнят. Или поне на един от тях… Нали казват, че бивши ченгета няма. Преди години той е бил служител на „Криминална полиция“. Твърди, че преди близо 20 години групата им – „Издирване“, към Трето районно във Варна, е била единствена в цяла България. „Още в дирекцията нямаше такова звено. Момчета за всичко бяхме – трима човека.“

Връща се в спомените през февруари 2011 г.:
През 1992 г. беше, към края на сезона – с много хубаво време. Пътуваме с колата, спускаме се от Аладжата за Златните и гледаме – един човек маха. Спряхме, питаме какво става. Вика: „Тъй и тъй, там са били някакво момче.“ Отидохме да видим. „Какъв си ти, бе, какво правиш?“ Колегата ми го разпозна, че е от крадците на коли – Митко Кекавия. Той си беше изпечен крадец, макар и малък на години. Вече не е жив – нарязаха го с ножове и го утрепаха. Както и да е… Питаме го: „Защо си тука?“ Той се опъваше отначало – мълчи, обаче скимти като куче. Гледаме – ръката му счупена. Вика: „Биха ме едни и казаха, че са от ТИМ.“ Тогава за първи път чухме името ТИМ. Нищо не ни говореше. Продължихме да питаме:
– Колко човека бяха?
– Трима.
– Ако ги видиш, ще ги разпознаеш ли?
– Никого не мога да разпозная…
Не минаха 4-5 дни и във Владиславово (той нали е наш квартал, на Трето РПУ), зад пощата, оттам се обадиха – един пребит. Пак отидохме, пак крадец на коли. На този кракът му беше счупен – бедрената кост. С железа, с колове го бяха блъскали. „Кой те подреди така?“, питаме. „Ами, някакви, вика, ТИМ.“ Това беше вторият случай.

Нашата работа беше, като дадат сигнал, да намерим този, дето го търсят, къде се крие. Много народ имаше за прибиране и постоянно ходехме. Та, един ден, на вълнолома, от страната, където стоят рибарите, се разхождаме и чуваме, че някой скимти. Беше към седем, седем и половина вечерта. Отиваме и гледаме един – като куче, ни зъби, ни нищо в устата не му е останало и му премазани два пръста. Този – Илия се казваше, там са го били, давили са го, не знам какво още са го правили. Това е третият случай, в който пак се появи ТИМ.

Всичките пребити бяха автоапаши –

друго не крадяха, само коли. Тогава започнахме да се ослушваме. И се чу: излезли едни – тимаджии ли са, какви са, трепят, ама много здраво. А след като ги претрепят, директно им заявяват, че ги бие ТИМ. Като се завъртяха няколко случая, взехме да чуваме и от други районни за разправа на „някакви тимаджии“ – всеки вика „някакви“. Ама по-нагоре, в РДВР, знаеха кои са.

И един ден, значи, Бацата, Юрката и още кой беше не мога да се сетя, сме седнали в „Кристал“ – нали там се събираха. И аз викам: „Какви са тези ТИМ, ще ми каже ли някой?“ А Бацата:
– Ти какво се правиш на луд, че не ги знаеш, бе? Иво не го ли познаваш?
– Кой Иво? (Взеха да ми обясняват.)
– Него го знам.
– Марин не го ли познаваш? (Марин действително не го познавах.) Тихо не го ли знаеш?

Тогава ми светна. Аз всичките бандити ги познавах – борци, боксьори. Вкарваха ги в ареста и ги пускаха – знаеш, парите вървяха. И като ги вкарат, минаваше повечето информация през нас. Обаждаха ми се следователите или чувахме по „парлангото“ (по радиостанцията) – нали всички районни казваха какво е станало. И аз отивам да видя кого са прибрали и имаме ли интерес към него. Трима-четирима представляваха интерес, особено тези, дето правеха фалшиви книжки. И като шетат насам натам, влизат излизат от ареста, сядаш да пиеш кафе с тях – да си по-близо. Бяхме станали познати. И фактически с Иво и Тихо се запознах покрай тях.

Точно такива хора им трябваха на ТИМ в началото –

които правят фалшиви шофьорски книжки и документи за пред КАТ, защото вкарвха и изкарваха коли от страната. Тези най-добре ги познаваха и с тях най-много се имаха – двама-трима художници на ментета. Имаше един, живееше в циганската махала, до Колелото. Беше много добър художник и им е правил за колите стикери и дори фалшиви номера. А Марин винаги е бягал по тъча…

Две години по-късно – беше вече 1994-а, идва един шпионин и вика: „Долу, на паркинга до „Елдом инвест“ има над 15 мерцедеса. Знам, че поне на 6-7 са им пренабити номерата и са за тимаджиите.“ Веднага скочих: „Аз откога ги дебна!“ На никого не казах – взех нашия експерт и отидохме. Знаехме, че паркингът е на ТИМ. Колите – там, и то отключени. Даже някои бяха с ключовете по таблата. Започнахме да отваряме капаците на тоя, на оня „Мерцедес“ – произволно. Експертът започна да гледа. На 4 или 5 автомобила имаше рязано – той го видя с просто око, и сложена допълнителна планка. Показа ми го: „Виж как е лепено и колко нескопосано е направено.“ А на някои номерата на шаситата бяха заличени и нямаше нищо – явно бяха подготвени за пренабиване.
Като се върнах в районното, казах на някои по-големи хора какво сме видели.

Рекоха ми: „Оттам се махай и не се занимавай повече с тези мерцедеси.“ Казаха ми го направо.

Мерцедесите стояха на паркинга доста време – около два месеца. Никой не се притесни, че трябва да се махнат. После започнаха по един, по два да изчезват – може да са ги продавали, може да са ги изнасяли. Вярно, не бяха чак толкова луксозни, но за времето си бяха хубави, макар и не нови. Казаха, че са от Германия докарани – срещу застраховка. И каква е била работата? На някой по-лаком му дават 1000 или 1500 марки, казват му: „Трай си 3 дни, а после обяви колата за открадната.“ И той, германецът, си вика: „Хем ще си взема застраховката, хем ми дават и пари отгоре, хем ще мога да си купя нова кола…“ Много хора там бяха започнали да работят за ТИМ.

Освен мерцедесите, на паркинга имаше и два хубави камиона.

За тях пък казаха, че Марин, Тихо и Иво пращат апашите в Германия. На голям паркинг за бракувана техника дават на пазача 50 или 100 марки, влизат 10 души, сядат в 10 камиона и си заминават за България. Но задължително имат човек – или там на място, или тук, който им оправя документацията. Както ми разправяха, паркингът бил в Източна Германия. Викат: „Отиваш и си избираш което е най-хубаво.“ Пък той, германецът, си поддържа колите, дори да са за брак…

Имаше и друг случай. Обадиха ми се шпионите, че хубави автомобили заминават с ферибота. И аз пак, с всичкия си акъл, отидох да правя разследване в Белослав. Взех един местен полицай – с палката ги спираше. Гледам, наши апаши, ама какво правят – само карат колите до ферибота и ги оставят, други ги качват навътре. Нищо не можеш да им направиш. После ми казаха, че ръководството на РДВР го знае това нещо – то си беше канал за Украйна и Русия.

Преди 5-6 години пък бяха започнали да се движат с полицейски ескорт.

Виждам ги с техните джипове – бронираните мерцедеси-кубчета, а отпред и отзад по един полицейски автомобил. В продължение на няколко месеца като пилотни коли се движеха с двата им джипа. През цялото време – до офиса, до Златни пясъци, където и да ходят, ги охраняваха. Аз вече не бях на служба. Отивам, питам един от по-големите в управленето, викам:
– Защо така ги охранявате?
– Такова е нареждането.
– От кого, бе?
– Е, сега, много питаш…

Навсякъде имаха хора – в прокуратурата, в съда, в полицията, в затвора. Знаеха къде какво става. Всичко…

Разговорът с бившият полицай върна спомените ми и към два случая на жестока саморазправа, за които бях забравила. И които до днес остават неразкрити – побоите над шефа на Златни пясъци Николай Недков и над издателя на сайта „Днес плюс“ Антон Луков.

На 7 ноември 2002 г. вечерта изпълнителният директор на „Златни пясъци“ АД Николай Недков и шофьорът му бяха отвлечени от трима мъже и пребити край варненското село Приселци, където живее Недков. Той се прибирал със служебното си „Ауди“, когато автомобилът бил засечен от „Форд Ескорт“. Аудито било ожулено странично, а когато шофьорът излязал от колата, неизвестно лице насочило пистолет и издърпало шефа на Златните от купето.

Похитителите оковали Недков с белезници, напъхали го в багажника на аудито и потеглили в посока Варна. В гориста местност на около 3-4 км от селото бандитите го пребили с железни тръби, след което подпалили автомобила му.

Николай Недков и шофьорът му били открити от автопатрул на Четвърто РПУ в близост до ресторант „Харамията“ след сигнал на очевидци, които видели как някакви хора насила натикват мъж в багажника на колата, а после потеглят в неизвестна посока. Автомобилът на нападателите, изоставен на мястото на отвличането, се оказва откраднат ден преди инцидента от територията на Първо РПУ – Варна. Оборена бе версията за грабеж, тъй като документите и парите на жертвите били непокътнати.

След побоя шефът на „Златни пясъци“ бе приет в болница със счупени ръце, крака, ребра и разкъсан бял дроб, а лицето му – размазано до неузнаваемост.

Недков едва прескочи трапа, а възстановяването му бе дълго и мъчително. Шофьорът му не бе пострадал тежко, но с месеци не можеше да се отърси от стреса на преживяното.

Непосредствено след инцидента директорът на Националната служба „Полиция“ по онова време ген. Васил Василев заяви, че очаква до няколко дни тримата похитители, които са действали без маски, да бъдат заловени. Въпреки че с фотороботите им бяха снабдени всички полицейски управления, издирването им не даде резултат.

Вторият побой стана няколко месеца по-късно. На 20 май 2003 г. главният редактор на вестник „Черноморие“ и собственик на информационната агенция „Днес плюс“ Антон Луков бе пребит пред дома си, само на стотина метра от централния площад „Независимост“ и сградата на Варненския окръжен съд.

Покушението бе извършено около 9 ч. сутринта, когато Луков тръгвал за работа. След като заключил входната врата на апартамента си на третия етаж и тръгнал да слиза по стълбите, бил ударен с тръба в тила. От жестокия удар журналистът се свлякъл в безсъзнание по стълбите до площадката между етажите. Там нападателите започнали да го налагат с тръбата, ритници и юмруци. След безмилостния побой нападателите оставили жертвата си безпомощна и избягали. Антон Луков бил открит от съседи, които сигнализирали в „Бърза помощ“ и полицията.

Той бе настанен в шоковата зала на болница „Св. Анна“ с обезобразено лице, счупена на две места горна челюст, строшена ръка, мозъчно сътресение и десетсантиметрова рана на тила. Въпреки бруталния побой обаче, за живота му нямаше опасност.

Ето как двете покушения възкръснаха в разказа на събеседника ми:

„От бандитите излезе, че Недков са го били тимаджии. На мен ми беше станало много интересно, защото знам – Бацата държеше някаква кръчма на Златните, Юрката също там нещо щеше да прави. Обаче се изнесоха. И аз даже мислех, че те са направили нещо на Недков. Викам, висаджиите го пребиха този, защото взе да ги бута от курорта. Обаче в един разговор с тях – понеже така или иначе си имаме приказката, ми казаха: „Къде да го бием, защо да го бием? Ние си взехме парите, каквото ни трябваше, получихме.“ „Набиха го онези – твоите хора, подводничарите.“ Това им беше приказката. Така и не разбрах защо го биха…“

А Антон Луков, дали пак е тяхна работа?
„Няма кой друг да е. Аз и сега се събирам с мутричките от време на време – да чуя едно-друго, понеже ми е интересно. Знаят ме, че не съм вече в системата, но ми викат: „Няма бивше ченге.“ Казвам им: „Хич не ме интересува какво правите, какво струвате, тъпанари. Само не се убивайте.“ Та, като беше станал побоят над Луков, коментираха: „Не знаете ли кой бие във Варна – те са.“

Сега се сещам, продължава „бившето ченге“, че на повечето от претрепаните показвахме снимките на биячите – дето си ги знаехме, че шетат. Никого не познаха. Как пък нито един от натрошените не каза: „С маска беше, с шапка беше, с качулка беше“ – налагаха с открити лица. „Гледай, бе, гледай“, викахме им. Отговаряха: „Никой не познавам.“

И си мисля, че вкарваха хора от други градове, за да бият във Варна.

ТИМ просто нямаха тук къде да стъпят. ВИС, СИК, „Аполо и Болкан“ – те се знаят, не можеха да вземат от тях хора. А пък, ако е от града, висаджиите или сикаджиите ще го пребият, че е отишъл при други да им върши работата. Не вярвам и Марин или Тихо или Иво да са тръгнали с бухалките. ТИМ внасяха хора отвън – идваха, набиваха и се покриваха. Пък после иди разпознай някого…

Медицинската наука безуспешно продължава да търси лек срещу болестта на Алцхаймер. Откривателят му един ден вероятно ще получи Нобелова награда, но със сигурност бащите на ТИМ няма да се подложат на терапия срещу загубата на паметта. Защото има две теми табу, за които всички от днешния икономически гигант стриктно спазват негласен обет за мълчание – първите 7 години и първият милион. Стане ли въпрос за подвизите на групировката от 90-те години на миналия век, мигом ги обзема амнезия, сякаш са пили хапче за склероза. Факт е, че с времето паметта се променя, спомените избледняват, но и без постиженията на медицината има начин да възстановиш миналото. Измислил го е още Гутенберг – с печатното слово.
Това, което и тимаджии, и варненци вече са позабравили, го има във вестникарските архиви.

ВОЙНАТА ЗА ПРОСТИТУТКИТЕ

Още през май 1996 г. се появиха прогнози, че се задава битка за преразпределение на бизнеса с женска плът във Варна. Основният конфликт, зреещ от години, е изправил едни срещу други шефовете на няколко охранителни структури в града, гръмнаха тогава местните вестници.

Според публикациите основните двигатели на бизнеса с нощни пеперуди са били Стоян Лефеджиев, Владимир Корнеев-Казака, спецзвено на ТИМ и шефът на фирма „Бумеранг“ и представител на СИК във Варна Йордан Марков. По тъчлинията им пригласял и Петър Пасков-Бандита, заедно със свой приятел – ексченге и настоящ охранител в градче край Варна. Противопоставянето между хората на Владо-Казака и Петьо-Бандита било временно забравено, след като изключително силният Йордан Марков вдигнал мизата за ползване на момите покрай скока на долара и задаващия се летен сезон. Според знатен (по онова време) съдържател на място за платена любов той поискал 90% от приходите за себе си. Вироглавият Стоян Лефеджиев, ненавикнал да скланя глава, се почувствал застрашен от сикаджията и намерил убежище и сигурна охрана при ТИМ.

Почти като приказка звучи прелюдията към битката за жриците на платената любов във вестникарските публикации от онова време.

„Обединени от общи интереси и омраза към Данчо Марков, профилираните бандити имали наум да скопосат силния враг. В далаверата били набъркани и двама висши прокурори във Варна. На високо софийско ниво се готвела грозна казън за Йордан Марков или най-малкото арест по намерен повод, за да бъдел спрян. Серия от бомбени атентати между враждуващите страни била напълно възможна“, пише жълтият всекидневик „Нощен Труд“ в края на май 1996 г.
Осем месеца по-късно фитилът на войната бе драснат. На 29 януари 1997 г. пред дома на бившия републикански шампион по бокс и кикбокс – тежка категория, Стоян Лефеджиев бе взривен джипът му „Сузуки Витара“. Бомбата гръмнала около 2 часа посред нощ на ул. „Д-р Железкова“ в морската столица. Инцидентът стана пред денонощния супермаркет срещу дома на Лефеджиев, където той често паркирал возилата си. Освен джипа, потрошено бе и мицубишито на съпругата на Лефеджиев. Слава богу, пострадали нямаше.

„След приключването на спортната си кариера Стоян Лефеджиев стана известен в бизнеса със свежа плът. Той движи един от клановете с български проститутки в курортите Златни пясъци, Св. Константин и в морския град. След сериозни търкания през април-май 1996 г. с босовете на някои солидни застрахователни и презастрахователни групировки във Варна Лефеджиев „премина на работа“ заедно с Владимир Корнеев (сектор „Руски пеперуди“) в структурите на фирма „ТИМ“ ООД, извършваща легитимна охранителна дейност и разнообразен бизнес. На 24 септември 1995 г. пред дискотека „Велико Търново“ двама грузински бандити се опитаха да взривят мерцедеса на колегата му Корнеев, а през април 1993 г. руснак простреля Лефеджиев в дискотека „Людо“ и той оживя по чудо“, тиражира пресата по онова време.

В края на март 1997-ма престрелката на фронта на платената любов едва не взе и жертви.

В рамките на 24 часа Варна сякаш стана декор на гангстерски екшън. Два сутеньорски клана извадиха томахавките и се хванаха за гуша за гуша. Екшънът отдавна го няма нито в полицейските архиви, нито в спомените на повечето от варненци, но е факт, макар и с над 14-годишна давност. Благодарение на Гутенберг, естествено.

Вестник „Труд“ – 31 март 1997 г.

“Шест жертви взе битката между групировки за подялба на доходния бизнес с леки момичета във Варна в събота (28 март 1997 г.) Около 2,30 ч. на магистрала Златни пясъци в посока морската столица, до курорта Слънчев ден, „Форд Сиера“ засякъл двама мъже и две жени, пътуващи в „Лада“. Автомобилът бил спрян, а возещите се вътре сутеньори и проститутки, ползващи закрилата на компанията „Аполо и Болкан“, били откарани в местността „Аладжа манастир“ над варненския квартал „Виница“. Там хората от форда, които по оперативни данни са момци от „ТИМ“ ООД, започнали нечовешка гавра с жертвите си. Боят с метални пръти и рязането с ножове били последвани от насилствено принуждаване на двамата нещастници към блудствени действия. Проститутките, като ценна стока, се отървали без последствия. Два мобифона и всички по-ценни предмети на отвлечените били прибрани, след което палачите им ги зарязали сред гората.
След инцидента в Окръжна болница били настанени Христо Христов (26 г.) и Николай Русев (28 г.). Русев бил приет с прострелна рана в шийните прешлени и бил опериран по спешност.

Потърпевшите се жалвали на своите патрони и около 22 ч. същата вечер дошъл ответният удар.

Тъмносиньо „Ауди“ с варненска регистрация, в което по оперативни данни на полицията са се возили четирима от ТИМ в посока Червения площад, било обсипано от куршуми. Атаката дошла откъм блокове №79 и 81 на бул. „Цар Освободител“, срещу Спешния медицински център. Поне 10 куршума били изстреляни от нападателите, за които се предполага, че са задействани от „Аполо и Болкан“. По дясното предно стъкло на аудито имало 4-5 дупки от куршуми, смлян бил и десният преден прозорец. Край двете предни врати на колата имало огромна локва кръв, твърдят очевидци. Свидетел на атаката станал дежурният същата вечер в охранителната фирма – „Гард КВН“, чийто офис е в перпендикулярен на булеварда блок. Той се обадил във II РПУ, но стрелците, за които се предполага, че са поне двама, се измъкнали тичешком от местопроизшествието преди идването на униформените. На ул. „Братя Миладинови“ те се качили в БМВ, което скоростно дало газ, и изчезнало.

На собствен ход и с чужда помощ след кървавото меле пострадалите стигнали до Спешния център на Окръжна болница.

Първа помощ получили Георги Русков (25 г.), прострелян в дясното бедро, Янко Радев (20 г.), с огнестрелна рана в слабините, опериран, Пламен Момчилов (23 г.) със счупена бедрена кост, Павлин Димов (29 г.) с прострелна рана в челото, опериран по спешност от неврохирурзи. Пред докторите пострадалите момчета заявили, че са безработни. На всеки етаж, където лежаха простреляните, и вчера пазеше полицай, а цялата болницата бе като под обсада.
Полицията, вдигната на крак през почивните дни, упорито издирваше нападателите от бул. „Цар Освободител“, чиято самоличност е установена. В неделя вечерта служителите на реда претърсваха сутерените на блоковете срещу Спешния център, вероятно за да установят каква е била подготовката за нападението от засада над аудито. До вчера сутринта обаче стрелците не бяха открити.

Каквато е практиката в такива случаи,

и двете групировки, чиито имена се спрягаха около инцидентите, категорично отказаха участието си в тях. Под сурдинка обаче представители на „сенчестите“ среди във Варна упорито говореха за почерка на „ТИМ“ ООД – да не допуска никой неварненец на бизнестериториите си в морския град. Към методите на най-силната варненска групировка, ползваща се и с поддръжката на местната изпълнителна власт, спадали и агресивните насилствени методи за усмиряване на конкуренцията.
„Аполо и Болкан“ не са от вчера във Варна, но се развиват все по-успешно и очевидно започват да се превръщат в камъче в спиците на местните босове. От три месеца насам шефове на застрахователната и охранителна компания са Веселин Данов, син на ексвътрешния министър Христо Данов, и Веселин Жеков. Това не попречи на г-н Данов-младши да заяви пред „Труд“, че няма нищо общо с „Аполо и Болкан“, а в същото време да е сигурен, че те не са забъркани по никакъв начин в случилото се в събота…
Още миналата пролет бизнесът с момичетата бе доразпределен, след като Владимир Корнеев, отговарящ за сектора с руските проститутки, и колегата му Стоян Лефеджиев – тартор на нашенки, минаха под закрилата на ТИМ. Недоразуменията с тогавашния бос на силоватна структура на СИК Йордан Марков и кавгите за процентите от печалбата, идващи от търговията със свежа плът, направиха новите господари от ТИМ още по-силни. Този е само поредният етап от битката за власт в бизнеса във Варна, бил той легитимен, или не, коментираха запознати с движенията на пазара.”

„Нощен Труд“ – 1 април 1997 г.

“В неделя срещу понеделник полицаи атакували варненската дискотека „Людо спорт“, известна като сборище на местните проститутки и сутеньори. От плейбой заведението били прибрани бармани, сервитьори, нощни пеперуди и няколко служители на фирма ТИМ. 3 часа били разпитвани в Първо РПУ и босовете на платената любов Владо-Казака и Стоян Лефеджиев гравитиращи плътно около ТИМ от миналата пролет. По линия на операция „Комар“ били проверени и няколко луксозни автомобила, сред тях два мерцедеса и едно ауди на Казака. Полицията търсела свидетели или свързани с инцидентите от събота в местността Аладжа манастир и на бул. „Цар Освободител“. Сутринта арестантите били освободени.
В районна прокуратура по повод стрелбите е образувано предварително производство за хулиганство. 4-мата ранени от ТИМ се възстановяват във варненската окръжна болница. Информация от подземния свят сочи, че всички групировки оттук нататък ще застанат като юмрук срещу ТИМ, ползваща се с рамото на изпълнителната власт във Варна и с бившата протекция на бившия и. д. прокурор на въоръжените сили Николай Колев.”

„Нощен Труд“ – 14 май 1997 г.

“8 проститутки са били арестували по време на акция на територията на II и III РПУ във Варна в тъмна доба, съобщи полицейски източник. Нощните пеперуди били стреснати в частни апартаменти, а някои от тях били с клиенти. Момите били разпитани и пуснати, след като изпели за кого работят. Повечето от тях били наемни работнички за сексуслуги на местна групировка с три букви, известна с местния си патриотизъм.”
Толкова за тази война – кратка и умерено кървава. След 1997 г. проститутките не изчезнаха, но схватките за контрола над бизнеса с женска плът преминаха на тихия фронт.

БИТКАТА ЗА РАПАНИТЕ

„Тимаджии бяха основните заподозрени и във взривяването на два рибарски кораба на пристанището в Балчик, когато през 1996 г. по Черноморието се поведе война кой да контролира лова и износа на рапани. След този случай фирмата „ТИМ-фиш“ стана лидер в този бизнес“, пише „Капитал“ години по-късно.

Фактите, отразени в „Труд“:

“На 16 септември в 23,30 часа на рибарския кораб „Русалка“ закотвен в яхтеното пристанище на Балчик избухва взрив. Сигналът за атентата бил подаден от боцмана на порта Тончо Тончев. Няколко часа по-късно експертите от отдела за борба с организираната престъпност, пристигнали от София, установили, че самоделното взривно устройство е било заложено предварително от атентаторите, които най-вероятно са били двама.
Взривът бил чут в радиус от няколко километра. Той потрошил левия борд на „Русалка“ и извадил от строя навигационната техника. Ударната вълна нанесла поражения и на закотвения в съседство кораб „Делфин“. След покушението балчишките рибари разказаха, че Панайотов купил гемията си на търг, след като била конфискувана от турски рибари, хванати с незаконен улов на калкан в български териториални води. Освен „Русалка“ той притежавал още един кораб – „Мирела“. Двата обикновенно били закотвени в местността „Болата“ край село Българево, където бил и далянът му „Зеленка“.

Липсата на достатъчно риба в морето през лятото на 1996-а

накарали Атанас Панайотов да преоборудва двата си кораба за улов на рапани. В лов на деликатесния охлюв същата година се впуснали още десетки рибари, примамени изгодната му изкупна цена – около половин долар на килограм. Да търсят рапани край Балчик и Българево идвали дори пришълци от Созопол и Несебър, като някои си докарвали дневно по 100-150 долара.”

След взрива на „Русалка“ Панайотов признал,

че месец по-рано е бил заплашван от друга рапанджийска фирма. Полицията тогава обяви, че мощността на самоделката не е била предназначена да вземе жертви, а е била за сплашване. И определи случая като битка на конкуренти за преразпределение на териториите в лова на рапани. Авторството на атентата обаче така си и остана в графата „Неизвестен извършител“.
Година по-късно ловците на рапани се престрашиха, обявиха на глас кой им пречи да работят и дори поискаха помощ от президента.

„Труд“ – 5 август 1998 г.

“Професионалните водолази, гмуркащи се за рапани, обявиха вчера война на мутрите, чиито кораби вадят деликатеса с тралове, които са забранени със закон. Варненските гмурци изпратиха декларация до президента, в която твърдят, че флотилии от кораби на силови групировки, въоръжени с мощни тралове необезпокоявано разорават морското дъно.
Хищническото ограбване с незаконните съоръжения до 2-3 години ще унищожи цялата флора и фауна, твърдят пред „Труд“ водолазите-рапаноловци. Варненските съдове, тралещи дъното, били над 40, в Балчик бракониерите надхвърляли 20. Даже от Несебър и Поморие идвали лодки да събират рапани по забранения начин в морето пред „Златни пясъци“ и „Свети Константин“.

Два цеха във Варна обработват деликатеса, като плащат 30-35 цента за килограм.

„Изкупуващите фирми имат собствени корабчета с тралове“, жалват се рапанджиите. Освен че погубва природата, бракониерският улов подбива цената и заплашва живота на водолазите, ловуващи по законния начин. Железните съоръжения, тежащи 200-300 кг, могат да смачкат гмурците, докато са във водата.
„Плащаме огромни лицензи, за да извършваме дейност без да унищожаваме природата, но в замяна получаваме само глоби, а от силовите групировки – и терор“, пишат до президента застрашените да останат без препитание ловци на рапани. Лицензът им е 250 000 лв. (преди деноминацията), а работят не повече от 50-60 дни в годината. „Шефът на варненската Инспекция по рибарство толерира тралиращите“, твърдят водолазите и настояват президентът, вътрешният и земеделският министър да спрат корупцията в органите, контролиращи тази дейност. Готвят и писмо до екологичната организация „Грийн пийс“.
„Най-голямата силова групировка във Варна ТИМ с насилие и бой прогони конкурентните фирми, които изкупуваха рапани и сега диктува цените“,

твърдят водолазите от инициативния комитет, подготвил писмото. Опитите на известната турска компания „Дарданел“ да изкупува деликатеса във Варна били прекъснати. Колите и лодките на рапанджиите, които давали на конкурентите, бивали помитани, твърдят колегите им.
Конфликтът между водолазите-рапанджии и мутрите зрееше отдавна, но досега гмурците не смееха да надигнат глас от страх.
Като всичко в държавата обаче, и рапанджийските страсти заглъхнаха, давайки поле на поредните битки.

ПРОТИВОБОРСТВО ЗА КАБЕЛНИЯ ТВ ПАЗАР

Още един взрив с недоказано авторство се приписваше на ТИМ в края на миналия век. През септември 1998 г. бе гръмната колата на собственика на бургаската телевизия СКАТ Валери Симеонов – малко след като той опита да „отхапе“ част от пазара на кабеларките в морската столица. Симеонов купи една четвърт от „Варна кабел“, която по онова време бе най-сериозният конкурент на МСАТ в града, но залъкът му преседна. А желанието му да пусне котва и във Варна си остана само блян.

„Труд“ – 25 септември 1998 г.

“Ладата на шефа на кабелна телевизия СКАТ в Бургас – Валери Симеонов, е била взривена вчера. Точно в 2,30 часа след полунощ силен гръм разбудил живеещите в блок №429 на комплекс „Меден рудник“, където е домът на Симеонов. Бомбата избухнала в паркирана пред блока червена „Лада“. Взривното устройство било самоделно – с около 200-300 грама тротил и било поставено под предния капак на возилото, който изхвърчал на 20 метра встрани. Взривната вълна изпотрошила стъклата на блока до третия етаж и буквално помляла автомобила. Пострадали са и две паркирани в съседство лади. За щастие няма пострадали хора. Втори взрив бил поставен пред вратата на дома на Симеонов, но той не гръмнал като по чудо.
Основната версия по която работи полицията е сплашване от конкуренти. В морския град обаче масово се говори, че конкурентите едва ли са местни, въпреки вихрещата се от месеци кабелна война и непрекъснатото „приятелско“ рязане на кабели. След закупуване на мрежа във Варна, се заговори и за обтегнати отношения с тамошна телевизия – монополист. Симеонов категорично опровергава и слуховете че дължал на частни лица сума, използвана за закупуване на варненската мрежа, чийто час на връщане бил настъпил. Той не бил получавал заплахи преди атента.”

БТА – 28 септември 1998 г.

“5000 долара награда е обявил управителят на бургаската кабелна телевизия СКАТ Валери Симеонов за информация относно двата взрива, заложени преди пет дни пред дома му в бургаския комплекс „Меден Рудник“.
Според вътрешното разследване на Валери Симеонов, което целяло бързина и точност при разкриване инициатора за инцидента, най-вероятно атаката идвала от фирматта „Мустанг и ТИМ“, която стои зад варненската телевизия „Мустанг“. В началото на лятото Валери Симеонов закупи 25 на сто от мрежата на „Варна кабел“, с което се намеси на варненския телевизионен пазар.
След инцидента в Бургас „Мустанг ТВ“ разпространи декларация, в която отрече участие. Според господин Симеонов обаче декларацията не била подадена от фирма „Мустанг и ТИМ“, което ги поставяло в списъка на вероятните извършители.

В Бургас се спряга слух, че взривовете са заложени със знанието на Валери Симеонов,

като целта била популяризиране на „СКАТ телевизия“. Органите по разследването работели и по тази версия. До момента от полицията не са оповестили официална информация относно начина на взрива, вида му и вероятните извършители.”
Противоборството между СКАТ и МСАТ продължи няколко месеца, през които силови бригади на двете кабеларки взаимно си разменяха удари под пояса – рязаха кабели, трошаха оборудването в офисите си, а от време на време кръстосваха и юмруци. Войната завърши с примирие – кабелните оператори на СКАТ се изнесоха от Варна, а МСАТ закри представителствата си в Бургас.
Дето се казва, пито-платено.

СХВАТКАТА ЗА ЗЪРНЕНАТА ИМПЕРИЯ

През април 2000 г. името на ТИМ отново беше замесено в силов скандал. Зърненият търговец Филчо Колев обвини групировката, че с подправено пълномощно са завзели базите му. „В края на миналата година при мен се появиха варненски деятели от ТИМ – Иво Георгиев и Ангел Касабов“, каза в интервю за „Труд“ тогава Филчо Колев. „Обещаха ми да доведат чужденци, на които да продам имущество и така да платя на кредиторите си. Вместо това те изготвили фалшиви генерални пълномощни и една сутрин се събудих с „продадено“ имущество в цялата страна“, твърдеше Филчо Колев.

„Труд“ – 11 април 2000 г.

“Въоръжени охранители нахлуха миналата седмица в зърнобазата в Рогож, собственост на зърнения бос Филчо Колев. В края на седмицата пък му връчиха съдебно решение, признаващо за собственици на друга от фирмите му Иво Георгиев и Ангел Касабов от варненската групировка ТИМ. Заведени са нови две дела към негови фирми. Атакувана бе и базата на Колев в Ловеч.
От началото на т.г. те следват един след друг. Десетки кооперации от Североизточна България си търсят от Колев по съдебен ред около 10 млн. лева за прието в силозите, но неплатено жито. „Длъжник съм и търся купувач на фирмата си, за да си платя борчовете“, потвърждава мустакатият двуметров исполин. Но според него насреща му е в ход заговор, чиято цел е да се превземат зърнения бизнес и базите в страната.

Последните екшъни в с. Рогож и Ловеч били повторение на схемата,

по която той се простил и с базата си в Балчик, заяви Филчо Колев.
В сряда сутринта през портала на площадката в Рогож край Пловдив влетели три джипа с варненска регистрация, пълни с въоръжени мъже. Те показали на двамата присъстващи по това време работници 3 документа и заявили, че са представители на новия собственик – варненската групировка ТИМ. Митичната групировка е един от най-влиятелните бизнессубекти в града. Нейни подразделения се занимават с изкупуване на риба и събиране на рапани, автосервизи, сигнално-охранителна дейност. ТИМ притежава вестник („Черно море“) и участва като съдружник в кабелната телевизия МСАТ. Отделно влиянието се разпростира върху търговията с недвижим имоти, ресторантьорския бизнес, рекламата и спорта.
Екип на „Труд“ се оказа на мястото на действието, когато порталът бе вече заварден от повикани от Колев пловдивски охранители. Между обсадените в администрацията и изчакващите на изхода въоръжени мъже вече бяха се появили спрени полицейски коли. Цивилни и униформени служители на реда направиха няколко дипломатически совалки между двете страни.

 

Какво е това чудо – 50 полицаи стоят безпомощни пред не повече от осем души,

втрещиха се работници в базата в Рогош? Полицаите обаче, които са реагирали по телефонен сигнал, а не по официална жалба, настояват, че са си свършили работата и не са допуснали да бъде изнесено имущество без разрешение на съда.
Веднага след екшъна адвокатите на Колев внасят възражение, според което има нарушение на закона и влизане в чужд имот без съдебно решение и без съдия-изпълнител.

По същото време адвокатите му получават решение на фирменото отделение на Пловдивския окръжен съд,

от което става ясно, че Иво Георгиев и Ангел Касабов от варненската групировка ТИМ са новите членове на Съвета на директорите на друга от фирмите му – „Стантех-Стратеш“. Събрание, утвърдило новия състав на борда, е проведено на 2 април, а промените са вписани светкавично в търговското отделение на 6 април. Оказва се обаче, че на книга ТИМ няма нищо общо с историята около прехвърлянето на собствеността от фирмите на Колев.
„Няма окупация, а само ревизия и инвентаризация на складовете“, коментира пред „Труд“ новият изпълнителен директор на „Стантех-Стратеш“ Ангел Касабов. Според него това е нещо нормално при смяна на ръководството на която и да е фирма. На общото си събрание миналата седмица акционерите на „Стантех-Стратеш“ преценили, че синът на Филчо Колев – Станко Колев, който бе шеф на фирмата, не защитава интересите на сдружението и го освободили от борда на директорите, разказва Касабов. „Стантех-Стратеш“ винаги е била собственик на Ловешката мелница. Фирмата е с 35% държавно участие, а 65% са на „Менделеев 78“, след като тя е закупила активите и пасивите на дружеството в качеството си на дъщерна фирма на английската „Бек интернешънъл“. По същата схема английската фирма е станала собственик и на „Финтекс“.

Повече от месец битката за зърнобазите не слизаше от вестникарските страници:

20 април 2000 г. – „Войната за зърнената империя на Филчо Колев продължава да се вихри с пълна сила“;
28 април 2000 г. – „Гардове от ТИМ пак влязоха в Ловешката мелница“;
28 април 2000 г. – „Машинации ми пречат да върна парите на хората, твърди Филчо Колев“;
2 май 2000 г. – „Откраднаха компютри на „Стантех-Стратеш“.
За това време Ангел Касабов не преставаше да повтаря, че между „Бек интернешънъл“, „Менделеев 78“ и ТИМ няма нищо общо, макар да признаваше, че се познава прекрасно с много хора от холдингите на групировката на бившите тюлени. „ТИМ е трън в очите на много хора. Ако в дейността й имаше нещо нередно, досега то щеше да е излязло на бял свят“, твърдеше Касабов. И философстваше: „Селяните, които са завлечени, изобщо не ги интересува какви са отношенията между фирмите. Те си искат парите за зърното, което са оставили на съхранение, но е било продадено от Филчо Колев. То е все едно да оставите колата си на платен паркинг, а като отидете да си я приберете, пазачът да ви каже: „Продадох я, но в момента свърших финансите. Като намеря отнякъде пари, ще се оправим.“
Желязна логика. Едва ли обаче 28-годишният тогава зърнен бос е подозирал, че прави пророческо сравнение. С кражба от паркинг, стопанисван от ТИМ, на луксозен джип, собственост на английски гражданин.

Светът е малък, а във Варна всички пътища водят към една абревиатура.

НЕДОСЕГАЕМИТЕ СЪЩО ГУБЯТ, НО НИКОГА НЕ СА КАПО

За патилата на Лесли Форейкър от Манчестър и битката му с ТИМ

научихме през 2003 г., когато събирахме доказателства, подкрепящи правотата на публикацията ни, заради която охранителната фирма на холдинга започна да ме съди. До тях се добра, естествено, пак Юлия. Тогава с огромна изненада разбрахме, че страховитите владетели на Варна не са недосегаеми.

Оказа се, че същата тази „ТИМ“ ЕООД, чието „добро търговско име“ „Морски Труд“ бе опетнил, вече има присъда за автомобил, откраднат от паркинг който тя охранява.

Правата си, по всички правила на закона, се бе захванал да търси точно този британец. И, съвсем неочаквано и незнайно за варненци, съдът бе решил спора в полза на обикновения човек.
За Лесли Форейкър обаче този хепи енд се оказал далеч не „хепи“ и съвсем не „енд“. Вижте как – от разказа на англичанина пред „Труд“ през януари 2003 г.:
“Казвам се Лесли Форейкър и съм от Манчестър, Англия. За първи път влязох в България с джипа си „Хюндай Галопер“ на 15 ноември 1998 г. през ГКПП – Капитан Андреево. Автомобилът ми е с арабски регистрационен номер – AD 97368. Работих няколко години в Близкия изток и го купих оттам – за 28 000 долара.
След пристигането си в България дойдох във Варна и се настаних в апартамент в квартал „Чайка“, където живея и сега. Първия ден паркирах джипа пред кооперацията, разтоварих си багажа и го оставих за една вечер на платения паркинг „Стадиона“, който се стопанисваше от „ТИМ“ ЕООД. Автомобилът бе там за една вечер, а на 16 ноември сключих с дружеството договор за охрана.

На 19 декември 1998 г. призори хюндаят ми бе откраднат. На сутринта ми се обадиха от офиса на „ТИМ“ ЕООД и ми съобщиха, че е имало инцидент с моята кола, т.е. че я няма на паркинга.

Обясниха, че веднага се обадили на техни хора и подели проследяване, но изгубили от поглед джипа ми на разклона на пътя от кв. „Виница“ за село Кичево. Разтревожен, запитах тогавашния управител на паркинга Димитров уведомил ли е полицията за инцидента. Той ми отговори, че не е, но ще го направи. Димитров ни посъветва да чакаме вкъщи, ще ни се обади по телефона. Час по-късно той позвъни, дойде и ни заведе с колата си до Второ РПУ, където подадохме жалба и джипът бе обявен за издирване.

Два месеца по-късно ми се наложи да пътувам за Англия. Преди да замина, се свързах със собственика на „ТИМ“ ЕООД Марин Митев по телефона и той обеща, че ще направи възможното да намери колата и ще ни уведоми, ако има резултат. От РДВР пък ми казаха, че не мога да летя за Англия без прокурорско разрешение, защото джипът ми е изчезнал. Уредих формалностите и отпътувах.
Когато се прибрах във Варна, се свързах с адвокат Николай Ташев. Стигнахме до извода, че е по-добре да се разберем с Марин Митев и да не се стига до съд. Искахме фирмата да ни плати равностойността на джипа. Тъй като не открихме Митев, разговаряхме с управителя (тогава) на „ТИМ“ ЕООД Христо Христов. Христов обаче каза, че не може да предприеме нищо, без да се е консултирал с шефа си.
В договора, с който оставих джипа си на паркинга, бе посочено, че в случай на застрахователно събитие, трябва да изчакаме 1 година. Ако за този период не се намери автомобилът, можехме да претендираме пред собственика на паркинга за нанесената щета.

Затова изчакахме края на декември 1999 г. и заведохме граждански иск в Окръжния съд. Първото съдебно заседание по дело №857/2000 г. бе на 16 март 2000 г. То приключи в наша полза. След това ТИМ обжалваха пред Окръжния съд и определението отново бе в наша полза.

Решението на Апелативния съд от 12 февруари 2001 г. бе да ни се платят 31 680 лв. + 2274 лв. разноски + 974 лв. лихви. Образувано бе съдебно-изпълнително дело, след като ТИМ не обжалваха пред ВКС.

От „ТИМ“ ЕООД ми предложиха да ме възмездят с нов джип от друга марка, а 2 месеца по-късно – чрез някаква друга фирма, да ми платят (на части) разликата до стойността на моя автомобил. Отказах, защото вече бяхме изискали по съдебен ред проверка какво движимо и недвижимо имущество има дружеството. Оказа се обаче, че фирмата, която има четири банкови сметки в два града, притежава само един стар „Москвич“ и той не е в движение. След това намерихме пета банкова сметка – с около 200 лв. Колкото и да звучи невероятно.

На 19 март 2001 г. адвокат Георги Вълев, представляващ ТИМ, се свърза с моя адвокат и му каза, че има информация, че моят „Хюндай“ е в частен гараж в Пазарджик.
Полицията там била открила няколко джипа „Хюндай Галопер“. От ТИМ ме убеждаваха да замина за Пазарджик или поне адвокатът ми, като обещаваха да поемат разноските за пътя.
Тъй като се усъмнихме, че нещо не е наред, написахме писмо до директора на РДВР – Пазарджик. Смятахме, ако се потвърди, че джипът е открит, да отидем до там. И до днес нямаме отговор от директора на РДВР – Пазарджик. От ТИМ поискаха снимка на джипа, за да предприемат самостоятелно издирване. На същия 19 март бях в кантората на адвокат Ташев с приятелката ми Таня, за да оставя фотоса на автомобила.
Двамата се върнахме с автобус към 19-19,30 ч. Слязохме на спирката и тръгнахме напряко по пътечката през тревата към кооперацията ни. Беше тъмно, не видяхме нито кола, нито следи от човешко присъствие.

По средата на пътечката изведнъж ни нападнаха четирима мъже с маски. Усетих, че някой силно ме удари по главата.

Хванаха ме за ръцете и краката и ме напъхаха в кола, която е била паркирана до близкия трафопост.

В разказа се включи и приятелката на Форейкър Таня Боримечева: „В момента, в който ни нападнаха, единият от мъжете ме удари, другите трима се хвърлиха върху него. Изблъсках този човек, колкото и смешно да звучи, и след това се спуснах да отърва Лесли. Стана меле, двама се метнаха към мен, единият ме събори на земята, а другият ме риташе в ребрата. Този, който пръв ме нападна, беше доста едър, с разкопчано кожено яке и дънки. Напъхаха Лесли в колата, някаква голяма и тъмна. После се разбра, че е черна „Мазда“. Това ми каза съсед, който станал неволен очевидец на разправата с нас и видял регистрационния номер, докато автомобилът потегля. Този човек ме завари да лежа на земята. Не знаех какво да правя, не исках да мисля какво може да се е случило с Лесли.“
Не видях накъде поеха похитителите, бях натикан между седалките, но усещах, че пътят се изкачва нагоре, продължи Форейкър. Единият от мъжете ме бе хванал за врата, натискаше ме надолу и ме пребърка. Говорех им, че не е нужно да ме бият, а да кажат какво искат. Не ми обърнаха внимание. Този, който седеше отпред до шофьора, се обърна и ми даде няколко празни бели листа, за да ги подпиша. Всичко стана 20-30 минути, след като ни бяха нападнали пред кооперацията. Подписах листите, те спряха и ми казаха да излизам от колата. После си заминаха.

Не знаех къде съм, но в далечината се виждаше голяма сграда. Едва после разбрах, че съм на паркинг до езиковите гимназии. Видях една будка и човек вътре. Той е бил охраната на Телевизионния център – Варна. Хукнах към светлината покрай някакви дървета и скочих, но не прецених, че стената е висока. Когато паднах върху асфалта, усетих силна болка в крака. Мъжът излезе от будката и аз го помолих да се обади на полицията. Той каза, че телефонен автомат има до училището. Помогна ми да стигна дотам. Позвънихме на „Бърза помощ“ и на полицията.
В Спешния център лекарите установиха, че имам рани по лицето, аркада на веждата, кракът ми е строшен, имах счупени ребра, ръката му беше подута и месеци наред не можех да я движа нормално. На 20 март към 05 ч. полицията откри автомобила – номерата му били същите, но марката била „Тойота“, тъмносиня. Възможно е съседът да е сгрешил. Полицаите казаха, че благодарение на него са открили много бързо колата. Оказа се крадена. В тойотата била открита кръв от мен и от още някакво момче с турско име с криминално досие, а за другите не се разбра.

За отвличането ми беше образувано следствено дело. Разпитаха много хора, мисля дори, че и собственика на „ТИМ“ ЕООД Марин Митев и управителя Христо Христов, много от момчетата, които работеха за тях. После следственото дело бе спряно.

 

На 1 октомври 2001 г. получих призовка от Софийския районен съд по повод изпълнително дело срещу мен, образувано по бързата процедура.

За моя голяма изненада се оказа, че дължа на напълно непознат човек – Иван Костадинов Гемков, 10 290 лв. Отидох в полицията веднага, защото се сетих за ония бели листи, които ме заставиха да подпиша през март маскираните мъже. Явно те са били използвани, за да се съставят записи на заповеди. От полицията ме успокоиха, че се възобновява следственото дело за отвличането ми. Следователката Яна Панева опита на няколко пъти да се свърже с Иван Гемков и да го разпита, но не успя. На адреса, където уж живеел, той получавал само кореспонденцията си. Съдът преценил, че аз съм длъжник, защото така твърдял някакъв свидетел, негов познат – Емануил Чолев.
Този човек бе намерен от Яна Панева и между мен и него бе направена очна ставка. Като нямаше какво да измисли, той се обърна към мен с думите: „Аз се запознах с тебе само за 5 минути.“ Чолев не е могъл да потвърди пред следователката, че Гемков ми е дал пари, а се измъкнал с обяснението, че така му бил казал той самият. Чолев не може да бъде свидетел, след като не е видял нищо.
После се оказа, че Гемков разполага с общо пет записи на заповеди, че аз му дължа пари. Според документите, аз съм взел от него суми на 15 ноември 1998 г., на 10 юни 1999-а, на 18 март 1999-а, на 24 юни 2000-а и на 20 октомври 2000 г. Според графолозите всички подписи върху тях са мои.

В крайна сметка Гемков бе открит в София и се яви на разпит пред следовател Яна Панева. При очната ставка той скочи към мен да ме прегръща и целува и за мое изумление ми каза: „Лесли, здравей, как си.“ Казах на Панева, че за първи път през живота си виждам този мъж. Според Гемков обаче, ние с него сме имали неуредени финансови отношения, свързани с това, че аз съм вадел нелегални визи на българи за Англия. Гемков твърди, че ме е запознавал с хора, които искат да работят там, и аз съм ги уреждал. Просто не можех да повярвам на ушите си.

Гемков казва, че ми е дал първата сума на 15 ноември 1998 г., когато съм щял да заминавам за Англия. На тази дата обаче аз пристигнах в България и преминах през ГКПП – Капитан Андреево, което фигурира в компютрите там. За останалите записи на заповеди Гемков обяснява, че са подписвани между мен и него във Варна – в заведение до II РПУ, и че имал двама свидетели. При това единият от тях бил полицай. Появи се обаче само една свидетелка, сервитьорка в кафе-бар „Мучо“, който се намира на жп гарата, доста далеч от II РПУ. Тя заяви, че ме познава и аз я попитах „Откъде?“. Според тази жена аз съм бил в бар „Мучо“ през октомври, ноември или декември 1998 г. и се знаем оттам. Две седмици по-късно тя ме запознала с Гемков.
Как е възможно това да е станало преди 15 ноември 1998 г., след като по това време аз не съм бил в България? В крайна сметка сервитьорката призна, че не е видяла да разписвам документи. Гемков трудно би могъл да обясни откъде разполага с данните ми, посочени в записите на заповедите – от стария и новия ми международен паспорт.
След кражбата на хюндая полицията е разпитвали хора от ТИМ като заподозрени, но те твърдят, че на тази дата са били в хотел в София. Разбрахме, че има видеокасета, записана от камера на рецепцията, но тези господа не присъстват на нито един кадър.

Прокурорът по делото не е приел касетата за доказателство. Като „доказателство“ обаче в следствието е била представена сметка от кафе-сладкарницата на хотела и от фитнесзала. Въпреки че на касовите бонове не са изписани имената на тези, които твърдят, че са били в София в деня на кражбата на джипа ми.
В момента делото за моето отвличане отново е спряно, прокуратурата реши, че няма връзка между него и изпълнителното дело в Софийски градски съд – за записите на заповеди. И, естествено, замразеното изпълнително дело срещу мен отново бе подновено от Гемков.

През декември 2001 г. се обърнах с жалба към главния прокурор Никола Филчев. От отговора на писмото ми стана ясно, че ВКП е изискала сведения за хода на наказателното дело от наблюдаващия тогава прокурор във Варненската районна прокуратура – Сияна Генадиева. През февруари 2002 г. получихме отговор от главния прокурор, че са изискани сведения от местната прокуратура за хода на делото.

През октомври 2002 г. писахме нова жалба до Никола Филчев и на 19 декември получихме отговор, че ВКП изисква спешно сведения за делото.
От писмото всъщност разбрахме, че прокуратурата не е изпратила във ВКП никакви справки за производството в продължение на една година. През ноември 2002 г. районният инспектор ни извика във II РПУ за разпит във връзка с изпълнителното дело срещу мен в Софийски районен съд. Разбрахме, че разпитът е бил разпореден от икономическа полиция при СДВР. Не зная как са се развили нещата по-нататък.
Писмо, в което описах моите перипетии в България, изпратих чрез английското посолство до МВР-министъра проф. Георги Петканов. Оттам бе направено официално запитване за предприетите стъпки и резултатите, но отговор в мисията не е получен. Изпратих молба и до районния прокурор на София и варненската прокуратура, за да се спре изпълнителното дело срещу мен и да се образува следствено дело за документно престъпление срещу Гемков. Свързах се и с моя адвокат в Англия и ще направя необходимите процедури пред Европейския съд за правата на човека. Мисля, че колкото и да не ми се ще да злепоставя България, ще се наложи да занимая европейските медии с безобразията, които се случват с мен в тази държава от 1998 г. насам.

Сияна Генадиева, прокурор във ВРП тогава коментира: „За кратко делото бе при мен. То бе спряно, а после поднових разследването. Не зная какво е станало по-нататък, защото вече е при друг прокурор – Нина Величкова.“ На свой ред Величкова заяви: „Делото е спирано веднъж през 2001 г., след това е възобновено и след проведеното разследване е спряно отново през май 2002 г. Причината – не е установен авторът на деянието по чл.142 от НК. Получих на 7 януари писмото от ВКП с жалбата на Форейкър, отговорила съм и утре изпращам справката. По жалбата на Форейкър ще бъде извършена проверка относно записите на заповеди. Делото за отвличането е изпратено в ОСлС – Варна, за да продължи издирването на автора на деянието.“

Всичко това бе казано през януари 2003 г. Вече сме 2011-а.

Не знам докъде е стигнало ходенето по мъките на Лесли Форейкър след това. Дали са продължили опитите му да намери правосъдие от нашата Темида. Или е махнал с ръка и е казал „Сбогом“ на България. Едно е сигурно – ако членството на страната ни в Евросъюза зависеше от Лесли Форейкър, още щяхме да подсмърчаме пред вратите му.

Понякога съм си мислила каква е най-ярката разлика между ТИМ и другите борчески абревиатури ВИС и СИК. Оставям без коментар тиражираното през 2003 г. от в. „Капитал“ полуанонимно твърдение на „един от босовете на ТИМ“: „Разликата между тях и нас е, че ние не правим всичко за пари.“ Доста по-интересен е фактът, че след вече 17-годишно съществуване всички, които стоят на върха на ТИМ, са живи. Повечето дори са прехвърлили емблематичната възраст от половин век, докато всички помним колко трупове оставиха ВИС и СИК по улиците…

Едно единствено убийство разтърси редиците на тимаджии – показният разстрел на каратиста Георги Георгиев.

33-годишният европейски шампион по киокушин кай от 1991 г. и бивш инструктор в спортен клуб „ТИМ“, известен с прозвището Жоро Рахита или Каратиста, бе пратен на оня свят на 25 януари 2001 г. Неизвестният и досега килър го причакал на излизане от къщи и го застрелял с два куршума в главата и един в тялото.

След показната акция се заговори, че преди инцидента Георгиев събирал дилърите на дрога по Черноморието и им искал процент от печалбите по заръка на работодателите си. Малко по-късно обаче стана ясно, че към момента на убийството той вече е нямал нищо общо с ТИМ, а действията му на пазара за наркотици са били солови акции. Чу се дори, че точно заради дрогата Жоро Рахита е трябвало да каже „сбогом“ на връзките си с групата на бившите тюлени.

Въпреки това опелото му в храма „Св. Петка“ бе издържано в стила на мутренските погребения.

Да го изпратят в последния му земен път се бяха събрали над 100 „мъже в черно“, със стандартната за подобни случаи траурна „униформа“ от кожени якета, тъмни очила и червени карамфили. Сред тях бе и Марин Митев. Полицаи следяха от дистанция цялата церемония и от прозореца на червена „Лада“ заснимаха с видеокамера участниците в траурния ритуал. Кола на ТИМ също обикаляше карето и предупреждаваше фоторепортерите, че да се снима е „нездравословно“.

Разказвам всичко това не защото разстрелът на Жоро Рахита е бил някакво изключително събитие за Варна – показни екзекуции край морето имаше в изобилие. Заради тях градът дори си беше спечелил прозвището Малката Одеса. Струва ми се обаче, че това убийство донякъде стана повод за срещите ми с ТИМ в коридорите на Темида. По-скоро отразяването му в слово и образ на страниците на „Морски Труд“.

Както повелява вестникарската традиция, в първия месец на годината се правят обзори на изминалите 365 дни. На 3 януари 2002 г. регионалното ни издание публикува „рекапитулация“ на криминалните събития. Материалът бе озаглавен

„Босовете на варненската мафия изпратиха 2001 г. с положително салдо“.

В него, естествено, не можеше да се мине без ТИМ. И без убийството на Георги Георгиев. То бе отбелязано лаконично, но образно – със снимка от погребението на цели 5 колони.

Пет дни по-късно в редакцията пристигна младо момиче – с нотариална покана. Чрез нея управителят на ЕООД „ТИМ“ Христо Христов ме подканяше „в тридневен срок, считано от получаването на настоящото, да прИведа“ по банковата сметка на фирмата сумата от 39 000 лв. Аргументите на управителя Христов да иска тези пари изглеждаха така (заедно с правописа):

„Във вестник „Морски Труд – Варна“ от 03.01.2002 год. е публикувана статия на Иван Иванов „Босовете на Варненската мафия изпратиха 2001 г. с положително салдо“.

В тази статия многократно се споменава името на ТИМ. Твърди се, че ТИМ си имат „мръсен бизнес“. Твърди се, че ТИМ се занимават с проституция. Ясно се твърди, че ТИМ се занимават и с разпространене на наркотици.

Вие сте отговорен редактор на горепосочения брой на вестника.
Автора „Иван Иванов“ е псевдоним. Статията считаме за редакционна и ангажираща Вашата отговорност.
Всичко, изложено в статията, не отговаря на истината и представлява тежко увреждане на нашето добро търговско име.“

Оттук нататък продължаваше една аритметика, която би засрамила дори келнер в крайпътно заведение, обслужващ пиян като кирка клиент. Цитирам, пак с автентичната пунктуация:

„В резултат от Вашата статия ние сме претърпели и преки имуществени щети в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща сума получена от нас по наш договор за охрана, но след публикуването на Вашата статия нашите клиенти се отказаха от нашите услуги и ние върнахме горепосочената сдума обратно. Предвид на което ви каним да ни заплатите сума от 38 000 лв. (тридесет и осем хиляди лева), представляваща сбор от горепосочените суми.“ Следваше подканата да платя масрафа, заедно с точните данни на банковата сметка. И предупреждението:

„В противен случай незабавно ще предприемем предвидените в Закона мерки.“

Математиката не е силната ми страна, но, дето се вика, толкова не мога да пия. Естествено, че не подписах въпросната нотариална покана. След още 3 седмици, обаче се разбра, че „предвидените в закона мерки“ са били вкарани в действие и ми предстои среща с ТИМ в окръжния съд. Сагата по гражданско дело № 56/2002 г. бе започнала. Но за това вече стана дума в началото…

Исковата молба бе по-добре граматически издържана, а „келнерът“ от ЕООД-то бе прецизирал грешката от предното послание.

Сметката пак бе за 39 000 лв., но за пред съда вече на клиентите бяха платени авансово не 1000, а 38 000 от тях. Котировката на моралните щети нямаше промяна.

Извън стряскащия размер на сумата, за която би трябвало да работя кажи-речи три години, най-любопитната част от обвинението беше името на стреснатия от публикацията клиент. „Елпром“ АД – бившият завод за електроуреди, вече собственост на ТИМ, с изпълнителен директор Тихомир Митев.

И какво излезе – че единият от бащите на групировката вярва повече на вестникарските публикации,

отколкото на партньорите си и на общото им отроче. Дотолкова, че да развали договора за физическа и техническа охрана на стопанския двор на „Елпром“, сключен в дните между Коледа и Нова година, заради една страница в местно издание, публикувана във време, когато нормалните хора изобщо не си и помислят да четат вестници. Ала какво да се прави,

договорите, дори сключени между „роднини“, трябва да се спазват.

Особено ако в тях фигурира следната клауза:

„При положение, че за периода на действие на този договор лицензът (вписан в документа като ЛИЦЕНЗ № 1293 на РДВР Варна – б.а.) на ИЗПЪЛНИТЕЛЯ („ТИМ“ ЕООД) бъде отнет или в средствата за масова информация се публикува информация, дискредитраща ИЗПЪЛНИТЕЛЯ или неговото добро търговско име, ВЪЗЛОЖИТЕЛЯТ („Елпром“ АД) има право да се откаже едностранно от действието на договора, като в този случай ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ се задължава да възстанови на ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ платената по чл. 5 сума изцяло, в тридневен срок от поканата.“

Избързвам във времето, но някак отвътре ми иде точно сега да ви кажа какво отговориха от РДВР Варна на нашето запитване във връзка с делото, което стартира на 18 февруари 2002 г.:

„В РДВР Варна не е издавано разрешително за извършване на частна охранителна дейност на ЕООД „ТИМ“ под №1293 (С входящ №1293/1995 г. е заведена квитанция за платена такса за издаване на разрешение №4/13.02.1995 г. за извършване на дейност по охрана на „ТИМ“ ООД).
…

От 03.01.2002 г. до настоящия момент (19 април 2002 г. – б.а.) в РДРВ – Варна не е постъпвала информация за прекратени договори за охрана и изпълнител „ТИМ“ ЕООД по инициатива на възложителите на охраната.
По представените в РДВР – Варна договори за охрана с изпълнител „ТИМ“ ЕООД няма клауза за прекратяване на договора за охрана, при положение че в средствата за масова информация се публикува информация, дискредитраща изпълнителя или неговото добро име.“

Удостоверението с тази информация бе подписано лично от директора на РДВР ген. Веселин Петров.

А най-интересното в нея бяха двата нови договора между „ТИМ“ и „Елпром“ за охрана с технически средства на два обекта на територията на завода. Те бяха сключени на 4 и 5 април 2002 г., по-малко от два месеца след старта на делото. В тях обаче клаузата за прекратяване на договора заради медийни публикации липсваше.

Може би най-шокиращо-любопитната случка в задочния ми диалог с ТИМ от началото на 2002 г. (и съвсем актуална от гледна точка на делниците в България 9 години по-късно) бе още преди процесът да започне. Повод се оказа четвъртият рожден ден на „Морски Труд“. Купоните за ЧРД на изданието бяха събитие за зимна Варна. В първия петък след датата на първия брой на изданието ни – 5 февруари, всяка година събирахме кажи-речи целия град, а фиестата се вихреше далеч след полунощ.

Та, докато подготвяхме поканите за ВИП-гостите, ми хрумна да включа в списъка и „партньорите“ ми по линия на Темида. А към стандартния текст: „Морски Труд“ кани еди кого си да отпразнуваме заедно… и т.н., да донадя и лична покана с моето име. Куриерите разнесоха три писма – до ищеца Христо Христов, до обидения му партньор Тихомир Митев и до същинското лице на ТИМ Марин Митев. Отговорът беше светкавичен – два дни по-късно в редакцията влезе пощальонката на квартала. Сред купчината писма имаше и едно с обратна разписка. И досега помня подателя и адреса му – Иван Иванов, бул. „Сливница“ 99, Варна.

Сещате се, че в писмото бе разпечатката на разговора ни с кримирепортера Юлия Кунева.

Както споменах в началото, тя бе дословна дешифровка – с някои пропуски и грешки в имената на хора, които не бяха част от публичния живот на Варна. Онемях, като я прочетох. А Юлия „яхна метлата“ – разкрещя се и веднага хукна да звъни на шефа на РДВР. „Знаеш ли на какво ще ви направя дирекцията, бе? Откъде накъде тези гадняри ще ми се бъркат в живота…“, горе-долу така звучеше най-меката част от пледоарията. След като „изпуснахме парата“, седнахме и написахме две жалби – до РДВР и до окръжния прокурор Лъчезар Добрилов.

Този път Темида и полиция действаха в синхрон.

Добрилов нареди с писмо на колегите си от районна прокуратура да образуват предварително производство срещу неизвестен извършител и да го информират за хода на разследването. Ген. Петров пък прати екип на ДОТИ да тества телефонните линии и да търси бръмбари в офиса и апартамента ми. Електронни паразити вкъщи не бяха открити. В офиса – също. С уточнението, че редакцията ни е като разграден двор, в който всеки може да влезе, да лепне някъде подслушвателно устройство, а после пак така безпрепятствено да си го прибере.

Отговорът на районната прокуратура дойде близо 6 години по-късно.

От него ставаше ясно, че наказателното производство е било спряно на 8 юли 2002 г., тъй като, „въпреки извършените оперативно-издирвателни мероприятия, авторът на деянието не е разкрит“, а делото се прекратява поради давност.

Апропо, впоследствие разбрах, че разпечатка на разговора ми с Юлия е била изпратена и на полк. Стамо Стамов, когото също бяхме споменали в разговора.
– Знаеш ли какъв е поводът да ти я пратят?, попитах го.
– Знам какви са им възможностите – че слушат цяла Варна. Докато адвокатствах, Марин движеше с една дама, дето беше приятелка със секретарката. Един ден ми донесе плик, на който пишеше само „Стамо Стамов“. Викам: „Подателят кой е?“ „Нали знаеш, Марин ми каза да ти го предам лично на тебе и на никой друг.“ В него беше тази разпечатка. След това се поинтересувах –

бяха дали 200 000 долара, за да направят подслушвателната схема.

Системата им е италианска – обясняваваха ми го хората, дето през 1994 г. са я настройвали, за да може да се слуша през прозореца. Мно-о-го са напред с материала.

И още нещо прелюбопитно. Оказа се, че полицията не на шега се е разтърчала да разследва нашия сигнал и дори бе открила „подателя“ на писмото. Един истински Иван Иванов, който живее на бул. „Сливница“ 99. „Човекът е набор 1919 г. и е бивш наш служител. Преценихме, че няма смисъл да го безпокоим, но ако държите…“ Когато ген. Веселин Петров ни каза това, хлъцнах. А после дълго се смях. И се възхитих на чувството за хумор на автора на разработката – не само че му беше хрумнало да завърти подобна интрига, а и за усилието да издири такъв полицейски двойник на „автора“ на материала, заради който кръстосвахме шпаги в съда.

Но да се върна към процеса. Той продължи повече от 2 години.

След като Варненският окръжен съд обяви, че съм невинна, същото постановиха Апелативният и два състава на Върховния касационен съд. Напук на всеобщото убеждение, че ТИМ е машина, която не познава поражения, охранителната фирма изгуби делото на всички инстанции. Въпреки че методично атакуваше съдебните решения. Докато най-накрая, през 2004 г., петчленката на ВКС не постанови: „Отхвърля исковете на „ТИМ“ ЕООД гр. Варна срещу Невяна Троянска и осъжда „ТИМ“ ЕООД да й заплати 1400 лв. разноски по делото“. „Без право на обжалване“.

Нали се сещате, също като Лесли Форейкър не получих и стотинка от ТИМ.

Разликата е, че не станах жертва на улично насилие – може би защото не тръгнах да си търся обезщетението. Не от страх – реших, че не си струва нервите и усилията. За сметка на това влязох на челна позиция в доклада на Българския хелзинкски комитет по проекта „Декриминализация на обидата и клеветата“. След проучване на тази организация за заведените дела срещу журналисти, редактори и издатели, което бе извършено през февруари и март 2003 г. и бе събрало данни за 131 съдебни производства за обида и клевета, родният хелзинкски комитет обяви: „Най-високият размер на иск в гражданско дело е 39 хиляди лева (делото на бизнесгрупа ТИМ-ЕООД срещу журналистката Невяна Троянска, отговорен редактор на в. „Морски труд“ – Варна).“

Странното е, че през цялото време,

докато се точеше процесът ми с ТИМ, част от познатите ми гледаха на мен като на обречена.

Не ме съжаляваха открито, но като станеше дума за делото, обикновно снишаваха глас. Още помня, когато от ТИМ поискаха да бъде наложен запор на апартамента ми, как колега журналист, чиято съпруга бе апелативен съдия, ми каза тържествено, макар и съвсем тихо: „Отхвърлиха искането.“ Беше страшно изненадан, когато го запитах: „Какво искане и кой го е отхвърлил?“ Чак когато ми обясни, се сетих, че в купчината документи имаше нещо за запор. Адвокатката ми Надежда Ковачева беше подготвила възражение, което бях внесла в съда, но изобщо нямах представа кой и кога ще се занимава с него. Още по-малко пък подозирах, че на някой друг ще му хрумне да се тревожи за моя апартамент, който, на всичкото отгоре, още не беше на семейството ми, а на Банка ДСК.

Може да звучи много перверзно, но от съдебната ми сага с ТИМ имам само хубави спомени.

Защото разбрах колко много приятели имам, след като колеги и познати вкупом се втурнаха да събират заедно с мен „доказателствен материал“ по делото. Защото вестник „Труд“ застана зад мен. Защото вещите лица, извършили експертизите, си свършиха работата без пропуски – само откритието на счетоводния експерт, че касовият бон от плащането на онези 38 000 лв. по договора е с дата 4 януари (т.е. ден след публикацията), бе достатъчно, за да се сринат претенциите на ТИМ. И защото срещнах най-перфектния адвокат, защитавал някога журналисти. Не правя реклама на Надя Ковачева, но тя не само видя всички кухини в обвиненията на ищеца, поиска точните справки и точните еспертизи от инстанциите, но и бе неотразима в съдебната зала. Въпреки че съм на „вие“ с наръчника на Темида, Надя успя да ме ограмоти, а изявите на тандема ни дори имаха артистичен привкус.

В крайна сметка така и не разбрах защо беше целият този цирк с делото. Може би трябваше да се тревожа за работата и за имуществто си, или да се страхувам да не пострадам по някакъв начин. Аз пък на майтап разправях, че

ако някой опита да ми направи нещо лошо, от ТИМ би трябвало да ме защитят,

за да не паднат подозренията върху тях. И се сещам за една от репликите, с които се окуражаваха анимационните герои в любимия от детството на синовете ми сериал за спасителния отряд на Чип и Дейл: „Най-страшен е самият страх.“

Как ТИМ ОСТАНА С ТРИ БУКВИ

Удивително е колко много нови неща можеш да научиш, ако се разтършуваш. Няма нужда да се изживяваш като разследващ репортер – в България с лаврите на разследваща журналистика най-често се кичат платените пощенски кутии. Достатъчно е само да си отваряш ушите, да слушаш и да чуваш…

Така разбрах как е имало вариант абревиатурата да бъде от 4 букви. Призна го бивш шеф по сигурността на грандхотел „Варна“. Пак след години, в частен разговор:

„Беше 1995 г. Един ден ми се обажда мой приятел и казва, че негов познат иска да се срещне с мен. „Кой, бе?“, „Като дойдем, ще ти кажа“. На другия ден преди обяд дойде моят приятел – с Марин Митев. Не го познавах, само бях чувал за него. Тогава ТИМ не бяха нещо особено.
– Добър ден.
– Добър ден. Аз съм еди кой си.
– Кажете какво има.
– Ами, нося ви един документ. Искам да се срещна с г-н Павлов и да направим нещо заедно. Така и така – във Варна, плановете ни са много големи.

Казвам: „Аз отношение по въпроса не мога да взема. Какво трябва да направя?“ „Информирайте г-н Павлов.“ „О.К., няма проблеми…“

Цялата работа беше за около 30 000 долара, с които Илия Павлов трябваше да се включи.

И каза: „Даже, при това положение, ако той се съгласи, ние сме Тихомир, Иво и Марин – ТИМ, това ще бъде абревиатурата. Нямаме нищо против и някой от вас фактически да бъде четвъртата буква.“
„Добре“, казах, „Нямам нищо против – аз ще го информирам.“

След няколко дни Илия идва. „И, викам, трябва да говоря нещо с теб.“ Отивам горе и обяснявам всичко – така и така…, макар че не е пълна информацията (тя нямаше и откъде да дойде). Илия казва: „С тия нищо няма да стане, ама все пак, напиши го и като отидем в София… Утре на аерогарата ще ми го дадеш.“

На другия ден го изпращам на аерогарата и викам: „С това нещо какво ще правим?“ „Добре де, добре, дай го, ще мислим какво ще го правим в София.“

Като се върна във Варна, пак го питам какво става. „Абе, … им майката, нищо не става от тях – забрави!“

Мина време, през 1996 г. те взеха да се налагат във Варна. Викам: „Какво става, а?“ „Абе, аз нещо не прецених нещата, ама не се притеснявай, ще се оправим…“

Не знам за какво им трябваха парите, предполагам – поне така го усетих, че търсеха някакъв гръб, на базата на който да тръгнат по-лесно в бизнеса…“

РУБИКОНЪТ „Химимпорт”

При някои хора „шамарите“ вършат повече работа за просперитета им, отколкото овациите. Вместо да ги обезсърчат, неуспехите мобилизират ината им да се докажат и „да си го върнат“ на тези, които са ги свряли в ъгъла или са се държали надменно с тях. Когато обаче става въпрос не за солови изпълнения, а за амбициите на цяла групировка, обучавана да носи на бой, положението става неудържимо. Справка – схватката между ТИМ и Илия Павлов за курорта „Св. Константин“.

От 1994 г., когато направи първата приватизационна сделка в туризма и купи 5-звездния грандхотел „Варна“, до 2002 г. Павлов вложи в морската столица и региона около 220 млн. лв.

Корпорацията взе и съседните хотели „Лебед“ и „Русалка“. Впоследствие в състава на комплекса, кръстен на името на Павлов – „Сейнт Елиас“, влязоха още 4 многозвездни бижута – „Долфин“, „Долфин Марина“, „Рубин 1“ и „Рубин 2“.

Сянка върху 8-те години на възход, през които Павлов усилено строеше и ремонтираше хотели около Варна, хвърли само един неуспех. Той се случи месеци преди фаталния 7 март 2003 г., когато куршум сложи край на живота на Илия Павлов.

„Ем Джи“ не успя да получи 72% от дяловете на туристическото дружество „Св. Св. Константин и Елена“, макар че за участие в сделката специално бе създадена фирма „Акваленд“, която дори купи авансово 10% от държавния пакет акции. На финала обаче мажоритарният дял от най-стария български курорт отиде в ръцете на 4 фирми, свързани с ТИМ. Посредник по сделката бе банката на групировката – ЦКБ.

Колко важно нещо е търпението… Не случайно Марин Митев обича да цитира древния китайски мъдрец Лао Дзъ: „Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб.“

И до днес имиджовата политика на ТИМ се състои в това – без много шум да си вършат работата, като оставят слуховете за тях да обикалят сред хората. Не обичат да говорят за прохождането си в бизнеса, както и за произхода на капиталите си. Твърдят, че първите им пари са били заработени през 1992 г., когато били наемани за събирането на лоши кредити на Стопанска банка. Това ставало съвсем легално на базата на договори, подписвани от регионалните директори на все още държавния по онова време трезор.

Всъщност, точно принудителното събиране на вземания, смятани за невъзвращаеми, е ракетата, която изстреля в орбита икономическия просперитет на ТИМ.

В държавата няма друга корпорация, която да е напазарувала толкова много фалирали фирми,

а след като са станали част от портфейла й почти без пари, да е излязла на печалба. В страна като България, където длъжникът често е по-силен от своя кредитор, умението да събираш борчове си е златна мина. А тимаджии са доказали, че като бирници нямат конкуренция.

„След като взеха ЦКБ – Централната кооперативна банка, имаше страшно много хора, които бяха взели кредити и се мъчеха да не ги върнат. Включително и такива, които можеха, но не искаха да ги връщат – ако мине номерът. И след като купиха банката, такава събираемост направиха за една година, че шефът на клона се уплаши. Вика: „Такова чудо не съм виждал, но ги събраха парите.“ Като му казаха, че за другата година има същия план за събираемост, той напусна. Откъде ще ги вземе? Всичките кредити да ги събере, на 0 да излязат, да останат без нито един заем, пак няма откъде да дойдат толкова пари“, върна се назад във времето бивш варненски прокурор.

По тази схема в края на 2000 г. бившите тюлени станаха собственици на едно от най-печелившите в миналото външнотърговски дружества.

Не знам дали при покупката на „Химимпорт“ някой от бащите на ТИМ си е казал: „Жребият е хвърлен!“, но със сделката за бившия соцмонополист в търговията с горива и химикали те наистина преминават своя Рубикон.

Напук на политиката на групировката около нея да не се вдига много шум, навремето всички етапи от приватизацията на „Химимпорт“ бяха широко отразявани от вестник „Капитал“. Публикациите там открехват завесата и за връзките на ТИМ с американския милиардер Марк Рич. Бърз преглед на материалите в икономическия седмичник от зората на новото хилядолетие сглобява картинката:

„Сделката за „Химимпорт“ беше осъществена с посредничеството на фирмата „Фертитрон инк“, собственост на Марк Рич,

която встъпи в дълговете на дружеството към Първа инвестиционна банка…

Офшорната фирма „Фертитрон инк“ с регистрация в Британските вирджински острови, е придобила 68% от акциите на дружеството, собственост преди това на работническо-мениджърското дружество „Химимпорт инвест“. Офшорната фирма е приела да изплати дълга на „Химимпорт“ към Първа инвестиционна банка в размер на 1,250 млн. евро, както и да покрие други задължения на дружеството. Срещу това тя е получила мажоритарния пакет акции от мениджмънта…

Контактът с Марк Рич е бил направен с посредничеството на Никола Дамянов –

бивш заместник-генерален директор на „Химимпорт“, който по времето на Тодор Живков беше смятан за най-приближения човек до тогавашния министър на търговията Христо Христов…

Малко след стъпването си във фирмата Дамянов установява, че „Химимпорт“ има доста по-големи задължения от декларираните – главно към негови контрагенти в чужбина. Така Марк Рич решава да прехвърли дружеството на ТИМ срещу ангажимент да му изплатят направената първоначална инвестиция…

През март 2001 г. Никола Дамянов става член на надзорния съвет на „Химимпорт“, а изпълнителен директор става Иво Каменов – един от създателите и собствениците на ТИМ…

Според източници, близки до „Химимпорт“, Марк Рич действително е участвал в сделката, но съвместно с тимаджии, с които има зърнен бизнес в Североизточна България.

Варненската групировка държи чрез свои фирми няколко от зърнобазите в района на Варна, Добрич, Балчик и Шумен.

А е известно, че който държи базите, контролира износа и цените. За търговец от калибъра на Марк Рич сътрудничеството с тимаджии е естествено, тъй като фирмата му „Гленкор“ е един от най-големите износители. Същата фирма се прочу покрай скандалните бартери „зърно срещу горива“ с „Нефтохим“ по времето на Жан Виденов. Според източници от „Химимпорт“ плановете на новите собственици на дружеството включват изцяло нова схема за кредитиране на зърнопроизводители и кооперации. Предвижда се „Химимпорт“ да доставя химически торове, препарати и горива за фермерите, които ще се разплащат със зърно. По този начин се получава затворена схема за печалба от зърнопроизводството и търговията с нефтопродукти и химикали. Вероятно това е била и причината тимаджии да потърсят собственост в „Химимпорт“. Със своя капацитет бившето външнотърговско дружество ще може да захранва с торове и горива много голяма част от кооперациите и земеделските производители. Пред „Капитал“ Иво Каменов обясни, че близо 50% от дейността на дружеството ще бъде преориентирана по тази схема.

Другият плюс от навлизането на групировката е, че с нейна помощ ще бъдат събрани по-лесно значителните вземания на дружеството.

Парадоксът е, че „Химимпорт“ има да си прибира от наши предприятия около 8 млн. долара, а не можеше доскоро да плати далеч по-малки суми на банките си кредиторки и беше заплашено с обявяване в несъстоятелност. „Единствените промени в „Химимпорт“ ще бъдат насочени към събиране на средствата и засилване на уважението“, каза Иво Каменов в телефонен разговор с репортер на вестника.“

Първоначално декларираните намерения за развитие на „Химимпорт“ обаче много бързо претърпяха промяна.

„Събирането на средствата“ и „засилването на уважението“ бяха сведени до две думи: „ТИМ купува“. След 9 декември 2000 г., когато „Капитал“ излезе със заглавието „ТИМ завзе „Химимпорт“, в медийното пространство заваляха публикации за нови сделки на варненската триада:
– „Капитал“, 13 октомври 2001 г. – ЦКБ става част от нова групировка;
– „Капитал“, 24 ноември 2001 г. – „Химимпорт“ превзе и надзорния съвет на ЦКБ;
– „Капитал“, 1 декември 2001 г. – „Химимпорт“ изкупува дълговете на винпрома в Сухиндол;
– „Капитал“, 1 декември 2001 г. – „Химимпорт“ купува държавния дял в ЦКБ;
– „Дневник“, 30 април 2002 г. – ТИМ купува „Армеец“ за 4,3 млн. лв.;
– Investor.bg, 31 май 2002 г. – ТИМ купува и Добруджанска банка;
– „Сега“, 10 януари 2003 г. – ТИМ купува половината от „Хемус ер“; 3,1 млн. лв. ще плати „Химимпорт“ за 49% от превозвача;
– Investor.bg, 11 август 2003 г. – Клиент на ЦКБ взе 34% от „Проучване и добив на нефт и газ“;
– „Инвестор-Сега“, 16 декември 2003 г. – ТИМ взима на концесия още находища на нефт и газ;
– imot.bg, 9 ноември 2004 г. – ТИМ купува имоти на фалиралата „Балкан“ в чужбина;
– Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, 17 Март 2006 г. – „Химимпорт“ купува речния флот;
– „Дневник“, 22 октомври 2006 г. – „Химимпорт“ купува „България ер“;
– „Стандарт“, 28 март 2007 г. – „Химимпорт“ купува пенсионния фонд на нефтената компания „ЛУКойл“ – „ЛУКойл Гарант“;
– „Стандарт“, 24 април 2007 г. – „Химимпорт“ купува сръбски танкери;
– „Капитал“, 27 ноември 2007 г. – ТИМ купува пловдивската стокова борса; Варненската група засилва позициите си в зърнения сектор;
– „Стандарт“, 13 декември 2007 г. – ТИМ купува две македонски банки; Четири трезора на комшиите стават собственост на ЦКБ;
– spekulanti.com, 16 март 2010 г. – ЦКБ купува 100% от македонската Статер банка.

Цитираните заглавия са само бегъл поглед към медийните публикации през последното десетилетие. Списъкът далеч не е изчерпателен, а краят му изобщо не се вижда. Както е трудно и да се открие особена прилика между онзи „Химимпорт“ от края на 20 век и днешния мастодонт. Дори „събирането на средствата“ и „засилването на уважението“ е останало на заден план. Вместо тях сайтът на дружеството декларира:

„Основната сфера на дейност на „Химимпорт“ АД е придобиването на дялови участия, преструктурирането и управлението на дъщерни дружества от портфейла, учредяването на нови дъщерни дружества, инвестирането в капитала и финансирането на дружества, в които „Химимпорт“ АД участва.“

Дълго се чудих на какво ми напомня възходът на ТИМ през годините. През главата ми преминаваха клиширани от делника сравнения, взети назаем най-често от учебника по зоология. Мислех си за скоростта, с която се размножават амебите, за лакомията на акулите, за термитите и мароканските скакалци, дето помитат всичко по пътя си, дори за класическия и тъй модерен напоследък октопод. Посегнах към математиката и геометричната прогресия, замислих се за ядрения взрив, но нещо все не ми пасваше. Докато най-накрая ми просветна – черна дупка. Какво по-добро сравнение от астрономическия феномен с огромно гравитационно поле, което дори скоростта на светлината не може да преодолее. Казано по дефиниция – черната дупка е област в пространството, която поглъща всичко в непосредствена близост и нищо не може да я напусне след това.

И наистина, 17 години след прощъпалника си ТИМ вече е икономически мегаконгломерат, макар и от балкански мащаб.

Доста от варненци могат да изброят на прима виста най-видимите притежания на бившите командоси – банки, застрахователно дружество, пенсионен и здравноосигурителен фонд, финансово-брокерски къщи, авиокомпании, летища, речен и спомагателен флот, пристанища, кариери за инертни материали, концесии за добив на нефт и газ и за всички градски плажове във Варна, нефтен терминал, проектантска организация и проектантски бюра, строителни фирми, заводи (част от тях вече неработещи), зеленчукова борса, зърнобази, винарски изби, мандри, курорт и хотели, стадиони, футболен отбор, охранителен и хазартен бизнес, галерия, медийна империя и… партия. Съмнявам се, обаче, че има някой в държавата, който да знае със сигурност колко и кои фирми работят (или просто фигурират в пейзажа) под шапката на холдинга. Както и колко точно са холдингите на ТИМ.

Когато споделих пред колеги, че смятам да издиря и систематизирам фирмите им, ми се изсмяха. Коментарът им беше повече от красноречив: „Едва ли и в ТИМ ще намериш човек, дето да може да изброи всичко, което притежават, без да пропусне нещо.“ Аз пък, на инат, се зарових в ДАКСИ.

Малко отклонение.

Първият опит на ТИМ да излезе под прожекторите като икономически субект е от далечната 2002 г.

Тогава холдингът бе представен на международен форум за глобализацията във Варна, на който присъства лично президентът Георги Първанов. След него вестник „24 часа“ излезе със заглавие: „ТИМ не се мери с ВИС, а със Сорос“. Цяла страница бе посветена на новите бизнесмени, а ролята на говорител бе поверена на корпоративния секретар Николай Николаев. Именно той години наред пледираше пред журналистите да престанат да наричат ТИМ групировка и налагаше в медийното пространство „актуалния й имидж“ на „икономически конгломерат“.
От публикацията ставаше ясно, че конгломератът включва 150 фирми и дава хляб на хиляди българи.

„Работното ни време е по 25 часа на ден, а седмицата има 8 дни“, бе заявил Николаев.

И още: „Ние с удоволствие приемаме определението за Сорос – трансконтинентален спекулант. Не можеш да се сърдиш, че някой е по-добър спекулант от теб. Всяка наша структура оцелява в реална пазарна среда, без протекции и гаранции от високо.“ Николаев, който е бивш военноморски офицер и в продължение на 7 години е отговарял за военноикономическия блок и военнопромишления комплекс в

Министерството на отбраната, обаче не бе пропуснал да отправи и предупреждението на ТИМ към управляващите, изведено като отделно заглавие от „24 часа“: „Властта да ни припознае като партньор, иначе губи“.

Но, да се върна към ДАКСИ. Както споменах, бях се заинатила да изровя от търговския регистър всичките фирми на ТИМ. Или поне тези, в които пряко или индиректно участват тримата бащи на групировката.
Колкото и да ми е неприятно обаче, трябва да си призная поражението. Въпреки че инатът ми е заквасен с балканджийско-делиорманските гени на прадедите ми и не обичам да губя.

След като изхабих два топа хартия за разпечатките на около 200 фирми, установих, че съм отметнала едва две трети от дружествата, в чието управление фигурира под една или друга форма Марин Митев. А още не бях посегнала съм търговските досиета на останалите двама от отбора…

Основният ми мотив да се откажа от издирването обаче бе риторичният въпрос кому е нужен подобен „телефонен указател“ с обема на „Война и мир“. Още повече, че голяма част от фирмите на ТИМ се оказваха без дейност, без оборот, без служители – просто дъщерни дружества или самостоятелни клонове, 100% собственост на фирмата майка. Изскачаха една от друга с някаква идиотски методична упоритост, като матрьошки, правени за рекорд на Гинес.

Парадоксално, но според официалната статистика в момента Марин Митев, Иво Каменов и Тихомир Митев са собственици само на една обща фирма – „Варненска консултантска компания“, с капитал 5000 лв.

В нея Марин и Иво имат по 1900 дяла, а Тихомир – 1200, управители са и тримата, като могат да представляват компанията заедно и поотделно. В Националния осигурителен институт няма депозирани трудови договори на нейни служители, но пък е регистрирана по ДДС. Всъщност фирмата съществува от 1 януари 1999 г., но под името „ТИМ кар“, с предмет на дейност техническо обслужване и ремонт на автомобили. Така се е наричала до март 2008 г., когато „възродителен процес“ я е превърнал във „Варненска консултантска компания“.
Марин Митев и Иво Георгиев са съсобственици и съуправители на още две фирми – „Тортуга“ и „ТИМ клуб“. В „Тортуга“, създадена през 2000 г. с предмет на дейност търговия на дребно, предимно с хранителни продукти, напитки и тютюневи изделия, съдружник с 24% от капитала от 5000 лв. е и съпругата на Марин – Добринка Митева. Митеви имат и една семейна фирма – „Алея“, в която през 2001 г. са вложили по 2500 лв. с амбицията да развиват посредническа дейност по управление на недвижими имоти. И в двете споменати дружества няма работници на договор, а „Алея“ дори е прекратила и регистрацията си по ДДС.

По-различно стоят нещата в „ТИМ клуб“. Капиталът й е 50 000 лв., а под шапката на ООД-то работят 10 дъщерни дружества:

– за търговия на едро „ТИМ-фиш“;
– за външнотърговска дейност „Орбита – Шумен 2000“;
– за търговия с машини, суровини и готови изделия в областта на каучукопреработващата промишленост „Интер ръбър хеми“ (която участва като собственик с 35% в „Проучване и добив на нефт и газ“);
– застрахователният посредник „Арми груп“;
– „Баланс елит“ с предмет на дейност даване под наем на собствени недвижими имоти;
– консултантската „Инвест кепитъл консулт“ (бивша „ТИМ консулт“);
– брокерът на ценни книжа „Конкорд“;
– центърът за професионално обучение „ТИМ секюрити академи“;
– охранителната „ТИМ“ ЕООД;
– най-новата варненска галерия „Графит галери“ с управител Марин Великов Митев.

От всички тях с най-голям капитал – 2 млн. лв., е „Графит галери“, а с най-много наети на трудов договор – 268 души, „ТИМ“ ЕООД.

Извън тази листа, Марин Митев е едноличен собственик на две фирми – „Марин Митев – проджект мениджмънт“ и „Дик дик“, а Тихомир Митев има дялово участие от 3400 лв. в дружеството за охранителни услуги и оборудване „Ми – 5“. Черешката на тортата в профила на Марин Митев са позициите му като член на управителния съвет на Националния борд по туризъм и на изпълкома на Българския футболен съюз.
Списъкът на фирмите, ръководени официално от тримата, обаче е доста по-дълъг.

Марин участва в управлението на 24 дружества, Иво – на 16, а Тихомир – само на 13. Сред тях обаче са три мегахолдинга – „Химимпорт“, Агрохолдинг „Ловико“ и „Холдинг Варна“.

Безспорно, най-големият, гордостта на ТИМ, е „Химимпорт“ АД. Капиталът му е близо 240 млн. лв., сочи търговският регистър. Според презентация на дружеството от началото на 2009 г. обаче, „Химимпорт“ управлява 150 млн. лв. акционерен капитал, а собственият му капитал е в размер на 700,4 млн. лв. Консолидираните активи на холдинга са 3,19 млрд. лв., а консолидираната нетна печалба – 141,6 млн. лв. Мажоритарен акционер със 76,85% е мениджмънтът на компанията в лицето на „Химимпорт инвест“ АД, а миноритарни акционери – над 350 юридически и над 4300 физически лица не само от България, а и от САЩ, Гърция, Швеция, Австрия, Германия, Холандия, Люксембург, Великобритания и Белгия. Изпълнителни директори на холдинга са Иво Каменов и Марин Митев, които представляват съответно „Химимпорт инвест“ АД и „ЦКБ Груп“ ЕАД. Двамата са и членове на Надзорния съвет.

„Вече повече от 60 години „Химимпорт“ АД е едно от най-успешните български предприятия.

Започнало като външнотърговско предприятие, специализирано в търговията с химически продукти, днес „Химимпорт“ е сериозен холдинг, обединяващ 70 успешни компании. Те заемат водещи позиции в различните икономически сектори, в които осъществяват своята дейност – банкова, застрахователна и пенсионноосигурителна дейност; авиационен, речен и морски транспорт; производство, добив и търговия с нефтопродукти и природен газ; производство, преработка и търговия със зърнени храни, растителни масла и биогорива.
Всеки един от работещите над 6000 души във структурата на „Химимпорт“, допринася за успешното приобщаване на българския бизнес към европейските стандарти“, тръби презентацията.

На пръв поглед тя напомня стандартна рекламна фирмена брошура. Обемът от над 120 страници и съдържанието й обаче, предизвикват не възхищение, а страх. Страх от мащабите на бизнеса, върху който ТИМ са сложили ръка. И от откровено декларираните амбиции да се разрастват още и още… Докато в държавата не остане нищо извън „черната дупка“. Съдете сами. Информацията е от извора, а ако не съм успяла да смекча рекламното звучене, вината не е моя, а на авторите на презентацията.

МАСТОДОНТЪТ „ХИМИМПОРТ”

„ЦКБ груп“

Това е компанията в структурата на „Химимпорт“, чиято основна цел е оптимизирането на активите на холдинга във финансовата сфера, в това число разработването и осъществяването на стратегическа програма за развитие на дружествата от сектора, съобразно дългосрочните цели на холдинга в областта на финансовите услуги. „ЦКБ груп“ активно подкрепя и координира дейността на дъщерните си дружества, като подпомага компаниите от холдинга чрез широк спектър консултантски услуги при дейности, свързани с финансовите и капиталови пазари.

– Банка ЦКБ:

Централна кооперативна банка е лидер в обслужването на аграрния сектор в България, като нейна цел и в бъдеще ще е да отстоява водещите си позиции, разширявайки обхвата и обема на операциите си със селскостопанските производители в цялата страна. Едновременно с това, ЦКБ приоритетно развива банкирането на дребно и картовите разплащания, като предлага продукти и услуги на физически лица, малки, средни предприятия и корпоративни клиенти от другите отрасли на икономиката. ЦКБ има 52 клона и 214 офиса в страната, а към 31 декември 2008 г. общият брой на заетите лица в банката е 1812 души.

През декември 2005 г. ЦКБ получи разрешение от Централната банка на Кипър да открие първия си чуждестранен клон в Никозия. От 2008 г. ЦКБ притежава „Централна Кооперативна Банка Скопие“. През последните години ЦКБ е придобила 6 търговски банки в България, обявени в несъстоятелност: Банка за земеделски кредит, Кредитна банка, Добруджанска банка, Капиталбанк, Кристалбанк и Международна банка за търговия и развитие.

– Застрахователно акционерно дружество „Армеец“:

Чрез „ЦКБ груп“ от юли 2002 г. „Химимпорт“ придоби 91,92% от капитала на Застрахователно акционерно дружество „Армеец“, създадено през април 1996 г. с основни акционери Министерството на отбраната и търговски дружества от системата на МО. „Армеец“ е с капитал 15,02 млн. лв. и към днешна дата (2009 г.) е безспорен лидер на пазара на авиационно застраховане с пазарен дял от 42,5% и начислена премия в размер на 6,3 млн. лв. Пазарният дял на дружеството при застраховки „Каско на МПС“ е 13%, а премийният приход възлиза на 90 млн. лв. Компанията продължава да бъде един от лидерите на пазара на застраховки „Злополука“ и „Помощ при пътуване“ и отчита като успех увеличаващия се дял на имуществените застраховки. В края на март 2008 г. компанията присъства в над 80 града чрез 56 агенции и 45 представителства, а броят на щатните служители на „Армеец“ е 500 души.

– Застрахователно еднолично акционерно дружество „ЦКБ живот“

ЗЕАД „ЦКБ живот“ извършва дейност с предмет „Животозастраховане“ и притежава лиценз, издаден от Комисията за финансов надзор на 31 октомври 2007 г.

– „Здравноосигурителна компания ЦКБ“ ЕАД

„Здравноосигурителна компания ЦКБ“ притежава лиценз за извършване на дейност по доброволно здравно осигуряване чрез предлагане на пет здравноосигурителни пакета. Главната цел, която стои пред ръководството, е да предоставя на осигурените лица професионални медицински услуги с високо качество, които да отговарят в пълна степен на европейските стандарти чрез изградена мрежа на територията на цялата страна.

– Пенсионноосигурително акционерно дружество „ЦКБ – Сила“

ПОАД „ЦКБ – Сила“ е създадено през февруари 1994 г. и е едно от първите на пазара на допълнително пенсионно осигуряване в страната. То управлява три лицензирани фонда за допълнително пенсионно осигуряване – Универсален пенсионен фонд „ЦКБ – Сила“, Професионален пенсионен фонд „ЦКБ – Сила“ и Доброволен пенсионен фонд „ЦКБ – Сила“. Клиентите на дружеството се обслужват и чрез клоновата мрежа на ЦКБ. В управляваните от „ЦКБ – Сила“ пенсионни фондове към края на 2008 г. се осигуряват 180 965 лица, което представлява 4,97% пазарен дял. През 2009 г. се очаква ПОД „Лукойл-Гарант“ и управляваните от него фондове за допълнително пенсионно осигуряване да се влеят в „ЦКБ – Сила“ и съответните фондове. Вливането ще удвои пазарния дял на „ЦКБ – Сила“.

– Пенсионноосигурително дружество „Лукойл Гарант – България“ АД

„Лукойл Гарант – България“ е учредено през 2000 г., през март 2007 г. „Химимпорт Инвест“, мажоритарен собственик на „Химимпорт“ придоби 84,6% от капитала на дружеството. То също управлява три фонда за допълнително пенсионно осигуряване – универсален, професионален и доброволен. Към 31 декември 2008 г. балансовата стойност на активите на управляваните от „Лукойл Гарант – България“ пенсионни фондове е в размер на 118,56 млн. лв., а броят на осигурените лица е 163 130.

– Пенсионноосигурителна компания „Съгласие“ АД

През септември 2005 г. „Химимпорт“ придоби 49,28% от третото по активи и пазарен дял пенсионноосигурително дружество в страната – ПОК „Съгласие“. Регистрираният основен капитал на компанията е в размер на 7 млн. лв.

– УД „ЦКБ асетс мениджмънт“ ЕАД

„ЦКБ асетс мениджмънт“ е учредено като управляващо дружество през 2006 г. и притежава лиценз от Комисията за финансов надзор за управление на дейността на колективни инвестиционни схеми и на инвестиционни дружества от затворен тип. От началото на юни 2007 г. дружеството управлява три договорни фонда с различен рисков профил: „ЦКБ Лидер“ – агресивен тип договорен фонд с инвестиционна стратегия, целяща максимален доход на инвестициите при поемане на умерен до висок риск, „ЦКБ Актив“ – балансиран тип договорен фонд с поемане на умерен риск и осигуряване ликвидност на инвестициите в дялове на фонда, и „ЦКБ Гарант“ – консервативен тип договорен фонд, чрез който инвестициите на притежателите на дялове реализират доход при поемане на минимален риск. Към 31 декември 2008 г. управляваните от УД „ЦКБ асетс мениджмънт“ активи са в размер на 12,73 млн. лв., а в края на първото тримесечие на 2009 г. възлизат на 24,51 млн. лв.

– „Кепитъл мениджмънт“ АДСИЦ

„Кепитъл мениджмънт“ е акционерно дружество със специална инвестиционна цел за секюритизация на вземания. „Химимпорт“ притежава 23,08% от капитала чрез дъщерното си дружество „Армеец“. Предметът на дейност на „Кепитъл мениджмънт“ обхваща набиране на средства чрез издаване на ценни книжа и инвестиране на набраните парични средства във вземания (секюритизация на вземания), покупко-продажба на вземания, както и извършване на други търговски дейности, пряко свързани с покупко-продажбата и/или секюритизацията на вземания. Дружеството структурира портфейла си, като инвестира в различни видове вземания, дължими от субекти в различни отрасли на икономиката в различни региони на България. „Кепитъл мениджмънт“ е регистрирано с капитал от 0,5 млн. лв. За налагането на „Кепитъл мениджмънт“ в бранша и за реализиране на доходност от вложените инвестициите дружеството разчита на опита и авторитета на обслужващото го дружество „Финанс консултинг“ ЕАД, което, оперирайки на пазара на вземания в течение на вече десетилетие, разполага с юристи и икономисти с необходимите познания и опит.

– „Бългериън авиейшън груп“ ЕАД

Инвестициите на „Химимпорт“ в авиационния отрасъл са реализирани основно чрез дружеството „Бългериън авиейшън груп“, бивше „Балкан Хемус груп“ ЕАД. „Бългериън авиейшън груп“ е учредено през 2003 г. с цел придобиване чрез дъщерното си дружество „Хемус холд“ ЕООД на 51% от капитала на „Хемус Ер“. В началото на 2004 г. „Хемус холд“ стана собственик на авиотехническата база на летище София, а в края на 2004 г. приключи вливането му в „Хемус Ер“, като „Бългериън авиейшън груп“ придоби едноличен контрол върху авиокомпанията. В началото на 2007 г. „Бългериън авиейшън груп“ спечели търга за приватизацията на националния авиопревозвач „България Ер“ АД. „Бългериън авиейшън груп“ има участие още в авиокомпания „Ер Бан“ и „Луфтханза техник София“ ООД. Към настоящия момент (2009 г.) капиталът на „Бългериън авиейшън груп“ е в размер на 30,9 млн. лв.

– „България Ер“ АД

В началото на февруари 2007 г. „Химимпорт“ придобива 99,99% от националния авиопревозвач на Република България – „България Ер“, като Министерство на транспорта и съобщенията запазва 1 златна акция. Авиокомпания „България Ер“ извършва редовни международни полети до над 30 дестинации в Европа, Близкия Изток и Северна Африка, вътрешни полети до Варна и Бургас, поддържа и чартърни въздушни линии. Предлагат се и „ad-hoc“ чартъри – единични чартърни полети за корпоративни и частни клиенти.

Дружеството предлага още самолети на „мокър“ лизинг

на други авиокомпании в Европа и Близкия Изток, превоз на карго и поща. „България Ер“ работи с над 200 туристически агенции и туроператори в страната. Оборотът на българския пазар, реализиран през агенциите, възлиза на над 100 млн. лв., а годишният оборот от директни продажби чрез собствени офиси в страната и он-лайн е над 20 млн. лв. Поддръжката и техническото обслужване на всички самолети се извършва в собствената авиотехническа база на дружеството на Летище София. В „България Ер“ работят 910 души, в това число 84 пилоти и 154 души кабинен състав. Заедно с „Хемус Ер“ дружеството има представителства в Атина, Бейрут, Брюксел, Букурещ, Ларнака, Лондон, Москва, Париж, Рим, Тирана, Триполи, Франкфурт, Цюрих.

От края на 2010 г. под крилото на „България Ер“ е медийната група „България он ер“. Тя е приемник на „М САТ“ ООД, обединяваща едноименната телевизия на ТИМ, радиото на групировката „Алфа радио“ и пресцентъра й – „ГЛАС“.

– „Хемус Ер“ ЕАД

Авиокомпания „Хемус Ер“ е основана през 1987 г. като поделение на БГА „Балкан“, а по-късно е обособена в самостоятелно дружество за специализирани авиационни услуги. След приватизацията на „България Ер“ „Хемус Ер“ постепенно се влива в нея, като цялостната дейност по редовните международни линии и чартърните превози се прехвърля към „България Ер“. „Хемус Ер“ е с капитал 25,59 млн. лв., а понастоящем основните й дейности са отдаване на самолети под наем и превози на карго. Щатният състав на компанията е от 326 души, от тях 96 пилоти и 88 души кабинен състав.

– Авиокомпания „Ер Бан“ ООД

В края на 2008 г. „Бългериън авиейшън груп“ придобива целия капитал на дружеството, специализирано в осъществяване на въздушен превоз с хеликоптери, осигуряване на асистънс при пътнотранспортни злополуки, въздушно заснемане и бизнес полети. Авиокомпанията е лицензирана да изпълнява следните специализирани авиационни дейности: патрулиране и наблюдение от въздуха; превоз на пътници, товари и поща; полети за спешна медицинска помощ; аварийно-спасителни работи; превоз на органи за трансплантация; превоз на товари с външно окачване; разглеждане на забележителности от въздуха, наблюдение и заснемане; други видове полети. Хеликоптерите на фирмата са оборудвани с мощни газотурбинни двигатели, които позволяват да се извършват полети над суша и водни площи. Те могат да излитат и кацат на малки площадки в гъсто населени градски райони, както и да извършват полети на височина до 6000 м. По договор с Военномедицинска академия „Ер Бан“ поддържа 24 часово дежурство на лекарски екипи, специализирани в оказването на спешна помощ и обучени за работа по време на полет.

– „Луфтханза техник София“ OOД

„Луфтханза техник София“ е съвместно дружество между „Бългериън авиейшън груп“ (20%) и Lufthansa Technik AG (80%) с предмет на дейност поддръжка, ремонт и боядисване на въздухоплавателни средства. Регистрираният капитал на дружеството е 9,8 млн. лв.

– „Фрапорт Туин Стар Еърпорт мениджмънт“ АД

Дружеството е най-големият летищен оператор и оператор по наземно обслужване в България. През 2006 г. „Фрапорт Туин Стар Еърпорт мениджмънт“ спечели конкурс на българското правителство за концесия на гражданските летища в Бургас и Варна (за скандала при продажбата ще стане дума по-късно). По силата на концесионния договор „Фрапорт“ е оператор на двата международни аеропорта за срок от 35 години. Компанията обслужва повече от 100 български и чуждестранни авиокомпании, които изпълняват чартърни и редовни полети от летищата в Бургас и Варна до над 50 държави в Европа, Азия и Африка.

– „Българска корабна компания“ ЕАД

Инвестициите на „Химимпорт“ в речния и морския транспорт се реализират чрез дъщерното му дружество „Българска корабна компания“, 100% собственост на „Химимпорт“. Регистрираният капитал е в размер на 2 млн. лв. В качеството си на дружество майка „Българска корабна компания“ упражнява ефективен контрол върху 2 дъщерни фирми:

= „Параходство Българско речно плаване“, в което има 79,01% пряко участие. Чрез „Параходство БРП“ „Българска корабна компания“ притежва контролно участие в капитала на дружествата „Ви Ти Си“ – 51%, и „Маяк – КМ“ – 75%.

= „Корабно машиностроене“, с 51,81% участие.
„Българска корабна компания“ участва ефективно в управлението на: „Кораборемонтен завод Одесос“ във Варна – 30%; „Пристанище Леспорт“ (дъщерно на „Химипорт“) – 99%; „Порт Балчик“ (дъщерно на „Зърнени храни България“ АД) – 75%. „Българска корабна компания“ има директно участие в размер на 25% от капитала на „Порт Балчик“.

Бъдещите планове на „Българска корабна компания“

включват придобиване на дялове в пристанища в корабостроителни и кораборемонтни дружества, изграждане на нови пристанищни терминали, покупка и управление на съдове „река-море“, както и подобряване на транспортните потоци от и към Русия и региона. Предстои изграждане на пристанищен терминал на територията на „Химимпорт Бимас” в Русе – Източна промишлена зона.

– „Параходство Българско речно плаване“ АД

„Параходство Българско речно плаване“ е безспорен лидер сред българските компании, занимаващи се с речно плаване. Компанията е създадена през март 1935 г., а през декември 2005 г., чрез сделка на Българската фондова борса, „Химимпорт“ придобива 29,13% от капитала на дружеството. През 2006 г., след конкурс на Агенцията за приватизация за продажба на мажоритарния дял, „Химимпорт“ купува и държавния дял от 70%. През 2007 г. капиталът на дружеството е увеличен от 1,16 млн. лв. на 28,96 млн лв.

„Параходство БРП“ разполага със собствен флот

от 25 самоходни кораба, включително фериботна платформа за превоз на пътници и автомобили и пасажерски кораб с 243 места. БРП има още 44 шлепа, 6 несамоходни танкера, 17 понтона. Инвестиционната програма на „Химимпорт“ предвижда увеличаване на тонажа на „Параходство БРП“ и обновяване на корабния му парк, което ще позволи свободно движение в горната част на река Дунав – до Будапеща, Виена и Германия. Планира се и изграждането на логистичен център с площ над 25 000 кв. м, база за съхранение и търговия с нефтопродукти с капацитет над 10 000 тона и зърнен силоз на територия от 161 дка. Параходството има и собствена пристанищна база в Русе за извършване на ремонтно-технически дейности. В порт Никопол дружеството действа като пристанищен оператор. В дружеството рабтят 599 души, от които 439 плавсъстав и 159 – брегови служители. Като перспектива в морския транспорт, компанията възнамерява да развива морската фериботна линия Варна – порт Кавказ (Русия).

– „Ви Ти Си“ АД

„Ви Ти Си“ основно извършва морски и навигационни услуги, спедиторска и буксирна дейност, включително пристанищна буксировка във всичките 10 порта в района на Варна, както и в пристанище Балчик.

– „Маяк – КМ“ АД

„Маяк КМ“ е дъщерно дружество на „Параходство БРП“ и произвежда палубни кранове и стоманени конструкции за корабостроенето и строителството.

– „Корабно машиностроене“ АД

Варненският завод единствен в България е специализиран в производството на люкови закрития, кърмови и странични рампи за ро-ро кораби и друго подобно едрогабаритно корабно оборудване. Дружеството има голям опит в строителството на плаващи платформи.

– Кораборемонтен завод „Одесос“ АД

КРЗ „Одесос“ съществува като самостятелно предприятие от 1964 г. Основната дейност на дружеството е кораборемонт на всички видове сухотоварни, пасажерски, спомагателни кораби, танкери и контейнеровози, както и свързаните с него вътрешно и външно-икономически посреднически дейности в страната и чужбина. Заводът заема около 40% пазарен дял от кораборемонтния сектор в региона на Варна.

– „Пристанище Леспорт“ АД

„Пристанище Леспорт“ – Варна, е регистрирано през март 2005 г. Дружеството е с капитал от 15 млн. лв., като 99% от акциите са собственост на „Химимпорт“. От 30 май 2006 г. е в сила 30-годишен договор за концесия на порта, който заема територия от 124 дка и разполага с шест закрити склада с площ 2175 кв. м. Откритата складова площ е над 24 000 кв. м. Предстои развитие и разширение на пристанището, създаване на два независими терминала за обработка на зърно и за обработка на наливни товари чрез отвоюване на нови територии във Варненското езеро.

– „Порт Балчик“ АД

От 25 май 2006 г. „Порт Балчик“ е концесионер на „Пристанищен терминал Балчик“, което поставя началото на развитието на дружеството като един от пристанищните оператори в България. Географското местоположение на пристанището играе решаваща роля за структурирането на обработваните товари – Добруджа е един от районите с най-висок добив на зърно. Сред основните клиенти на „Порт Балчик“ са „Папас олио“, „Доминион Грейн България“, „Калиакра“ АД и др. Стойността на инвестициите, които трябва да се изпълнят за целия срок на 25-годишния концесионен договор, са в размер на 3,47 млн. лв.

Тук свършва портфейлът на „ЦКБ груп“, с който оперира Марин Митев. Но владенията на империята „Химимпорт“ продължават. С втората „васална“ група на холдинга, управлявана от Иво Каменов.

„Химимпорт груп“

Тя осъществява стратегическата програма за развитието на дружествата от търговския и производствен сектор на „Химимпорт“. В състава й са включени компании с доказано национално значение – „Проучване и добив на нефт и газ“, „Зърнени храни България“, „Асенова крепост“, „Булхимтрейд“.

– „Проучване и добив на нефт и газ“ АД

„Проучване и добив на нефт и газ“, София, е единственото българско дружество, осъществяващо пълния комплекс от дейности по търсене, проучване, разработка и експлоатация на нефтени и газови находища, както и преработка на суров нефт до крайни продукти за пазара. То има опит не само на територията на България, но и при изпълнението на петролни проекти в Либия, Сирия, Ирак. „Химимпорт“ притежава пряко и чрез свързани лица 53,66% от капитала на дружеството, който е в размер на 12,23 млн. лв.

„Проучване и добив на нефт и газ“ е концесионер по 12 договора за добив на суров нефт и/или природен газ у нас. От края на 2005 г. компанията е титуляр на правата за търсене и проучване на нефт и газ в Блок „Шабла“ в северната част на българския черноморски шелф, а от декември 2008 г. притежава същите права за Блок 1-4 „Каварна“ на площ 414 квадратни километра.

През 2008-2009 г. в проучвателното дружество се вливат „Българска сондажна компания“ ЕООД, „Геофизични изследвания“ ЕООД, „Петро газ Антика“ ЕООД и „ПДНГ ойл“ ЕАД. Днес „Проучване и добив на нефт и газ“ притежава мажоритарно участие в следните дружества:

= „Българска петролна рафинерия” ЕООД (100%);
= „Софгео проучване“ ЕООД (100%);
= „ПДНГ-сервиз“ ЕООД (100%);
= Издателство „Геология и минерални ресурси“ ООД (70%);
= „Голф Шабла“ (65%).

Фирмата притежава и 35% от газоразпределителното дружество „Каварна газ“ АД.

– „Зърнени храни България“ АД

„Зърнени храни България“ е акционерно дружество, възникнало през ноември 2007 г. чрез сливането на 8 фирми: „Слънчеви лъчи България“ АД; „Зърнени храни трейд“ АД; „Бек интернешънъл“ АД (сещате се за битката с империята на Филчо Колев); „Зърнени храни – Вълчи дол“ АД; „Зърнени храни Балчик” EАД; „Зора“ АД, Русе; „Прима агрохим“ ЕООД, Добрич, и „Химимпорт агрохимикали“ ЕООД. Компанията е един от лидерите на вътрешния пазар при изкупуване, съхранение и търговия със зърно и маслодайни семена; в производството и продажбата на растителни масла; производство и търговия с биодизел, като притежава най-големия и модерен завод в страната към момента. Капиталът на „Зърнени храни България“ е 170,79 млн. лв.

Производствената дейност на рафинирани масла се осъществява в маслодобивния завод в град Провадия, Варненско, където дружеството разполага с капацитет за обхващане на пълния цикъл на производство – от мачкането на семената до бутилирането на готовата продукция. „Зърнени храни България“ е вторият по големина производител и дистрибутор на бутилирано олио в страната.

Част от наличната инфраструктура в Провадия бе използвана от дружеството „Слънчеви лъчи Добрич“ (чрез дъщерното „Слънчеви лъчи Провадия“), като основа за изграждането на най-модерната за момента инсталация за производство на биодизел в България. Заводът е с годишен производствен капацитет 100 000 тона, а към него има изградени и складове, в които могат да се съхраняват 6000 куб. м биодизел и 2000 куб. м растително масло.

„Зърнени храни България“ притежава и оперира 17 зърнобази –
най-голямата мрежа у нас, представляваща около 35% от лицензирания и 17% от общия капацитет на страната. Те са с общ обем вместимост 700 000 тона.

В началото на 2009 г. компанията придоби 100% от капитала на „Голяма Добруджанска мелница“ ЕООД – третата по размер мелница в страната, занимаваща се основно с изкупуване и преработване на пшеница с хлебопекарни качества. Мелницата има 7-етажна монолитна сграда, автотоварище за насипни продукти, както и жп товарище за насипни товари и пакетирано брашно със собствени коловози с обща дължина 540 метра.

– „Трансинтеркар“ ЕООД

„Трансинтеркар“ е компанията в рамките на „Химимпорт“, която развива автомобилния транспорт, осигурявайки връзката между морските и речните пристанища и терминали, заводите и зърнобазите, предоставяйки на вътрешно-групови и външни клиенти пълен спектър автомобилни транспортни услуги. Едната основна дейност на дружеството е извършване на транспортни услуги със собствена „флотилия“ от автомобилни композиции – 40 влекача Mercedes Acxor, включително 30 полуремаркета зърновози и 10 цистерни за превоз на нефтопродукти и биодизел. Другата основна дейност на „Трансинтеркар“ е отдаването на повече от 250 автомобила на оперативен лизинг на дружества от групата на „Химимпорт“ и на външни фирми.

– „Неохим“ АД

„Неохим“ е наследник на Химическия комбинат в Димитровград, производител на азотни и фосфорни торове. „Химимпорт груп“ притежава 9% от капитала и участва в управлението на дружеството. „Неохим“ е единствен производител в България на формалин, карбамид-формалдехидни смоли, натриевнитрат, натриев нитрит, амониев бикарбонат, втечнен серен двуокис, райски газ, полиетиленов окис, стъклонапълнени термопласти.

– „Енергопроект“ АД

Фирмата, създадена през далечната 1948 г. за научноизследователска, геологопроучвателна, търговска и инженерингова дейност в областта на енергетиката, е проектирала всички енергийни централи в страната – от най-малката ВЕЦ или ТЕЦ до АЕЦ „Козлодуй“. В структурата на „Химимпорт“ „Енергопроект“ е основен консултант и проектант при планирането и реализацията на проекти на групата.

– „Асенова крепост“ АД

„Асенова крепост“ има над 40-годишен опит в производството на гъвкави полимерни опаковки и повече от 20-годишни традиции в производството на тъкани торби и гъвкави контейнери от полимерни материали. Нейни основни клиенти са заводите за минерални торове в България („Агрополихим“ – Девня, „Неохим“ – Димитровград), селскостопански сдружения и кооперации, фирми от хранително-вкусовата промишленост, както и фирми за производство и търговия с минерални торове от Русия, Франция, Норвегия, Англия, Гърция. Тя произвежда още опаковки и фолиа за селското стопанство в Македония и Сърбия. Продукцията на „Асенова крепост“ заема над 54% от пазарния дял у нас в производството на тъкани торби и гъвкави контейнери; над 35% – при фолийните опаковки за селското стопанство; над 22% – при опаковките за колбаси.

– „Булхимтрейд“ ООД

Фирмата, в която „Химимпорт груп“ притежава 60% от капитала от 100 000 лв., е създадена през 2008 г. с цел концентриране и оптимизиране на дейността на дъщерните на „Химимпорт“ търговски дружества – „Рабър трейд“, „Оргахим трейдинг 2008“, „Химойл трейд“ и „Химтранс“. За периода на съществуването си „Булхимтрейд“ извършва изключително търговска дейност.

– „Химимпорт фарма“ АД

„Химимпорт фарма”“ е създадена през 2003 г., като дъщерна компания на „Химимпорт“. Дейността й обхваща представителство, внос и дистрибуция на лекарства и медицински консумативи за нуждите на здравните заведения в България. Тя е лицензирана да извършва внос на нерегистрирани в страната лекарства, а клиенти на дружеството са почти всички болници в страната. „Химимпорт фарма“ е партньор и на Министерство на здравеопазването при доставка на фактори на кръвосъсирването.

– Счетоводна къща „ХГХ консулт“ ООД

„Химимпорт“ притежава 59% от капитала на „ХГХ консулт“, която обслужва счетоводството на мегахолдинга и дъщерните му фирми, както и външни клиенти.

– „Прайм лега консулт“ ООД

Фирмата е натоварена с консултантска дейност в областта на правото, управлението, финансите, инвестициите, приватизацията, интелектуалната собственост, анализи в областта на договорната дейност и търговските отношения.

– „Бранд ню айдиъс“ ЕООД

Създадената през 2003 г. агенция за маркетингови комуникации е ангажирана с брандиране на марката „Химимпорт“ на продуктите и услугите, предлагани от дружествата на холдинга. Сред клиентите на „Бранд ню айдиъс“ са Централна кооперативна банка, „Армеец“, „България Ер“, „Проучване и добив на нефт и газ“, „Зърнени храни България“, млечната компания „Маркели“, курортен комплекс „Св. Св. Константин и Елена“, хотелите „Астера“, „Азалия“, „Плиска“ и „Елбрус“, „ЦКБ – Сила“, ПОК „Съгласие“, ЦКБ „Живот“, „Здравноосигурителна компания ЦКБ“, телевизия M SAT, вестник „Черно море“, „Алфа радио“.

– „ЦКБ риъл истейт фонд“ АДСИЦ

В дружеството със специална инвестиционна цел основни акционери са „ЦКБ груп“ (42,96%) и ЗАД „Армеец“ (23,08%). Предметът на дейност на „ЦКБ риъл истейт фонд“ обхваща инвестиране на паричните средства, набрани чрез издаване на ценни книжа, в недвижими имоти (секюритизация на недвижими имоти) посредством покупка на право на собственост и други вещни права върху имоти, извършване на строежи и подобрения в тях, с цел предоставянето им за управление, отдаване под наем, лизинг, аренда и/или продажбата им. Компанията инвестира не само в жилищни, офисни и търговски обекти, но и в индустриални имоти и земеделски земи.

ПРОЕКТИТЕ НА „Химимпорт“

„Целите на „Химимпорт“ за следващите години остават непроменени – увеличване темповете на растеж на компанията, затвърждаване на позициите на фирмите от инвестиционния портфейл като водещи в своите сектори не само на българския, но и на международния пазар, повишаване на ефективноста на производствените предприятия чрез непрекъснато внедряване на нови технологии и продукти, повишване репутацията и активите на дружеството.“

Това е цитат от същата тази презентация на холдинга, направена в началото на 2009 г. Въпреки че тонът е издържан в стила на фирмените доклади от ерата на социализма, не се заблуждавайте. „Насрещният план“ на ТИМ има съвсем ясни цели, точни параметри и вече отработени механизми за осъществяването му в пълен обем. Съдете сами.

„Средносрочно „Химимпорт“ изпълнява инвестиционен план, целящ развитието на проекти, свързани с недвижими имоти, собственост на групата.

Това е отрасъл, за който през последните години са положени сериозни основи и са инвестирани значителен обем собствени средства. „Химимпорт“ ще използва времето на кризата за разработване и довеждане до процес на строителство както на вече стартирани проекти, така и на проекти, предвидени за започване.“

– Спортен комплекс „Варна“ (Етап I):
изграждане на стадион с капацитет 35 000 души и 80 000 кв. м разгърната застроена площ (РЗП); с допълнителни съоръжения за професионален и любителски спорт, ресторанти, магазини с обща площ 6000 кв. м. Планираната инвeстиция е в размер на 80 млн. евро. (За строителната сага и корекцията на плановете ще стане дума малко по-късно.)

– Изграждане на мрежа от индустриално-логистични центрове с национално покритие, на базата на вече действащи центрове. Понастоящем „Химимпорт“ разполага с индустриално-логистични центрове в София (два на брой, 52 500 кв. м площ), Бургас (84 200 кв. м), Пловдив (21 800 кв. м) и Русе (161 000 кв. м, включително пристанище на река Дунав).

– Спортен комплекс Варна (Етап II): изграждане на допълнителни 120 000 кв. м офиси, магазини, жилища и 5-звезден хотел.

– Спортен комплекс „Младост“, Варна: „Химимпорт“ има договор за концесия за 35+15 години срещу изграждане на лекоатлетическа писта с капацитет 5000 зрители; търговски център, хотел и офиси. (Вече е завършен лекоатлетическият стадион, в който са инвестирани 4,5 млн. лв. Предстои вторият етап, в който ще бъдат построени спортна зала, спортен хотел и търговски център за спортни стоки. Планира се съоръжението да е напълно завършено през 2013 г.)

– Проект „Варна – юг“: включва търговски център с РЗП 120 000 кв. м и изцяло нов жилищен комплекс в гр. Варна с 1 000 000 кв. м РЗП.

– Хотел „Боровец“: 19 000 кв. м парцел, 33 000 кв. м РЗП – за продажба след построяването.

– Голф „Шабла“: 1 265 000 кв. м парцел; планирана инвестиция в размер на 80 млн. евро.

– Разширяване на мрежата от индустриално-логистични центрове: създаване на пет нови индустриално-логистични центъра в градовете Варна, Добрич, Монтана, Плевен и Видин, като съответните терени вече са собственост на компании от групата. В резултат „Химимпорт“ ще притежава мрежа с пълно национално покритие, т. е., ще бъде един от големите участници на пазара на транспортно-логистични услуги, който се очаква да остане привлекателен и в дългосрочен план поради редица благоприятни фактори – от фундаментални, като изключителното географско положение на България, до политически на национално и европейско ниво.

Толкова за „Химимпорт“. И без детайлите, списъкът на фирмите в него е впечатляващ. Империята на ТИМ обаче не свършва дотук. Останалите два холдинга от владенията й също не са за подценяване.

Агрохолдинг „Ловико“

Името „Ловико“ отдавна не е само марка вино,

произвеждано в избите на великотърновското градче Сухиндол. Откакто в началото на 2002 г. управлението на местния винзавод бе поето от „Химимпорт“, „Ловико Сухиндол“ стана една от визитните картички на ТИМ. И фактор в производството и търговията със селскостопанска продукция и храни, с който останалите в бранша трябва да се съобразяват.

Както повечето от придобивките на варненската триада, и тази става факт по добре отработената схема – „Химимпорт“ започва да изкупува дълговете на винпрома, а впоследствие влиза в ръководството на тогавашното дружество „Лозаро-винарска кооперация Гъмза“. След което подхваща оздравителна програма.

„Програмата целеше дружествата да излязат от финансовия колапс и да погасят задълженията си. По това време те бяха достигнали 20 млн. лв. На 21 април 2003 г. Великотърновският окръжен съд вписа обява за ликвидация на първата лозаро-винарска кооперация в България – „Гъмза Сухиндол“. Беше регистриран холдинг „Ловико България“, който обедини дружествата „Ловико София“, „Ловико Севлиево“, „Ловико Гъмза“, „Ловико Росина“, „Ловико Единство“, „Ловико Крамолин“ и „Ловико Винари“.

„Агрохолдинг Ловико“, регистриран в Севлиево, пое развитието на животновъдството и земеделието. Холдингът стопанисва 40 000 дка земя, засети със зърнени култури – пшеница, царевица, ечемик и др. Той е собственик и на животновъдната ферма в Сухиндол, която, по думите на ръководството му, е най-голямата в страната. В нея се отглеждат 1150 крави. Средно на ден в кравефермата се добиват 4,5 тона мляко и цялото количество се изкупува от „Нестле“. Агрохолдингът стопанисва и елитната ферма за биволи край Севлиево, както и свинеферма с 3000 животни. Около 280 души са постоянно заетите в рамките на агрохолдинга, като броят им се увеличава през летния сезон.

Близо 4000 дка лозя обработва дружество „Ловико Лозари“.

Над 300 души са заетите във винопроизводството“, пише през август 2004 г. „Дневник онлайн“.

„Днес биволското стадо на агрохолдинг „Ловико“ е най-голямото в България. Има 500 животни, от които 200 са дойни биволици“, допълва през 2007 г. в. „Фермер“.

„Ловико Сухиндол“ е пряк приемник на най-старата лозаро-винарска кооперация в България, основана през 1909 г. Понастоящем нашата компания е един от най-значимите фактори в българското винарство. Годишното ни производство надвишава 5 млн. литра, като около 50% от продукцията е предназначена за износ в десетки държави по целия свят“, тръби днес сайтът на винзавода.

Всъщност под името „Агрохолдинг Ловико“ в търговския регистър фигурират две акционерни дружества.

С еднакъв предмет на дейност, един и същ борд на директорите, но с различни адреси на регистрация и различен капитал. Холдингът със седалище в София е депозирал 6,1 млн. лв., а близнакът му от Севлиево – 1,15 млн. лв. Едно е името и на шефа на двата агрохолдинга – Валентин Върбанов. Той дърпа конците и на още един – „Холдинг Нов век“, също тясно свързан със селското стопанство, заедно с управителя на „Ловико импекс“ Янко Янков. Напук на названието, „Ловико импекс“ е 100% собственост на „Холдинг Нов век“ АД. Който също води към ТИМ.

На 7 януари 2009 г. в. „Дневник“ обявява: „Свързана с „Химимпорт“ компания взе „Винпром Хасково“. Ето подробностите:

„Компания, свързана с холдинговото дружество „Химимпорт“, контролирано от варненската икономическа група ТИМ, придоби три дружества от винарския бранш. „Холдинг Нов век“, където „Химимпорт“ притежава пряко 28,2%, придоби контрол над бившия най-стар държавен винпром – „Винпром Хасково“, и две дружества, близки до винарската кооперация в Сухиндол.

Според официално съобщение на Българска фондова борса „Холдинг Нов век“ вече е собственик на 100% от винарната в Хасково. Нейна по-известна марка в момента е „Мерло от Стамболово“. Цена на сделката и неин продавач не бяха обявени.

До момента според регистъра ДАКСИ „Винпром Хасково“ е било собственост на „Нова индустриална компания“, която чрез собствениците си е свързана с дружества, в чиито ръководства влизат лица от групата ТИМ. „Холдинг Нов век“ вече притежава и по 70% от капитала на „Агрохолдинг Ловико“ в София и Севлиево.

„Химимпорт“ придоби пряк контрол“ в „Холдинг Нов век“ в началото на миналата година. Холдинговото дружество притежава над 40 компании в страната, като последните няколко години значително реорганизира и окрупни собствеността си във финансовия, транспортния и зърнения бизнес.“

Така изглеждат нещата в началото на 2009 г. според вестник „Дневник“. Две години по-късно обаче, пак според ДАКСИ, „Химимпорт“ няма дялово участие в „Холдинг Нов век“, „Холдинг Нов век“ няма нищо общо с двата агрохолдинга „Ловико“, а те нямат никакви допирни точки с „Ловико импекс“. Както се казва в края на всеки епизод от сапунените сериали – следва продължение…

Май списъкът с фирмите на ТИМ наистина заприлича на протяжен сериал, чийто край не се вижда.

Въпреки досадата обаче, не мога да „изключа телевизора“ и да пропусна още една възлова съставка от фундамента на икономическия конгломерат.

„Холдинг Варна“

Учреденият през 1996 г. холдинг към края на 2010 г. управлява капитал в размер на 5,2 млн. лв., основно в сферата на туризма, финансите и услугите. Под шапката му са 10 дъщерни предприятия – „Св. Св. Константин и Елена холдинг“ АД, „Камчия“ АД, „М-САТ кейбъл“ АД, „Варна риълтис“ АД, УД „Реал финанс асет мениджмънт“ АД, ИП „Реал финанс“ АД, „ТПО“ ЕООД, „Равда тур“ ЕООД, „Голф плюс“ ЕООД и „Електротерм“ АД. Част от фирмите развиват дейност като холдинг в холдинга, други работят с комфорта на монополисти в своята сфера, а трети просто съществуват в очакване на бъдещи експанзии. „Холдинг Варна“ има доверието и управлява инвестициите на над 15 000 частни и над 50 юридически лица“, уточнява сайтът на дружеството.

Съдейки по тишината в публичното пространство, към момента в състояние на летаргия са „Голф плюс“ и „Електротерм“ – бившият варненски завод за електроуреди „Елпрмом“.

„М-САТ кейбъл“ – един от първите кабелни оператори в България, и сега продължава да бъде лидер в бранша на територията на Североизточна България.

„Варна риълтис“, както бе прекръстен през 2008 г. „Мустанг холдинг“, е собственик на 10 фирми, сред които „Черно море прес“ – издател на едноименния варненски всекидневник, импресарската агенция „Универс 52“, мениджърът на бинго залите на ТИМ „А Ем Джи“ и свързаните с ресторантьорския бизнес „Мустанг фуд“, „М фуд Варна“ и „МС фуд Варна“.

„Реал финанс асет мениджмънт“ е лицензирано за управление на дейността на колективни инвестиционни схеми и на инвестиционни дружества от затворен тип, а инвестиционният посредник „Реал финанс“, който е обслужвал четири поредни увеличения на капитала на ЦКБ, в края на 2009 г. зае второ място в годишната класация на Българската фондова борса по брой изтъргувани лотове и трето по реализиран оборот.

ТПО е правоприемник на бившата Териториална проектантска организация – Варна,

приватизирана през 2001 г. от група физически лица. Към настоящия момент е 100% собственост на „Холдинг Варна“. Дружеството изпълнява ред поръчки за териториално-устройствени и градоустройствени планове на общини от Североизточна България. Най-мащабната от тях е изработването на Общ устройствен план и План на комуникационно-транспортната схема за територията на Варна, скандалите около които продължават да се вихрят.

Останалите три фирми от „Холдинг Варна“ са част от туристическата индустрия. „Камчия“ АД от началото на 2004 г. владее 88% от едноименния курорт край Варна. „Равда тур“, създадена за изграждането на ваканционен комплекс с площ от 92 декара в село Равда, е затихнала след построяването на апарт хотела с 58 студиа и 64 апартамента, а комплексът с име „Сънрайз клуб“ е преминал под управлението на туристическия холдинг „Св. Св. Константин и Елена“.

Днес собствениците на най-стария български курорт с над 100-годишна история менажират 10 хотела с 2200 легла, управляват капитал от 2,3 млн. лв. и властват над инфраструктурата на „Св. Константин“, 7 топли минерални извора, и широки плажове с площ близо 15 декара.

„Св. Св. Константин и Елена холдинг“

експлоатира още яхтеното пристанище в Балчик чрез дъщерното си дружество „Консорциум Марина Балчик“ и управлява казино клуб „Астера“ в едноименния хотел в курорта „Златни пясъци“. Допълнително холдингът участва с 4,1 млн. лв. в асоциираното дружество „Парк билд“ ООД, представляващи 50% от капитала му, и държи 25% от акциите в „Глория турс“ АД.

Най-мащабният проект на „Холдинг Варна“ – „Алея Първа“,

обаче тепърва предстои да бъде реализиран на площ 118 декара в Морската градина на Варна, купени от холдинга през 2009 г. Плановете предвиждат с инвестиция от 73,1 млн. лв. в непосредствена близост до плажа да изникне цял нов град за забавления – с ниски хотели, СПА центрове, кафенета, ресторанти, атракциони и дори ботаническа градина. Строителното министерство даде зелена улица за изграждането на 5 от обектите, но засега не е укрепен дори срутващият се крайбрежен скат. Освен свлачищата, активни са единствено скандалите около проекта, сертифициран като първокласен от Българската агенция за инвестиции. На тях обаче ще отделя повече внимание малко по-късно.

Логичен финал на този дълъг поменик от холдинги, АД-та и ЕООД-та е информацията, публикувана през декември 2010 г. в специално издание на финансовия всекидневник „Пари“ – „100-те най-богати българи“. Според класацията основателите на ТИМ Марин Митев и Иво Каменов са на трето място по богатство у нас с 296 млн. лв. Аз обаче сякаш повече вярвам на констатациите в статия за България на британския вестник „Файненшъл Таймс“, цитирани през юни 2008 г. от агенция „Фрогнюз“:

„Тихомир Митев, Мартин Митев и Иво Каменов са най-богатите живи българи, оцелели в едни от най-бруталните бизнес условия в Европа“.

Бизнесвъзходът на ТИМ изглежда като добре планирано и методично изпълнено настъпление на мощна армия в затънтена джунгла, населявана от туземци. Сякаш някакви тихи колонизатори безмълвно превземат нови и нови територии, без дори да срещнат съпротивата на местното население. Май за тези години единствените „изстрели“ срещу завоевателите бяха отправяни от медиите.

Строежът на „Азалия“

Когато ТИМ купи „Св. Константин“ единствените по-нови и модерни хотели на територията на курорта бяха в комплекса на Илия Павлов „Сейнт Елиас“ и приватизираната от пловдивдския бизнесмен Георги Гергов бивша база на ЦК на БКП – „Слънчев ден“. Много скоро обаче на самия плаж се появи строителна площадка. По алеите, в непосредствена близост до почивната станция на Министерския съвет, започнаха да сноват бетоновози, а направо върху пясъка бавно наливаше снага корпусът на бъдещия хотел „Азалия“.

Първи нададоха вой народните избраници –

за толкова години демократичен преход не се беше случвало почивката им да бъде стряскана от грохота на тежки машини и да дишат строителен прах, вместо да се наслаждават на свежестта на морския бриз. След тях плахо извисиха глас собствениците на търговски обекти в района и хората, които целогодишно живеят в курорта. Недоволството им бе тиражирано от журналистите, които засипаха с въпроси Министерството на околната среда и благоустройството и Регионалната дирекция за национален строителен контрол. Гласът им не остана в пустиня – лично зам.-министърът на икономиката и туризма Димитър Хаджиниколов дойде да инспектира строежа и да укроти духовете. Височайшата визита обаче имаше нулев ефект.

Оказа се, че книжата на обекта са съвсем законни. Незнайно как цялата плажна ивица, която е изключителна държавна собственост и попада в зоната с вето за строеж на монолитни сгради, изведнъж се бе превърнала в запустяла местност, превзета от драки и мочурища. Поне така изглеждаше теренът според справките на МРРБ, на базата на които бе получена визата за строеж.

През август 2004 г. „Азалия“ вече беше факт. Комплексът с 550 легла бе тържествено осветен от Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, а лентата прерязаха Марин Митев и Иво Каменов. Купонът за гостите се вихреше на същия онзи плаж, който по документи приютяваше само комари и блатна растителност.

Концесията за морските летища

На 12 юни 2005 г. вицепремиерът и министър на транспорта и съобщенията Николай Василев и финансовият директор на „Копенхаген Еърпортс“ Кристиан Горм Хофман на тържествена церемония в грандхотел „София“ подписаха договора за 35-годишна концесия на двете морски летища – Варна и Бургас. За експлоатацията им, според изискванията на Закона за гражданското въздухоплаване, датската компания още на 31 май с. г. бе регистрирала еднолично акционерно дружество „Бургас-Варна Еърпортс“. Заради финансовите параметри – 526 млн. евро инвестиции за 35 г. и средно 1,2 млрд. евро годишно концесионно възнаграждение към държавата, договорът бе обявен за най-голямата сдeлка в историята на страната.

Ден след подписването обаче, Върховният административен съд спря концесията,

защото решението на кабинета бе атакувано от други два консорциума – френският „Венси“ и „Фрапорт Франкфурт“. Година по-късно в „Държавен вестник“ бе обнародвано решението на Министерския съвет, с което за участник, спечелил конкурса за морските летища, бе определено обединението между германската компания „Фрапорт“ АД и българската фирма „БМ Стар“. Предвидената инвестиция за развитие и модернизиране на аеропортовете за срока на концесията бе 403 млн. евро, от които 215 млн. евро са предназначени за Бургас, а 188 млн. евро – за Варна.

Освен че сумата, планирана да бъде вложена за 35 години в двете летища, бе по-малка от тази в офертата на „Копенхаген Еърпортс“ – 403 срещу 526 млн. евро, по-скромно бе и годишното концесионно възнаграждение за държавата, обещано от новия победител. Докато фирмата от Дания предлагаше 30 на сто от по-голямата от двете суми – общия размер на приходите от всички дейности за текущата година или общия размер на приходите от всички летищни такси и от дейностите на действащите летищни оператори на аерогарите във Варна и Бургас за 2003 г., българо-германската компания се ангажира да дава при същите условия 19,2%.

„Фрапорт“ е главен участник в консорциума и мажоритарен акционер с дялово участие от 60%.

Бъдещата компания-концесионер – „Фрапорт туин стар еърпорт мениджмънт“ АД, ще бъде контролирана от франкфуртската компания. „БМ Стар“ е дружество на варненската фирма за корабно агентиране, чартиране на плавателни съдове и морски транспорт „Бонмарин“, създадено специално за участието в конкурса“, писа тогава в. „Дневник“.

Днес германските проценти в дружеството вече са минало, а „Фрапорт туин стар еърпорт мениджмънт“ АД изцяло е собственост на „Химимпорт“, т.е. ТИМ. Както се казва – без коментар.

Сагата около „Спортен комплекс Варна“

През 2005 г. община Варна и „Химимпорт“ влязоха в съдружие. Целта бе повече от благородна – с общи сили да възстановят градския стадион „Юрий Гагарин“, от който бяха останали само руини. Така се роди „Спортен комплекс Варна“ АД. В акционерното дружество холдингът на ТИМ се включи с 22,474 млн. лв., а местната управа – с 12,101 млн. лв. под формата на апортна вноска. В прессъобщението на новата фирма до медиите се уточняваше: „За изпълнителен директор и единствен представител на „Спортен комплекс Варна“ АД единодушно бе избран г-н Марин Митев.“ „Надявам се, че след една година ще открием първата част от бъдещия комплекс“, бе заявил той при учредяването.

Сайтът на дружеството дава ясна картина на имотите, с които на практика се е простила община Варна,

за да се сдобие с модерен стадион за 30 000 души – 145 декара от може би най-атрактивния градски квартал „Чайка“:
– Стадион „Варна“, състоящ се от зема с площ 69 300 кв. м и застроени върху нея обекти.
– Терени с обща площ от 54 000 кв. м.
– Прилежащ паркинг за обществено паркиране с площ 18 405 кв. м.
– Покрит плувен басейн, представляващ сграда със застроена площ 3900 кв. м, състояща се от 4 нива.
– Спортна зала със застроена площ 1467 кв. м и земя с площ 4000 кв. м.

Още в годината на учредяването си „Спортен комплекс Варна“, чрез 100% дъщерното си дружество „Спортен мениджмънт“ ООД, купува чрез търг спортния комплекс „Корабостроител“ в квартал „Аспарухово“ заедно с прилежащага инфраструктура. Така АД-то се сдобива с още един урегулиран поземлен имот от 51,4 дка в чертите на града и футболно игрище с площ 24 300 кв. м.

На практика стартът на общото дело, даден с апорта на община Варна, е летящ.

Той обаче прелива в протяжна строителна сага, която продължава вече шест години, а краят й се губи някъде в бъдещето. Въпреки декларираните амбиции първата част от комплекса да бъде открита през 2006 г., а за три години всичко да бъде изградено, работата започва реално през 2007 г. – с разрушаването на стария стадион. Оттам нататък пак влизаме в жанра на сериалите. А от серия на серия продуцентите вдигат бюджета и отсрочват края:

На 27 февруари 2008 г. в интервю за спортния сайт Ole-bg.com Марин Митев заявява:

„Първите срокове, които бяхме планирали, малко се промениха. Това стана поради простата причина, че допълнително започнахме да апликираме още 7000 кв. м в източната част на комплекса. Целта е следната. Едно подобно съоръжение работи два пъти в седмицата при възможно най-доброто менажиране. Опитът от Германия, например, показва именно тази цифра. За да е и рентабилно подобно съоръжение, е необходимо да се развива стопанска дейност. Това е идеята. Мисля, че за гражданите на Варна ще бъде нещо интересно. Същинският фитнес само е на площ около 1000 кв. м. Ще има детски центрове, шопинг център, барове, а и музеят на спорта, който ще правим, също ще бъде доста интересен. Ще ни трябват може би 2 години, 2 години и половина. Да се надяваме, че през 2009 г. комплексът ще е завършен. Крайната стойност на инвестицията ще стане ясна, след като подпишем и последния договор. Приблизително обаче тя ще е около 50 милиона евро, само за спортния комплекс и стадиона.“

9 май 2008 г., „Радио Фокус“:

„На пресконференция на „Спортен комплекс Варна“ АД днес стана ясно, че бъдещият градски символ – „Стадион Варна“ с предвидените към него спортен и търговски комплекс и обществени пространства ще може да функционира едва през 2011 г. Очаква се цялостната инвестиция да възлезе на 160 млн. лв.“

13 март 2009 г., Агенция БГНЕС:

„Строителството на стадион „Варна“ ще продължи, когато немската проектантска фирма GMP International предаде пълния технически проект, уточниха от главния акционер „Химимпорт“ АД. Вчера във варненския общински съвет бе коментирано, че в момента по обекта, в който и община Варна е акционер, строителството е спряло. До момента за стадион „Варна“ са изразходени 15 000 000 лв. за проектиране, изграждане на шлицовата стена, която укрепва изкопа и за преместване на магистрални комуникации.“

26 август 2009 г., в. „Позвънете“:

Превеждане на немските проекти за строителството на стадион Варна към условията на българското законодателство са причината за забавянето при изграждането му, каза вчера председателят на съвета на директорите на „Спортен комплекс Варна“ Николай Николаев. Все още съществуват проблеми с пълното инфраструктурно осигуряване на новия обект. Само за изграждането на пътните връзки са необходими 12 млн. лв., каза още председателят на СД. Той добави, че проектът значително се е оскъпил в сравнение с първоначалните предвиждания. При стартирането на обекта бе обявено, че в него ще се инвестират приблизително 30 млн. евро (60 млн. лв). Последните калкулации са показали, че строителството на стадиона ще излезе поне 3 пъти по-скъпо. Специалистите пресметнали, че сега ще трябват поне 186 млн. лв. До 2,5 г. от днешна дата се очаква Варна да има емблематичното си спортно съоръжение, прогнозира Николаев.“

9 октомври 2010 г., в. „Позвънете“:

„Световната финансова криза премахна от проекта на стадион „Варна“ хотелската, жилищната и търговската част. На този етап те няма да се строят, за да бъде намалена цялата стойност на инвестицията, която възлиза на 400 млн. лв. Това обяви членът на Съвета на директорите на „Спортен комплекс Варна“ Красимир Ботушаров. „Изграждането на стадиона се забавя именно заради оптимизацията на проекта, която върви в момента. По никакъв начин обаче няма да бъдат осакатявани заложените спортни съоръжения – стадиона, залите, съблекалните, конферентните зали. Те ще останат в първоначално проектирания си вид. Отпадат предвидените хотели, жилищни сгради и магазини. На този етап не мога да се ангажирам със срок кога точно ще бъдем готови за строеж. Иначе мисля, че максимум до две години и половина след изготвянето на новите проекти стадионът ще бъде пуснат в експлоатация“, каза Ботушаров. По негови думи оптимизираният проект ще бъде със стойност около 30-35% по-ниска от първоначалната. Това означава, че само спортната част ще глътне над 250 млн. лв.“

Дали ще има още отсрочки от по „две години и половина“ ще покаже бъдещето. Пак в неговите ръце е и цената на спортното съоръжение, която май е на път да стопи дела на община Варна в акционерното дружество. Шест години след учредяването му и четири след първата копка варненци вече се питат дали ще доживеят деня, в който ще гледат футболен мач на новия стадион. А някои открито прогнозират, че стадион няма да има.

Броженията около новия Общ устройствен план на Варна

Според сайта на Териториалната проектантска организация във Варна изработването на новия Общ устройствен план (ОУП) на града е сред най-съществените и значителни обществени поръчки, спечелени от дружеството. Работата по него също се точи над пет години, макар вече да наближава финала.

„Стратегическата цел на този план е да служи като управленчески инструмент в устройствената политика на местната власт – както и за създаване на оптимална пространствена и функционална структура за развитие, изграждане и комплексно устройство на града и общината, така и за превръщането на Варна в регионален център, успешно интегриран в националното и европейско пространство.

ОУП Варна дава планова основа за развитие на града в следващите две десетилетия.

Проектът за общ устройствен план осигурява възможност за богат избор на място за живеене, за отдих и за реализиране на различни инвестиционни инициативи. Той се стреми да защити интересите на всички обитатели на общината и на многобройните й гости.“

Това твърди екипът на проектантската организация. За разлика от него, стотици варненци и куп обществени организации не спират да тръбят за несъвършенствата на проекта, обвинявайки авторите му, че обслужват не интересите на Варна, а на ТИМ. Срещу ОУП скочиха жители на кварталите, през чиито имоти предстои да минават нови булеварди. Еколози надигнаха глас, че на мястото на детски площадки и зелени площи между блоковете е планирано да щръкнат нови блокове. Експерти по градоустройство съзряха корпоративни интереси в набелязаните бъдещи промишлени зони. Чуха се думи и за манипулация на плана – срещу определена цена на квадатен метър всеки можел да промени предназначението на терена си и да превърне, например, набелязаната за отдих зона в бизнесцентър. Проектът за новия ОУП стана причина и за няколко протеста.

На 12 юни 2009 г. агенция „Фокус“ съобщава:

„Започнаха обществени обсъждания на новия „скандален“ Общ устройствен план на Варна.

Вчера десетки варненци се събраха пред шадравана на площад „Независимост“, за да изразят недоволството си от проекта. Две групи от тях носеха собственоръчно изработени плакати и лозунги, от които можеха да се прочетат фрази като: „Да преместим политиците, а не горите“ или „ОУП на нашия град, не на „Нашият град“.

С мегафон в ръка председателят на Националната асоциация на българския бизнес Светлозар Николов приканваше минувачите да се спрат и да обърнат внимание, след като става въпрос за техния град. Присъствието му обаче бе обяснено от гражданин с факта, че той също живеел в предвидена за отчуждаване зона.

„На мен лично искат да ми съборят къщата и да ми вземат целия имот над Военна болница“,

каза един от протестиращите. По думите му в района има около 30-ина къщи, а улиците в плана за регулация били ненормално широки.

Предварителната фаза на проекта за Общ устройствен план на Варна е завършена. По данни на проф. Иван Никифоров от екипа на ТПО, който изготвя проекта, са изпълнени направените предписания. Променени са броят и видът на устройствените зони, като броят им е намален от 1800 на около 800, а видът им – от 61 на 41. „Актуализирани са схемите на държавната и общинската собственост. Отстранени са и всички пропуски и нарушения на чертежите“, изтъкна още проф. Никифоров.

Според арх. Вилияна Андреева обаче, която е разработила транспортната система, новият проект е направен така, като че ли трафикът във Варна е непрекъснато в час пик.

Не са се съобразили със становището на екологичните организации,

заяви председателят на „Зелена Варна“ Кръстьо Кръстев. Според него остава булевардът в Морската градина, който на практика ще осигури достъп на автомобили до новоизградените кооперации. „Новият ОУП потвърждава и сега действащия ПУП, което води до узаконяването и предвижда унищожаването на две терти от Морската градина. За отнетите територии се предвижда застрояване по имотни граници, което означава, че няма да остане никаква паркова зона“, каза Кръстев. Той посочи още, че остава и проектът за пътен тунел, който да минава под природен парк „Златни пясъци“.

Броженията се засилиха, след като през януари 2011 г.

представители на 14 граждански организации, изготвили общо становище по проекта за нов ОУП, не бяха допуснати да присъстват на заседание на експертния съвет по устройство на територията в община Варна, на който се обсъждаха възраженията срещу плана на града.

Финалът на тази сага също се губи в бъдещето. Пак там е и краят на най-големия – засега, скандал около проектите на икономическия конгломерат.

Проектът „Алея Първа“

Мечтата на ТИМ да превърне плажната ивица на Варна в български Лас Вегас датира още от 2002 г. На пресконференция през април с. г. бе представен проектът „Алея Първа“, а за реализацията му бе създаден консорциум със същото име, който обедини петте фирми концесионери на градския плаж. Тогава „Труд“ писа:

„Според проекта старите и грозни барове, ресторанти и бараки ще бъдат съборени.

Мястото им ще заемат съвременни обекти за развлечения, спортни дейности, балнеология и хотел в северната част на ивицата. Корозиращият бряг, който на места се свлича годишно с по 30 сантиметра, ще бъде укрепен. Ще се изградят канализация, електромрежа и съвременно осветление. Всички заведения, построени направо върху пясъка до морето, ще бъдат махнати, а новите ще са към града – от горната страна на алеята. Тя ще бъде укрепена с огромна дамба, за да се използва спокойно като път. Паркоместата, които са планирани в проекта, пък са над 500. Предвиден е градеж на двуетажен паркинг.

Сградата на Минералните бани ще бъде освежена,

а стената на първия й етаж ще бъде разрушена и оформена като аркади с изглед към морето. От града към морето ще бъдат спуснати „променади“ – мостчета, по които туристите ще стигат до втория етаж на Минералните бани, където на терасите ще има заведения. Лодкостоянка, 2 рибарски селища, тържище за морски деликатеси, игрище за волейбол са също сред предвидените нови съоръжения.

Само в първия етап на проекта за изграждане на инфраструктурата ще се инвестират 6 млн. евро, които са осигурени като кредит от ЦКБ. Ако проектът получи необходимите разрешителни, старите съоръжения и заведения на брега на Варна ще бъдат разрушени още тази есен, казаха от „Алея Първа“.“

През 2002 г. обаче идеята така и не получи зелена улица от правителството.

Шест години по-късно тя отново възкръсна. Пак на пресконференция концесионерите от „Алея Първа“ отчетоха инвестициите си за 2006 и 2007 г. и представиха грандиозна програма за цялостно устройство на крайбрежната алея. Тя предвиждаше:

„На два етапа ще бъде изградена дървена улица върху каменния насип на брега на морето по модел на дървените алеи в Атланта, САЩ. Улицата ще бъде с широчина 4-6 метра, ще бъде изградена от лека метална неръждаема конструкция и специални водоустойчиви дървени материали, внос от Индия – нербал и италба. Общата й дължина ще бъде 750 м, а инвестицията в изграждането й – 1 млн. лв.

След разрушаването на двата мостика,

поради физическото им остаряване, концесионерите ще възстановят единия от тях (на плаж Централен или на Рибарски). Той ще бъде с дължина около 70 м, изграден от бетонна конструкция. В момента се провежда конкурс за изработка на идеен проект на статуя, висока 25-30 м, която да посреща слънцето, и ще носи името „Добро утро, Варна!“ Тя ще бъде изработена от месинг или бронз. Целият комплекс ще струва около 1,8 млн. лв.

Сградите на къпалните ще бъдат изцяло реновирани и санирани с влагоустойчиви материали като гранит, врачански камък и мушел, като на места ще бъдат и подсилени основите им.

Съвместно с община Варна е изготвена програма за регулиране на автопотока с цел избягване на конфликти между пешеходци и автомобили. За тази цел ще бъдат поставени бариери, които да осигуряват пропускателен режим, до басейн „Приморски“, пред Шокаровия канал и на Рибарския плаж.“

Този път консорциумът не искаше разрешения или съдействие от държавата.

Близо три години по-късно обаче, от всичките набелязани и така атрактивни планове за промяна на облика на варненския плаж факт са единствено трите бариери. И изкуствените палми пред култовата дискотека на ТИМ – „Рапонги“, макар те да не бяха предвидени в проекта. Междувременно и самата програма тихомълком изчезна от сайта на „Алея първа“.

За сметка на това бившите командоси станаха собственици на огромен терен от Морската градина в непосредствена близост до плажа. Точно около него се завихри скандалът.

Той гръмна през лятото на 2009 г., когато без търг „Холдинг Варна“ купи 118 декара от приморския парк. Дружеството плати за тях 11,7 млн. лв., което прави едва около 50 евро на квадрат. Продажбата стана факт малко преди парламентарните избори. Срещу придобивката си холдингът бе задължен да инвестира 73,1 млн. лв. в поредния си грандиозен проект.

Повече от година темата „Алея Първа“ не слиза от вестникарските страници. По нея сигурно вече са изписани тонове мастило, но аз ще цитирам само статията, публикувана на 7 юни 2010 г. във в. „Строителство Градът“, която най-точно, подробно и лаконично отразява развитието на скандала:

Седем бала вълнение на „Алея Първа“

Пет от обектите, част от мегапроекта „Алея Първа“, са с разрешения за строеж от 3 май тази година, стана ясно през изминалата седмица. Разрешенията за строеж са издадени от община Варна въз основа на съгласувани и одобрени идейни инвестиционни проекти за изграждането на два центъра за възстановяване и рехабилитация, център за възстановяване и рехабилитация с конферентен блок и хотел, международен конгресен център с хотел и морелечебна база. В разрешенията за строеж не са посочени параметрите на горепосочените обекти.

Издадените разрешения за строеж отново разбуниха духовете

във Варна и напрегнаха отношенията между община Варна и Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ). Терените, върху които предстои да бъдат изградени обектите, попадат в съставна зона 6 (под местността Салтанат), за която има наложена строителна забрана със заповед на министъра на териториалното развитие и строителството (бел. ред. – тогава Никола Карадимов, в служебния кабинет на Стефан Софиянски) от 21 април 1997 г., тъй като е срутищна зона. Според изискванията на чл. 96, ал. 5 от Закона за устройство на територията строителни работи от всякакъв вид в свлачищни райони се извършват с предварително разрешение на министъра на регионалното развитие и благоустройството. „Холдинг Варна“ АД, инвеститор на проекта, е получил предварително съгласие от МРРБ за извършване на строителни действия при изрични и задължителни условия, реализация и приемане на конкретни укрепителни дейности, съобщиха от дружеството.

От община Варна също оправдаха издаването на строителни разрешения

на база на горепосоченото становище на МРРБ относно искане за издаване на предварително разрешение по реда на чл. 96, ал. 5 от ЗУТ от януари тази година. От МРРБ обаче заявиха, че са дали предварително разрешение единствено за извършване на укрепителни работи, и то при условията на все още действащата заповед от 1997 г., което на практика не отменя забраната за строителство върху терените.

Издадените разрешения за строеж от община Варна

са за обекти, включени в инвестиционната програма на дружеството, и са свързани с рекреация, използване на ресурса на минералните води, създаване на условия за целогодишно провеждане на международни конференции, симпозиуми и др. и завършват административната процедура, но реализирането на обектите може да започне едва след приключването и приемането на укрепителните работи, твърдят пък от „Холдинг Варна“.

От дружеството заявиха, че предстои изготвянето на проект за укрепване след приключване на окончателния доклад за обследване на геологията на района. Направеното инженерно геоложко проучване с цел да се изясни устойчивостта на брега в свлачищно отношение сочи, че коефицентите на устойчивост на земните маси не надвишават нормативните изисквания и не се налага укрепване с дълбоки свлачищно-силови конструкции. Опасност има единствено от плитки, локални свличания, които могат да бъдат овладени с отводнителни и брегоукрепителни мероприятия.

Към момента тече наблюдение на подпочвените води, въз основа на което ще се избере решение за укрепване на терена и начините на отвеждането им. При приключване на окончателния доклад предстои внасяне на проект за одобрение и получаване на предварително съгласие от МРРБ за строеж на укрепителни съръжения, както и за получаване на строителни разрешения от община Варна.

От холдинг „Варна“ предвиждат финализирането на процедурата до 30 септември, докогато е забранено извършването на строително-монтажни работи на територията на приморската зона според чл. 15 от Закона за устройство на черноморското крайбрежие. От дружеството твърдят, че се спекулира с твърдението, че строителството на обектите може да започне с издаването на строителните разрешения. То е възможно единствено след реализиране и приемане на извършените укрепителни мероприятия.

Логичният въпрос тогава е защо разрешенията за строеж на сгради изпреварват във времето

подготовката на проекти, получаване на разрешения за строеж и реализирането на трайни укрепителни и отводнителни мероприятия в територията и отчитането на техния положителен ефект, въз основа на което могат да се предприемат действия за отпадане на строителната забрана, наложена през 1997 г.

Проектът „Алея Първа“ бе лансиран още през 2002 г. като Стратегия за развитие на Крайбрежна зона – Варна. Тя бе разработена в съотвествие с одобрения през 2002 г. от общински съвет – Варна, План за регулация и застрояване на крайбрежната зона като план-извадка по предварителния проект за ПУП на Приморска зона – Варна. Разработката предвиждаше реновация на „Морските бани“, оформяне на променадна улица, изграждане на нови комуникации, увеселителни заведения, инфраструктура, хотели и казина.

Близо седем години след грандиозното му представяне, проектът за „Алея Първа“ отново излезе на дневен ред, и то доста скандално. С цел реализацията му „Холдинг Варна“ АД купи на 15 юни 2009 г. пет имота – частна държавна собственост, по реда на Закона за насърчаване на инвестициите и издадения на 14.08.2007 г. за проекта сертификат за първи клас инвестиция. Имотите са част от съставна зона 6 на крайбрежната зона.

Около 50% от площта им е неактивна и представлява 30-метрови скатове, които подлежат на укрепване, твърди инвеститорът. Холдингът плати за апетитните терени с обща площ 118 дка, част от Приморски парк – Варна, 11 747 445 лв. (около 50 евро/кв.м).

Под документите за продажба стои подписът на областния управител Христо Контров.

Сделката е извършена по искане на изпълнителния директор на Българската агенция за инвестиции Стоян Сталев, който е пратил писмо в областна управа през април 2009 г. Мотивът е необходимостта на парцелите за реализиране на инвестиционен проект – „Алея Първа“.

Продажбата на въпросните парцели е без търг и на база пазарна оценка, извършена от независими лицензирани оценители, което даде повод на обединение от граждански сдружения да поискат проверка и анулиране на сделката.

Към момента все още не е приключила прокурорската проверка на сделката, тече проверка и от ДАНС. Срещу продажбата текат и съдебни процедури в Административен съд – Варна, и Административен съд – София-град. Основният мотив на гражданските сдружения е липсата на решение на Министерския съвет за преактуване на имотите от изключителна държавна в частна държавна собственост.

Имотите с обща площ 118 декара са актувани като публична държавна собственост през 1998 г.

През 2000 г. стават изключителна държавна собственост, като част от плажовете „Буните“, „Офицерски“ и „Рибарски“. През март 2009 г. терените са преактуван като частна държавна собственост от заместник-областния управител на област Варна в нарушение на чл. 6, ал. 1 и ал. 3 от Закона за държавната собственост, който изисква изричен акт на правителството за такова преактуване, твърдят от обединените граждански сдружения.

На 14 август 2007 г. „Холдинг Варна“ получи от Българската агенция за инвестиции сертификат първи клас инвестиция за проекта „Алея Първа“.

Това дава основание на дружеството с цел реализация на инвестиционните му намерения да поиска закупуването на петте терена, част от Приморска зона Варна. Съгласно подписания договор за придобиване право на собственост върху недвижимите имоти „Ходинг Варна“ АД се задължава да не извършва разпоредителни сделки и да не обременява с вещни тежести придобитите имоти за срок от 5 години, считано от датата на осъществяване на инвестицията. Ползването на насърчителната мярка задължава дружеството да вложи 73,1 млн. лева, като за изграждането на инженерно-техническата инфраструктура и транспортни мрежи на територията по предварителни разчети ще бъдат отделени около 40% от средствата, съобщиха от дружеството. Сертификатът за инвестиция първи клас е валиден до посочения в инвестиционния план срок за реализиране на инвестицията, но не повече от три години от датата на издаването му, и изтича през тази година.
Край на цитата. Въпреки че представя картината от лятото на 2010 г., тя важи с пълна сила и през пролетта на 2011-а. Времето тече. Заедно с него и срокът на сертификата от Българската агенция за инвестиции. Аз обаче съм готова да се обзаложа, че и след края на всички крайни срокове никой няма отнеме дори квадратен метър от земята в Морската градина, попаднала в черната дупка на емблематичния икономически конгломерат.

Питам се пророк ли е бившият шеф на Агенция „Митници“ Емил Димитров-Ревизоро,

който още през 2007 г. обяви в интервю пред радио „Дарик“:

„Има една мощна групировка, която е изместила отдавна добре познатите ВИС и СИК. И това е ТИМ. Правителството е длъжно да се съобразява с нея. Тя не е мутренска групировка. Тя има такива големи активи и така добре работи. Управляващите са длъжни да се съобразяват с тях и да ги подпомагат, защото една война им е излишна.“

Бих добавила само – всяко правителство, независимо от цвета на управляващите. За съжаление.

Когато си живял в един град достатъчно дълго, в един момент осъзнаваш, че хората, които познаваш, са неприлично много. Още по-неприлично се оказва обаче, че помниш прощъпалника на мнозина и как са оплитали крака, преди на направят първата си стъпка. Особено ако това е ставало пред очите ти и си ги държал за ръката, докато са се опитвали да се изправят.

Неделчо Михайлов: тв водещ, тв бос, общински съветник, лидер на партия „Нашият град“ – партията на ТИМ. Или, както сам обича да се представя: „Неделчо Михайлов – един от вас.“

Беше 1992 или 1993 г. Редакцията на „Полет“ – седмичникът, в който работех тогава, обитаваше една от залите в НИПКИК. Непознатата за мнозина, особено по-младите, абревиатура означава Научноизследователски и проектоконструкторски институт по корабостроене, а сградата днес приютява Националната агенция по приходите. По онова време – без мобилни телефони и нормален интернет, да базираш редакция „на Мачу Пикчу в царевичака“ си беше чиста авантюра. Въпреки това обаче читателите винаги намираха начин да допътуват до нас, за да изокат за едно или друго. Та, в един слънчев ден, както се казва, колежката ми Юлия Кунева пристигна на работа заедно с един момък, който явно не беше на „ти“ със сапуна и имаше тежки сутрини. И с 24-каратова усмивка обяви: „Това е Неделчо. Много му се иска да пише, пък и яко го е закъсал с парите. Мисля, че може да ни сътрудничи – ще му помагам за писането, докато свикне.“

Юлия винаги е имала невероятната способност да събира около себе си маргинали от всякакъв тип и калибър.

Като Майка Тереза се впускаше да им помага, а след като криво-ляво ги изправяше на крака и им даваше приличен обществен облик, те неизменно вирваха нос и й биеха шута. Но така е по тези географски ширини – нито едно добро не остава ненаказано…

А Неделчо Михайлов започна да прави първи стъпки в журналистиката. Сам си избираше за какво да пише, но докато понаучи къде са буквите на клавиатурата, всъщност пишеше Юлия – и като машинописка, и като редактор, и като автор в сянка. Нещо като школско упражнение в преразказ на непознат автор. Ама съвсем непознат. И не съвсем автор. Защото, вместо идеи за дописки, най-често слушахме самосъжалителни тиради в стил „Никой не ме разбира“. В кюпа бяха воплите срещу бившата му жена, родителите му, малкия му – тогава, син, безпаричието, шибания живот, липсата на перспектива и какво ли още не. Един единствен път дойде усмихнат, чист и пременен с нови дънки и ново яке. Не можеше да си намери място от щастие, че са подарък от баща му. Колко малко му трябва на човек…

Най-голямото журналистическо произведение на Неделчо в „Полет“ беше документален разказ за това как е приютявал и обгрижвал в квартирата си избягал затворник.

Бяхме абсолютно убедени, че е измислил всичко от игла до конец. Може би защото историята наистина бе увлекателна. Той се кълнеше, че е истина, но така и не му повярвахме. А и сондажите сред информаторите ни по полицейска линия бяха категорични – през последните месеци затворник не е бягал. Пуснахме материала с уговорката за читателите, че става въпрос за художествена измислица.

Две-три седмици по-късно, докато двете обсъждахме някаква съвсем различна тема, главната ни редакторка Блажка Йорданова изведнъж каза: „Най-вероятно Неделчо наистина е крил затворник.“ Сигурно съм я изгледала като извънземно, защото веднага продължи: „Ние търсехме във Варна, а се оказа, че има избягал от Плевенския затвор.“ Научила го съвсем случайно от свой роднина, който имаше вземане-даване със службите.

Кариерата на Неделчо в „Полет“ бе кратка. Във времето, когато се борехме да оцеляваме като частен вестник със собствено мнение, не можехме да му предложим заплата. Нямаше как реално да си я заработи, пък за синекурна длъжност и дума не можеше да става – ние самите си брояхме стотинките и освен с дописките, се борехме за всеки саниметър реклама. Виж, за „топла бърлога“ пасвахме идеално – с кафе в изобилие, цигари на аванта и безплатна психотерапия.

Беше някъде през зимата, когато радио „Канал КОМ“ обяви, че стъпва във Варна и търси водещи.

Пак Юлия подбутна Неделчо: „Що не се явиш? Няма какво да изгубиш, пък, току виж, те взели.“ И той се престраши да отиде. Мераклиите за журналистическа кариера в може би най-голямата частна национална верига радиостанции по онова време бяха над 100. Всички те търпеливо иззъзнаха конкурса на улицата пред студиото. По някаква ирония на съдбата то се помещаваше в „гълъбарника“ на Пионерския дом, където преди време беше редакцията на „Полет“. След края на прослушването Неделчо вече не беше безработен.

Стана един от водещите на „Шоуто на Канала“ –

следобедно предаване, в което всеки слушател можеше да даде воля на чувствата си, но обикновено псуваше кмета и градската управа. На честота 89.3 MHz Неделчо „пускаше в канала“ всеки, срещу когото драгите радиослушатели изливаха гнева си. А те изобщо не се скъпяха на емоции – телефоните на радиото нонстоп даваха заето, а „Шоуто на Канала“ за нула време стана хит. Всъщност печелившата карта на предаването бе същата, която изстреля на върха и настоящия премиер Бойко Борисов – уличният пиперлив език и демонстрираният непукизъм. Как да не повярваш на водещ, който всеки следобед гали ушите ти с думите: „Аз съм Неделчо Михайлов – един от вас. И мен ме вбесяват проблемите в града, безхаберието на управниците, хаоса в държавата.“ Особено ако са „овкусени“ с някоя и друга цветиста ругатня и задължителното „пускане в канала“ на хората, които дразнят човека от другата страна на телефона. Шоуто беше пълно. Илюзията на слушателите за собствената им значимост – също. А Неделчо започна да му държи края, навири гребен и дори сам си купуваше цигарите.

Още преди „Канал КОМ“ да хлопне кепенци през 2002 г., той смени пистата. И грейна на тв екрана. В МСАТ. Кабеларката на ТИМ стана за Неделчо ракета носител към публичната визия, обществения просперитет, финикийското замогване и няколко брака – всичко онова, което само за няколко години го превърна в г-н Михайлов.

Блокът, на който той бе автор и водещ – „БГ Шоу“, се излъчваше всяка сутрин. В продължение на час и половина Неделчо сърфираше из информационните сайтове и по вестникарските страници, без да изпуска телефонната слушалка и пряката връзка с ранобудните, революционно настроени зрители.

Така и не може да ми го побере акълът как можеш в ранни зори не само да слушаш какво ти дуднат от екрана, но да го и чуваш.

А пък да хванеш телефона, да чакаш упорито да те свържат с водещия, за да си споделяш мислите в ефир… Б-р-р-р-р! Чак тръпки ме побиват. В България психотерапията може да се превърне в златна мина. Някой обаче трябва да намери разковничето – воплите по телефона да се леят срещу заплащане. Само че у нас се смята за нормално пъшкането в ушите на девойките от розовите линии да е импулсно, а в ушите на журналистите – на аванта. Нищо, че двете професии се родеят по древност…

Край на лирическото отклонение.

Назад към Неделчо.

Признавам си, не ми се е случвало да изгледам негово предаване от начало докрай. Колкото пъти съм попадала на светлия му лик сутрин, докато прехвърлям с дистанционното каналите на телевизора, все се получаваше едно и също. Най-напред ме напушваше смях от визията му на Чебурашка с премрежен поглед и начеваща плешивост. После се втрещявах от ентусиазма, с който се вихреше диалогът на екрана. Накрая се изнервях от менторския тон на водещия и… превключвах програмата. Вероятно не съм дорасла, за да вникна в съвършенството на подобно журналистическо майсторство, така че няма да го коментирам. Факт е обаче, че „БГ Шоу“ даваше на народа зрелища. А малко по-късно народът върна жеста на водещия, като му даде… хляб.

На местните избори през есента на 2003 г. Неделчо Михайлов бе избран за общински съветник.

Един от двамата независими съветници в малкия парламент на Варна. Мажоритарната подкрепа даде на Неделчо криле. Вярно, тропоската им си личеше – и по масираната кампания в медиите на ТИМ, и в ентусиазма на избирателите му, които бяха отишли под строй до урните, за да не загубят работните си места във фирмите на групировката. Експериментът на ТИМ – пряко участие в местната власт, се оказа успешен. А Неделчо си повярва, че може да лети.

Три години по-късно той вече гледаше на себе си като на зрял политик с журналистически темели – истинска кръстоска между Джордж Вашинтон и Джоузеф Пулицър. „Аз съм уникален. Аз съм две битности в една личност. Аз съм едновременно и политик, и тв водещ. Това е великолепна амалгама, която я няма при друг човек. Аз сам мога да произведа новината и сам мога да се интервюирам. Бареков не може“, твърди скромно в интервю пред „Новинар“ г-н съветникът през ноември 2006 г.

В средата на същия месец

Неделчо сбъдна повелята на покровителите си и… основа партия. „Нашият град“.

И досега се чудя кой е авторът на това име, но подозирам, че не е партийният лидер, а някой от собствениците на Града. Михайлов обаче без колебание припозна бащинството на политическото отроче и се вживя в поредната си роля – на организатор и вдъхновител на масите, които трябва да коват светлото бъдеще на Техния град.

„Реших да създам гражданско движение, защото бъдещето е на регионалната политика. Защото искам да се занимавам с политика не в този вид, в който я познаваме. Защото имам талант за правене на политика. Защото съм мъж и обичам да завися от себе си. Предвиждаме „Нашият град“ да остане специализирано политическо тяло в регионалната политика. Ако хората от други градове решат, че харесват идеите ни – добре дошли. Целите на „Нашият град“ са участие в местните избори и участие в управлението на града.“

Прозрачна изповед – откъдето и да я погледнеш. Само дето формата – от първо лице единствено число, изобщо не е на мястото си. Защото Аз-ът на Неделчо всъщност е Те-то на ТИМ, талантът му в правенето на политика е като нескопосан плейбек на чалга звезда, а амбицията да зависи само от себе си – илюзия, в който не вярват дори и членовете на партията му…

Спомням си лятото на 2007 г. Вихреше се кампанията за местните избори през есента.

Служител в една от фирмите на ТИМ имаше приятели при нас и често си пиехме кафето заедно. Докато клюкарехме за поредните изцепки на домораслите политици, които се правеха на маймуни в битка за „народната любов“, колегата през смях призна, че предната вечер, вместо да си пие ракията вкъщи като всички нормални българи, е бил на… партийно събрание. Вдигнахме го на балон. И досега ме напушва смях, като се сетя на какво го направихме. И той се смееше заедно с нас – все пак си беше нормален човек. Пък и, за разлика от нас, беше участвал в „историческо събитие“ – демократичен избор на председател на „Нашият град“. Май няма нужда да споменавам, че Неделчо Михайлов е оглавил партията с пълно единодушие.

Този ден Лидерът сигурно се е съдрал от кихане…

Наесен обаче си го върна тъпкано на варненци. Стройните редици от служители на ТИМ му донесоха 8,40% от гласовете в урните и 6 мандата от общо 51 в общинския съвет на Варна. Неделчо направи още една крачка към мечтата си – стана зам.-председател на местния парламент.

Изборите от 2007 г. Бяха и прощъпалник за „Нашият град“ извън Варна. Формацията се сдоби с няколко общински кметове, нейни хора изпъстриха и палитрата на съветниците в отделни части на страната. А феодалите на морската столица, окрилени от успеха, активно започнаха да работят по новия си проект – „Нашият град е държавата“.

АРХИТЕКТЪТ ОТ СВОБОДНИЯ УНИВЕРСИТЕТ
През юли 2009 г. Мимето – нашата стажантка Мария Людмилова, която всяко лято удряше рамо на оределия ни отпускарски екип, пристигна в редакцията, подскачайки от радост. И тържествено, но шепнешком, сякаш някой напираше да ни подслушва, обяви:

„В понеделник Марин Митев ще защитава дипломната си работа по архитектура – в Свободния.“

Както се сещате, посрещнахме новината с общ зоологически смях. „Хайде, бе!“, „Този Марин Митев ли?“, „Как пък не!“, „Изпързаляли са те“, бяха част от коментарите. Вместо да се обиди обаче, Мимето продължи ентусиазирано: „Да бе, сериозно, той е. Една моя приятелка учи архитектура. Гледали са графика на защитите – всичко съвпада. Никой не му е виждал очите във факултета, изобщо не е стъпвал на лекции, и изведнъж – дипломна работа. Цяла група са се наканили да ходят да му слушат защитата.“

„А защо сте решили, че ще ви пуснат. Колко му е да му дадат дипломата ей така.“

„Няма, бе. Не може да стане, защитата е публична и всичко се записва. Иначе няма как да се дипломира“, не се предаваше Мимето.

Признавам си, до последно не вярвах, че ще стана свидетел на подобно „легендарно събитие“. Все си мислех, че пред катедрата ще се изтапани някакъв друг Марин. Но… се стегнахме да ходим на защита. Колегите на все още недипломирания архитект ни открехнаха къде да паркираме, как да стигнем до залата и какво да кажем, ако някой се опита да ни спре. Отдавна не ми се беше случвало да се чувствам като участник в световната конспирация…

В „ранни зори“ – още преди 9, се озовахме в Свободния университет.

Без проблем стигнахме до залата и чак тогава сякаш повярвах, че може наистина да видим Марин Митев в ролята на студент. Пред входа клечеше якичко момче, стегнало бицепсите си в бяла ризка, и с изпънат по конец панталон. С отнесен поглед момъкът кръстосваше пространството между вратата на аудиторията и тоалетната – същинско балканско юпи.

Влязохме тихо, да не бием на очи, но още на прага подскочихме. Бащата на ТИМ кротко си седеше на чина в крайната редичка – и той в бяла риза. Като ни видя, лицето му се поизпъна, но съвсем в стил Бъстър Кийтън не показа никаква реакция. Седнахме в галерията и зачакахме – челото на броя ни беше вързано в кърпа.

На първата банка се беше подредила държавната изпитна комисия, председателствана от декана на архитектурния факултет проф. Стефан Терзиев. Малко преди старта пристигна лично и ректорът на университета проф. Анна Недялкова. Оттам нататък всичко тръгна като по вода.

Бившият тюлен подреди пред комисията 19 цветни табла

и започна представянето на проекта си, наречен „Жилищна група от три сгради за постоянно обитаване, част от жилищен комплекс от затворен тип в курортния комплекс „Св. Св. Константин и Елена“. Освен нас и изпитващите, презентацията на видния абсолвент слушаха още 20-ина негови състуденти. Повече от час Митев обясняваше как ще изглеждат трите еднофамилни жилища с визия в неокласически стил. Странно изглеждаше босът на най-мощната икономическа групировка в тази роля – пред дъската, с показалка в ръка и притеснен глас. Докато го слушах, се питах как биха го възприели подчинените му, ако можеха да го зърнат отнякъде.

С риск да ви стане скучно, ще кажа няколко думи и за самата дипломна работа на вече ръкоположения арх. Митев – после ще разберете защо. Според проекта всяка от трите луксозни къщи ще е на 3 нива. В сутерена ще бъдат разположени гаражите, пералните помещения, складовете и обширните гардероби, тип „Четири сезона“. На партера ще се разгърне дневният тракт с кухня, трапезария, зимна градина и т.н. Първият етаж пък ще е отреден за спалните и санитарните помещения. Освен ВИП домовете, комплексът ще включва още сграда за гости, на партерния етаж на която ще бъде настанена охраната; спортен център с открит и закрит басейн; фитнес зала; два тенис корта; клубна сграда.

Презентацията завърши с аплодисменти – ръкопляскаха и изпитващите, и колегите на видния абсолвент.

А архитектурните корифеи се занадпреварваха да го хвалят. Бившият главен архитект на Варна проф. Иван Никифоров обяви проекта за впечатляващ и каза, че ще го препоръча на асистента си, който си търси жилище. „За цената после ще говорим“, с намигване допълни проф. Никифоров. Според съпругата му – доц. Росица Никифорова, разработката била толкова изчерпателна, че е стигнала до фазата на работен проект, а после аплодира идеята за островна кухня в еднофамилните къщи. „Проектът ви е отличен, поздравявам ви. Много добре решено, много технически грамотно, толкова добре е проучено всичко и мисля, че трябва да се строи“, допълни я проф. Любен Сиврев. Черешката на тортата обаче сложи проф. Анна Недялкова, която с треперещ от вълнение глас обяви, че се гордее със студенти като Марин Митев, както се гордее и че човек като него е избрал Варненския свободен университет, за да завърши второто си висше образование…

Тук вече съвсем зациклих. Досега не бях чувала, че шефът на ТИМ има висше. Не че е невъзможно или пък точно аз трябва да го знам, ама все си мисля, че градската мълва не би го пропуснала като факт. Вече бяхме излезли от залата, Митев пак бе седнал на крайната редичка в очакване на „присъдата“ за архтектурното си творение, когато не се стърпях и се върнах. След дежурното „Честито“ – „Благодаря“ полюбопитствах каква му е първата диплома. „Право, от университета в Благоевград.“ А после, след куп въпроси и лаконични отговори, сглобих картинката.

Завършил „Право“ в Югозападния университет „преди 4-5 години“ (аз си го изчислих като 2004 г.). За да бъде член на борда на Централната кооперативна банка, трябвало да има юридическо образование…

Явно обаче второто висше по му лежеше на сърцето. Защото се оживи, когато започнах да го разпитвам за дипломната му работа. Похвали се, че през есента тя ще бъде представена на изложение в Москва и изобщо не е суха тренировка на абсолвента Марин Митев. Проектът бил изработен по поръчка на трима клиенти от Русия и предстояло да бъде осъществен. „Външният вид на постройките е тяхно желание. Клиентите са фенове на 18 век, те показаха фасади на сгради от Монако, от които сме заимствали“, поясни той. Руските инвеститори сами избрали мястото, където ще бъдат вдигнати къщите им, като вече били купили земята срещу 300 евро на кв. м.

Не можах да се устискам – поисках и аз да си купя парченце от курорта за такива пари. „Цената не е висока, но ще бъде компенсирана от реализацията на проекта“, побърза да охлади ентусиазма ми новороденият архитект. Наистина, нямам нищо против да се сдобия с къща в Св. Константин, но, определено, точно такава хасиенда не искам! А около година по-късно, при друг наш разговор, Марин се изтърва: „Помниш ли проекта ми от защитата в Свободния? Някой ден ще те поканя на гости и ще го видиш на живо.“ Замислих се, че не е зле да се поразходя до новия хлебозавод, където тримата бащи на ТИМ си вдигнаха къщи, и да сравня визията им със скиците, които професори и студенти аплодираха на 20 юли 2009 г.

Трябва ли да споменавам, че освен шестицата за дипломната защита, Марин Митев получи 6 и за клаузурата си, а преддипломната му работа е била оценена на отличен 5,50. Както и факта, че за да стане правоспособен архитект, той трябва да изкара 3-годишен стаж в архитектурно ателие. „Какво да се прави, щом трябва, ще стажувам – аз цял живот стажувам“, пак извади от ръкава чувството си за хумор босът на ТИМ, който още преди да се сдобие със заветната диплома от Свободния, вече си бе купил Териториалната проектантска организация във Варна.

====================

НЕСБЪДНАТО ФОНОСАФАРИ

Откакто приключи съдебната ми сага с ТИМ, все по натрапчиво взе да става желанието ми да направя интервю с Марин Митев. Даже имам чувството, че с течение на времето то взе да се превръща в някаква идея фикс. Или пък бях развила хелзинкски синдром…

Амбицията да накарам феодала на Варна да ми се изповяда ме обземаше с още по-голяма сила в периодите около рождения ми ден.

Не знам защо си бях внушила, че ще ми бъде по-лесно да изкопча интервю под формата на подарък за ЧРД. През различни интервали от време получавах обещания: за менторско съдействие да получа интервю; за интервю „когато му дойде времето“ и дори за „интервю за ЧРД“, но… засега резултатът от обещанията е само една голяма кръгла НУЛА.

Питанките за ТИМ, които нямат отговор от най-компетентния по въпроса, т.е. М-то на групировката (формацията, холдинга, икономическия конгломерат), обаче си остават. И продължават да стоят на дневен ред – вече близо 20 години. Как е бил заработен първият им милион, е само една от тях. И този въпрос няма публичен отговор. Не че е най-важният, според мен, но е факт – мнозина, особено от варненци, още продължават да се питат как така някакви си там „тъпи старшини“ са успели да създадат империя в държавата. И си отговарят: „Те са само марионетки – друг им дърпа конците.“ Версиите за този „друг“ – кукловодът, по чиято свирка играят тимаджии, варират. Като се почне от съветското военно разузнаване, мине се през Марк Рич и се стигне до легитимните управници на държавата от началото на ХХІ век, та до днес…

Само че, мисля си, ако наистина тъпотата на тези старшини беше толкова непроходима – като на милиционер от Тодорживково време, едва ли щяха да удържат юздите на толкова много фирми толкова дълго. И не само да ги удържат, а и да продължат да се разрастват. От ден на ден въпросите стават все повече. Извън злободневните теми на деня обаче, основното питане си остава – що за птица е ТИМ.

И дали роенето на конгломерата им е балканска лакомия, пример за модерна икономика или ракова метастаза, която закономерно ще приключи с летален изход.

Аз нямам отговор.

И продължавам да изгарям от любопитство кой е сценаристът, вдъхнал особен чар на СРС-то от онази, вече далечна зима на 2002 г. Много години по-късно, когато си признах на Марин Митев, че страхотно съм се изкефила от идеята не просто да ни пратят дешифровка на разговора ми с Юлия, подателят на писмото не само да дублира името на подписания автор на материала, за който ме съдят, но и да е реална личност, при това бивше ченге, той полусконфузено ми каза: „Не знам, това просто ми го дадоха…“

Така и не разбрах на кого да ръкопляскам за перфидната разработка. Все си мисля, че авторът й е Марин, но чакай ти от тимаджия признание… Помолих го, ако не е той „организаторът и вдъхновителят“ на кореспонденцията с обратна разписка, да предаде аплодисментите ми на истинския сценарист. Не знам дали са стигнали до него.

Но май пак се отплеснах.

Всъщност, цялата тази пледоария бе, за да аргументирам мястото на въпросите от неосъществените ми интервюта в тази книга. Започвам от първите ми опити.

Тогава още се надявах, че корпоративният секретар на холдинга – кап. Николай Николаев, наистина иска да ми уреди интервю с Марин Митев.

След поредица от кандърми, в които вложих цялото си красноречие, за да го убедя, че подобен разговор ще „избели“ по най-елегантен начин бизнеса на ТИМ в съзнанието на хората и в публичното пространство, капитанът капитулира: „Добре, прати ми въпросите, ще видя какво мога да направя.“ И аз ги изпратих, навръх рождения си ден – 27 октомври. Беше 2006 г.

Ето писмото ми:

Кап. Николаев, съгласно предварителната ни уговорка ви изпращам въпросите за интервюто с Марин Митев. Надявам се, че няма да се откажете да ми съдействате и то ще стане факт на страниците на „Труд“.

1. Докъде свършват легендите и откъде започват реалностите за ТИМ?
– Какво е ТИМ и кои са неговите създатели? Неизбледнелите спомени от детството, за какво си мечтаехте като хлапе, по какво се увличахте?
– Какво ви научи службата в поделението на българските „тюлени“ в Тихина и защо напуснахте? Как купихте или намерхте първата ябълка, която трасира пътя ви в големия бизнес? Как школата на командосите Ви помага в бизнеса?
– Как успяхте през 90-те години да спрете инвазията на СИК и ВИС във Варна. С какво ги респектирахте, за да не се стигне до „гангстерска война“?
– Как ТИМ от една охранителна фирма се превърна в икономическа империя. Мит или реалност са донорите? Колко фирми има в корпорацията, кои са най-проспериращите и на какъв принцип си партнирате?
– Какви са отношенията на корпорацията с Марк Рич?
– Плащате ли данъци и в какъв размер са те за последната година? Колко работни места осигурявате и каква е средната заплата на служителите в корпорацията?

2. „Химимпорт“ влезе в топновините за финансовата година в България, след като предложи на борсата 11 млн. акции с номинал 1 лв.
– Надвиши ли търсенето предлагането?
– С колко ще се увеличи капиталът на холдинга?
– За какво ще бъдат използвани набраните средства от листването на акциите?
– Кои са най-значимите инвестиционни намерения на „Химимпорт“ на прага на влизането ни в Европейския съюз?

3. Ще разширявате ли участието си в транспортния бизнес и в каква посока? Имате авиокомпании, пристанища, летище, речен флот, мислите ли да се включите в приватизацията на БМФ?
– Ще разработвате ли нефтените находища в Либия, за които имате концесия?
– С какво вашите оферти бяха по-добри от тези на западните проучвателни компании, че фирмата ви „Проучване и добив на нефт и газ“ успя да спечели правата да разработва 99 на сто от залежите на нефт и газ в България?
– Имате ли лиценз за търговия с оръжие и на коя фирма е издаден? За кои държави и какво оръжие сте изнасяли?

4. Кои са най-големите проблеми пред развитието на туризма в българските черноморски курорти?
– Съответства ли курортната база на нивото на туристическите услуги и къде е проблемът с нейното натоварване и продажбата на услуги?
– Мащеха ли е, или не държавата спрямо развитието на черноморския туризъм?
– Ако 95% от плажовете станат общински, каквото становище има парламентарната комисия по регионално развитие и благоустройство, какво ще промени това? Какво ще стане с договорите за концесия и как общините ще управляват плажовете?
– Докъде стигнаха нещата с проекта „Алея първа“? Има ли шанс крайбрежната зона на Варна да заприлича на тази в Маями – при какви условия и кога?
– Куха или действаща структура е Националният борд по туризъм?

5. Преди известно време изразихте притеснение за перспективите пред Североизточния планов район за развитие. Какво точно имахте предвид?
– Какви са пречките за частния капитал в публично-частното партньорства с държавата и общините?
– Как частният капитал ще се включи в усвояването на евросредства за инфраструктурни и стратегически проекти? Възможно ли е това да стане без участието на българските фирми в смесени дружества със западни партньори?

6. По какви правила и как си партнират частният капитал, политическият елит и властта?
– Познавате ли отблизо бивши и действащи политици?
– Каква е цената на добрите отношения с полицията, съдебната и изпълнителната власт на местно и национално ниво?
– Получавали ли сте някога заплахи, страхувате ли се за живота си? Как се грижите за охраната си? Може ли полицията да защити някой, срещу когото е планирано убийство?
– Спонсорирате ли политически и предизборни кампании – чии и как?
– Има ли ТИМ свое парламентарно лоби и кое е то?
– Кой, според вас, е най-успешният български политик от 1991 г. досега и защо?

7. Какво ще промени за българския бизнес приемането на България в Европейския съюз?

Не разбрах дали този ферман потъна някъде из папките на корпорацията, или просто си остана в електронната поща на кап. Николаев. Факт е обаче, че разговорите ми с него дълго време включваха задължителния въпрос: „Кога ще получа интервюто?“ В един момент ми омръзна да го задавам. Но все така продължавах да искам това интервю.

Опит втори

Три години след този фалстарт реших, че му е дошло времето отново да направя опит да получа заветното интервю. С ТИМ вече бяхме стоплили отношенията си, с Марин Митев си говорехме като нормални хора, дори ме канеше на кафе в кабинета си в бившата сграда на Агенцията за държавни вземания, заета вече от офисите на ЦКБ, „Св. Св. Константин и Елена холдинг“, „Армеец“ и куп други фирми на ТИМ. Точно по време на едно от кафетата пак подхванах кандърмите. И пак улучих гредата. Половин час, след като си тръгнах обаче, Марин ми звънна: „Пращай въпросите.“ Ако не шофирах, сигурно щях да скоча до тавана от радост. Някак мимоходом си дадох сметка, че септември преваля и рожденият ми ден наближава…

Няма нужда да обяснявам, че „си написах домашното“ по най-бързия начин, изпратих го и… зачаках. Уви, резултатът бе абсолютно същият като при първия ми опит. След време го попитах защо се отказа от интервюто. Отговорът беше: „Не ми харесаха въпросите.“ Защо, съдете сами от писмото ми. А бях толкова добронамерна…

Привет, ето и въпросите. Някои от тях сигурно няма да ти харесат, но няма как да не ти ги задам. Убедена съм обаче, че има начин (и ти ще го намериш) да отговориш на тях така, че да „извлечеш дивиденти“ от отговорите под формата на читатателска симпатия.

– Чувстваш ли се мафиот номер 1 на България, или демон, след като две „емблематични“ личности – РевиЗоро и Юрген Рот, в рамките на 2-3 дни публично те посочиха с пръст? Първият обяви, че митниците у нас се командват от групировка с кодово име „Отборът“, а вторият директно призова премиера Бойко Борисов „да бъде предприето разследване на мощната бизнес групировка ТИМ“?

– Какво ще покаже едно такова разследване? (жокер – тук дай справка за фирмите ви, брой на служителите, печалба, обем инвестиции за последната година, платени данъци и каквото друго се сетиш)

– Каква външнотърговска дейност извършвате, какви стоки прекарвате през митниците и как точно ги контролирате (и стоките, и митниците)? Каква е тарифата на митничарите – на кои пунктове е най-висока (може и по слухове)?

– Каква е (образно казано) цената на „Алея Първа“? Защо сделката със закупуването на 118 дка терени от Морската градина провокира обществено напрежение във Варна и стигна чак до Германия? Защо продажбата е станала без търг, на база пазарна оценка? Как е калкулирана цената?

– С кого и за какво е основната битка – с природозщитниците за запазване на парка; с морала на варненци, които искат Морската градина да си остане държавна, или поне тези 118 дка да бъдат платени по пазарни цени; или с арх. Калина Павлова кой да осъществи проекта за крайбрежната алея?

– Как получихте сертификат за инвеститор клас А от БАИ през 2007 г. за проекта „Алея Първа“, след като в момента тече конкурс за идейна разработка за проекта?

– Какъв процент плътност на застрояване предвижда ПУП-а за „Алея Първа“? Какви пари ще бъдат инвестирани в проекта; разполагате ли с тях, или ще ги търсите от еврофондове?

– Сертификатът от БАИ е с валидност 3 г., ще стане ли факт „Алея Първа“ за този период? Какъв срок за реализация на инвестицията е предвиден?

– Запознат ли си с обвиненията за корупционни практики,отправени към екипа на „ТПО Варна“ (Териториалната проектантска организация), който разработва новия общ устройствен план на общината? Конфликт на интереси ли е фактът, че авторският колектив е давал платени консултантски услуги и е променял проекта в зависимост от интересите на отделни инвеститори?

– Заплашвали ли сте арх. Калина Павлова и екозащитници, протестирали срещу вашия проект? Готови ли сте да седнета на една маса с арх. Калина Павлова + експерти, които да оценят достойнствата и недостатъците на двата проекта, да съгласувате идеите си и заедно да направите най-доброто за Варна и жителите на града?

– Няма ли опасност „Алея Първа“ да последва съдбата на стадион „Варна“, който продължава да е на изкоп, макар че имахте амбицията да откриете първия етап от обновяването му още през 2006 г.? Какво бави проекта и има ли опасност Варна да отане без този стадион, като на негово място изникне бизнесцентър или жилищен комплекс от затворен тип?

– Как си поделяте морската столица с другия „митнически герой“ – Дидо Славов-Дънката? Кой какво държи като бизнес и територии, сътрудничите ли си, работите на принципа на мирното съвместно съществуване или сте в „студена война“?

– Как ще коментираш новото име на Варна, което се тиражира в градския фолклор – ТИМишoара?

– Какви са митовете и каква е истината за раждането и възхода на ТИМ? На какво ви научиха спортът и службата в „Тихина“ и защо напуснахте поделението на родните тюлени? Срещал ли си се на тепиха (или на татамито беше, извинявай за некомпетентността) с Бойко Борисов?

– Кой е бащата на ТИМ – Николай Колев (както сам се хвалеше приживе), военното контраразузнаване, личности от руския военнопромишлен комплекс?

– Получавали ли сте помощ от американската корпорация на Марк Рич и каква? На каква основа са били контактите ви с него – лично и на фирмите от конгломерата? Доколко е вярна тиражираната информация, че истинският възход на ТИМ започва след купуването на „Химимпорт“ и тласъка, който дава за развитието му Марк Рич?

– Какви бяха отношенията ви с ВИС и СИК в зората на демокрацията и как успяхте да ги спрете да завладеят Варна?

– Няма да пропусна въпроса за първия милион – откъде дойде той – от събиране на лоши кредити, или пък от сферите, за които съдиш журналисти :)))) кражби на коли, проституция, наркотици, хазарт, търговия с оръжие. Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш с какво от горепосоченото никога не си се занимавал?

– Какви са „следващите ви творчески планове“ – ще купувате ли БМФ, ще строите ли магистрали?

– Изчислявал ли си на колко възлиза личното ти богатство?Сайтове тиражират, че ти притежаваш около 430 млн. лв., Иво Каменов – 450 млн. лв., а за Тихомир мълчат. Как се печелят такива пари за 15 г., и то в България?

– Получавал ли си някога заплахи за живота си, имало ли е опити за покушение срещу теб, как се грижиш за охраната си? Може ли полицията да защити някой, срещу когото е планирано убийство?

– Какво е цената на добрите отношения с полицията, изпълнителната и съдебната власт на местно и национално ниво?

– Някой (освен мен – за интервюто) опитвал ли се е да те рекетира и за какво? Качи ли се мизата на рушвета за 15 г.? Говори се, че от 10% в края на миналия век е стигнала до 40% от цената на обществените поръчки?

– Кой, според теб, е най-успешният български политик (или държавник, или личност) от 1991 г. досега и защо?

– Партия „Нашият град“, зад която стои ТИМ, ще издигне ли свой кандидат за кмет на следващите местни избори, или ще подкрепите кандидатура на някоя от другите политически формации?

Поздрави и не се сърди за въпросите.
Толкова за втория ми опит.

Третата греда

Нея я улучих през 2010 г. Пак наближаваше рожденият ми ден, но неговият бе съвсем „на прага“. Пак пиехме кафе в кабинета му, пак си говорехме за живота, за Варна, за дупките по улиците, за задаващите се кметски избори и колко важно е следващият кмет да бъде мениджър, който да не осребрява властта си, или поне да не я осребрява в неприлично големи размери. И пак започнах да го рекетирам за интервюто – да ми направи подарък за ЧРД. Пак каза: „Добре. Ама ми се иска въпросите да са, така, по-майтапчийски.“ О.К. Разбрахме се да ги изпратя, а ще ми отговори, като се върне от фотосафарито за тигрови акули в Индийския океан, което си бе организирал за рождения ден. Финалът на поредния ми разговор с Марин Митев бе по всички правила на социалистическото ни детство:

„Честна пионерска?“
„Честна комсомолска!“

А резултатът… Неговият рожден ден мина, моят също, дойде новата година. Пак мълчание. Този път си призна (или ме излъга), че въпросите са му харесали. Но още не му е дошло времето на интервюто…

Така пък изглеждаше третият ми опит с питанки:

Привет, ето и поредната порция въпроси – забъркани, както ги поръча.

Нали няма да ме изпързаляш с подаръка за ЧРД?!?!?!?!

– Кои са ТИМ – Тримата от запаса, Тримата глупаци или Тримата братя и златната ябълка?
– Коя е ламята за България?
– Извънбрачно дете ли е ТИМ, след като и до днес всички продължават да се питат кой е бащата на ТИМ?
– Как така тримата от ТИМ продължавате да сте заедно толкова години, напук на родната традиция: един българин – комита, двама българи – чета, трима българи – чета с предател?
– Кой е положителният герой в разказа на Елин Пелин – Андрешко или бирникът?
– Доколко сентенцията „Апетитът идва с яденето“ е валидна за икономическата мегакорпорация, която управляваш?
– Как бизнес с мащаб като вашия може да бъде предпазен от универсалния български „закон“ ГГЗ (гъз глава затрива)?
– Защо Юрген Рот се държи с вас така, сякаш сте му изяли десерта и не сте му върнали купичката?
– Какво ти се налага по-често – да доказваш, че нямаш сестра, или че не си камила? (нали се сещаш вица за зайчето, дето бягало, защото кастрират камилите)
– Какво е по-лесно да бъдеш – въжеиграч или кукла на конци, и кой от тях плаща по-високата цена?
– Ще си остане ли „Алея Първа“ нероден Петко, или ще започне да расте като неродена мома – не с дни, а с часове?
– Какви са плюсовете и минусите да живееш в ТИМишора, както зевзеци преименуваха Варна?
– Кога партията ви „Нашият град“ ще се прекръсти на „Нашата държава“?

Още не съм се отказала от интервюто, но докато чакам „да падне таванът на лятното кино“, реших да подредя част от една от раздумките ни на кафе…

Интервю по памет

Кабинетът на Марин Митев в централата на ЦКБ е сумрачен, но разчупен, с под на две нива. Трябва някой да дръпне завесите и да поприбере папките, рулоните и всевъзможните бумаги, разхвърляни еклектично по бюрото му, дивана, ниската масичка и направо на пода. Това е първото, което ми хрумва, като прекрачвам прага. Липсва ми слънцето, което боде очите на минувачите отвън и плахо се опитва да пробие в стаята през открехната врата на балкончето над улицата.

Уговорката ни е, че ще пием кафе и ще говорим за всичко, което ме интересува, но без микрофон. Аз пък съм се „въоръжила“ с два касетофона и тайно се надявам, че ще успея да изкопча заветното „да“ за записа. Анонсът е, че ще си приказваме 20-ина минути. Бъбрихме повече от два часа, но техниката така си и остана в чантата ми. Утешавам се, обаче, че Алцхаймер все още не ми е толкова близък приятел, а интервюто… Има го, макар и по памет.

– Да не вземеш да ме записваш. Нали се разбрахме, ще си говорим като приятелчета, питай каквото искаш, но за интервю е рано. Като му е дойде времето, аз ще ти се обадя.

– Кое му е раното? Митничар-емблема обяви в най-гледаното време по най-гледаната телевизия, че държиш контрабандните канали и едва ли не си собственик на държавата, пък ти си траеш. Нали ти е бял бизнесът, сега е моментът да се покажеш – да видят хората, че не ядеш малки деца.

– По-нататък. Нали знаеш, притеснявам се, че не мога да се изразявам много, пък и говоря меко.

– Ще ме скъсаш от смях – страшилището, от което трепери цяла Варна, се притеснява да не се изложи. Но щом така искаш, няма да записвам. Коя е най-голямата щуротия, която си чувал или чел за себе си?

– Че държа контрабандата с китайско карго. Остава да ме обвинят и за атентата срещу двете кули…

– А кой е най-големият ти грях?

Мисли поне две минути, през които се усмихва отнесено – същинска Мона Лиза:
– Нямам грехове.

– Опа, да не взема да ти повярвам. Сигурно те сърби гърбът – от крилцата, дето ти никнат.

– Е, не съм светец, но чак смъртни грехове нямам.

– Добре де, няма да те питам за първия милион, ама как така се замогнахте, че фирмите ви държат половин България?

– С работа.

– И аз работя, пък на, още съм си ратай. Кой ви даде рамо? Вярно ли е, че бившият военен прокурор Николай Колев е бащата на ТИМ, както се е хвалил приживе?

– Ние сме си бащите. Знаеш ли защо регистрирахме фирмата – за да участваме в един търг, да вземем под наем паркинга на ВМЕИ-то. Ама тогава загубихме, не ни го дадоха. Колкото до Николай Колев, ще ти кажа как се запознах с него. В поделението имахме учение – трябваше да взривяваме едни постройки. Едно от момчетата – беше нов, като запалил фитила, му се сторило, че нещо не е наред, не гори, и се върна да го види. Викахме му да не отива, ама… Гръмна в ръцете му и му отнесе пръстите. Та, Николай Колев, който тогава беше военен прокурор във Варна, ме извика да ме разпита за инцидента, като началник на групата. Държа се нормално, разбра се, че нямам вина и толкова. Познавахме се с него, но никога не е бил съдружник или част от нас. А, знаеш ли кое беше най-интересното? След време се запознах с бащата на пострадалото момче – и на него му ги нямаше същите пръсти на ръката. Отрязала му ги някаква машина…

– Зарязал ли си дърводелството? В интернет продължава да се носи как и сега обичаш „да си дялкаш“ едно-друго…

– Нямам време. От четене на вестници, да видя къде какво сте ни оплюли, не мога да си гледам и работата.

– Казват, че кухните, които си правил, били страхотни. Защо се отказа от тази „писта“?

– Направих работилницата, след като се уволних. Имам доста неща – хубави бяха. После, в един момент всички хукнаха да правят мебели – ширпотреба, „на килограм“. Пък като се хванахме с фирмата, остана на заден план и по-късно я продадох. Сега си изкупувам обратно някои от нещата, които съм правил…

– Суеверен ли си? Всичките ти автомобили са с еднакви номера и защо точно 4400?

– Беше случайно. Трябваше да регистрирам някаква кола, Иво (Каменов) беше запазил ред в КАТ, оправи нещата и се върна с този номер. Може би година по-късно той отиде да оправя документите на свой автомобил и му дадоха номер 4401 – съвсем случайно. Иво си е по-емоционален и оттогава регистрира всичките ми коли с 4400, а неговите – с 4401.

– А на Тихомир какъв му е номерът?

– Не знам.

– Вярно ли е, че Иво, докато е бил в Чехия, е работил заедно с Иво Карамански?

– Не. Били са по едно и също време там, може да са се засичали в компании, но не са имали нищо общо.

От двучасовия ни разговор разбрах още, че Марин Митев всяка сутрин става в 6 часа, задължително прекарва един час във фитнеса, после се посвещава на работата и си ляга рано – обикновено към 9 вечерта. Не пуши, не си пада особено по алкохола, но обича да пие хубаво вино.

Ядосва се, че асфалтирали пътя до местността, където тримата бащи на ТИМ имат къщи, пък после всички комшии ги награкали, защото общината им продала терена, по който да стигат до имотите си. Макар че сега всички от района си карали колите по асфалта и паркирали където им падне.

Скрито се гордее, че има чувство за хумор, но не знаеше (или не си призна, че знае) вица, който лансира идеята Варна да бъде прекръстена.

– Как?
– На ТИМишоара. Какво мислиш?
Пак онази усмивка на Мона Лиза и кратко мълчание. А после:
– Харесва ми…

През всичките тези години, в които пред очите на всички варненци и под мълчаливата протекция на всички управници на града, империята на ТИМ плавно набъбваше като втасало тесто, съм се питала каква е маята на успеха им. Не съм спирала да си задавам и въпроса какви са всъщност бащите на икономическия гигант – умели въжеиграчи или кукли на конци.

За разлика от парвенютата на демокрацията, които се пъчат с бизнес успехите си на телевизионния екран и с охота дават акъл от вестниците, Марин Митев, Иво Каменов и Тихомир Митев са невидими. Като радиацията, която не се усеща, но поразява необратимо и преобръща целия ти живот. Но явно точно тази невидимост е трасирала старта на победния им марш през България. На тази мисъл ме наведе разговор с бивш военен прокурор, от когото всъщност се опитвах да науча нещо повече за връзките между ТИМ и ексшефа му Николай Колев. Ето какво ми разказа той:

„Мисля, че ролята на Николай Колев бе по-скоро на консултант,

като човек, който даваше съвети за развитието на цялата им организация. След като започнаха да се занимават с охранителна дейност – когато се вихреха СИК, ВИС и т.н., като че ли софиянци недооцениха, че във Варна се е появила сериозна конкуренция. Пренебрегнаха ги като заплаха за техния собствен бизнес. Това, предполагам, даде възможност на тимаджиите да натрупат малко пари.

Те обаче много бързо се оттеглиха от тази рискова сфера и преминаха в икономическата.

Дори и тогава софиянци не се усетиха. Горе долу в тоя период тимаджии се разделиха и с Николай Колев. Мисля, че по онова време те си обтегнаха отношенията с него и го сложиха настрани. Тъй като разбраха, че Колев има прекалени амбиции за някои неща, а предявяваше тези амбиции само на базата на консултантски услуги. Предполагам, че го използваха до момента, до който трябваше да ги консултира как хем да развиват дейност, хем да не прескачат границата на допустимото, за да не попадат под ударите на различни други системи, извън охранителната сфера.

Дори когато подхванаха икономическия си бизнес и започнаха тук-таме да закупуват предприятия (доколко са работили съвсем чисто, или не, не мога да кажа), но дори и тогава

софиянци ги гледаха с пренебрежение. С една насмешка: „Кои са пък тия, откъде се появиха и какво искат?“

Само че се оказа, че тази насмешка е била много фалшива. Защото, по моему, те си бяха намерили вече сериозни консултанти – къде и какви сфери на влияние трябва да заемат. За да могат да си осигурят в бъдеще това, което сега прилича на холдингова структура – безкрайно много предприятия, зад които стои организацията. И винаги могат да маневрират, като прехвърлят средства от една дейност, която е по-печеливша, към друга, която носи по-малко приходи или даже е на загуба, за да покриват средно разходите си. След като софиянци се усетиха за какво става въпрос, тимаджии бяха стигнали до такова високо ниво, че вече е абсурдно да ги изместиш от техния си бизнес.

И тук малко ще избързвам. Сега се чуват приказки, че са успели да накупят толкова много недвижимости – основно в Североизточна България, но и в София, и в страната, вложили са огромни капитали в закупуването им и в момента страдат от остра липса на оборотни пари. Нямат свободни средства да покриват ежедневните и ежемесечните разходи на компанията.“

Малко след като бяхме „отметнали“ ролята на Николай Колев и тактиката на тиха инвазия, дойде и прозренето за успехите на ТИМ. Много точно формулирано от бившия обвинител под пагон:

„Цялата организация, според мен, е построена на това, че действа на ръба.

Никога не прекрачва границата на закона, но винаги е на пределната му черта. Това, което може да се постигне, се постига, независимо от упреците, които може да получат впоследствие за тази си дейност.

Заедно с това, че вървяха в рамките на закона, макар и на границата, те се възползваха от едно явление, което през 90-те години на миналия век беше обществена тайна – огромна маса от държавни и общински служители тръгнаха бързо да забогатяват. Те вземаха луди пари, за да разрешават сделки, да утвърждават различни проекти – за застрояване, за реконструкция, за модернизация. По такъв начин чиновниците, които държаха на всяка цена да забогатеят, им дадоха разрешения за неща, за които обикновеният простосмъртен никога няма да получи зелена улица.

Един от тези чиновници – архитект, който вече не е между живите, знам, че беше поставил въпроса за 53% върху собствеността, за да даде разрешение за строеж по проект на друг човек, който няма нищо общо с организацията на ТИМ. Което означава, че заради тях явно маса народ е балансирал по някакви неписани в закона разпоредби, за да им разрешават неща, които на обикновените хора не се разрешават.“

Нали знаете, най-важното качество на парите е тяхното количество. А което не се купува с пари, сменя собственика си срещу МНОГО пари.

За да мотивират протекцията на чиновници от различните нива на администрацията. И то кеш. Защото във века на информационните технологии, ако си изпросиш процент на съдружие, нещата стават опасни, проверими и напоследък все по-често – проверяеми.

Колкото и да е странно, разговорът ми за ТИМ с експрокурора завърши с оптимистична прогноза. Макар и с мрачен нюанс:

„Един ден те ще започнат да спазват правилата.

Защото за приватизиране, за прибиране, за купуване на безценица у нас остана твърде малко. И тогава, когато те самите станат още по-огромни собственици, ще ги интересува защитата на тази собственост. Тогава ще започнат да налагат правила и на другите хора, които не ги спазват. Този момент ще дойде и в България, когато вече няма да има нищо за приватизация. Както се казва, който крал – крал… Налагайки правила, те ще пазят своето. Вижте, „Армеец“ за 2008 г., например, има само 3 откраднати автомобила. Много бързо ги връщат, има кой да ги издирва, пък и който вижда застрахователя, си казва: „По добре да ги зарежа – вятърът духа, падат саксии на главите на хората…“

ЦИТАДЕЛА НА ВЪРХА

17 години след раждането си ТИМ вече е империя. А България все така си стои свряна в задния двор на Европа.

Подсмърча като превтасала мома, че всеки отбягва компанията й. От време на време обидено надава вой, че няма кой да оцени безценните й достойнства, които се множат с напредването на възрастта и опитите й да лъсне повехналия си имидж. Сама се навива, че зли завистници възпират тълпата от мераклии да поискат ръката й. И отчаяно чака поредния заветен богат жених-спасител. Но това е ария от друга опера. Опера, в която главната роля се играе не от кандидат-младоженката, а от сватовниците…

В сбърканата ни демокрация точно те заемат ключовите позиции – с прецизната точност на брокери, чиято основна цел е да оставят държавата от страната на булката. Винаги. Независимо от изборните резултати и цвета на управляващите.

Явно „Тихина“, освен инкубатор на командоси, е била и люпилня на изключително прозорливи и предпазливи бизнескомбинатори. Как иначе да си обясним феномена, с който заченатото от няколко старшини на свръхсрочна служба отроче не просто удържа позициите си толкова дълго време, но и издигна цяла цитадела на върха под носа на държавата.

Отдавна вече никой не си спомня за Кръстника,

след като Иво Карамански бе застрелян едва ли не в битова свада.

Империята „Мултигруп“ също залезе безславно след убийството на Илия Павлов.

Откакто Емил Кюлев бе преселен с куршуми от неправилната страна на тревата, бизнесът, който остави, продължава да върви, но някак тихомълком – под сурдинка, без парадността на фанфарите.

Куршуми секнаха и пералнята за пари на Иван Тодоров – Доктора, и картофения просперитет на Косьо Самоковеца.

Дори спряганият за баща на ТИМ – военния прокурор №1 Николай Колев, потъна в забвение, след като бе гръмнат като куче пред дома си с 10 изстрела в гърба.

ВИС и СИК – някогашните страшилища на подземния и надземния бизнес у нас, също останаха без зъби след пътечка от трупове на бивши и действащи сътрудници на групировките. С упоритата монотонност на китайската капка тя последователно проправи трасето до убийствата на братята Васил и Георги Илиеви (ВИС) и до рязкото влошаване на здравословното състояние в ареста и извън него на другите двама емблематични братя – Красимир и Николай Маринови, по-известни като Маргините (СИК).

На този фон от трупове, възходи и падения босовете на ТИМ изглеждат като галеници на съдбата.

Или като перфектни играчи в политическата рулетка на България. Кой и какво ги крепи на върха? И на каква цена?

Също като древните, които са смятали, че светът е стъпил на гърбовете на три кита, стратезите на ТИМ са издигнали цитаделата си върху три солидни основи, доказали устойчивостта си през хилядолетията – военната дисциплна, информацията и страха. И умело балансират в условията на двойния аршин, който властва в България. Чудно ли е тогава, че държавата все повече се свива в черупката си, а диригентската палка на управлението й се размахва от блуждаещи атоми, които по някаква ирония на съдбата случайно са се оказали на гребена на вълната. Но не са проспали шанса си и методично трупат дивиденти от него.

Въпросът ще се събуди ли България, все още чака своя отговор – 2013 година?

Източник                                        Автор: Невяна Троянска

https://anonybulgaria.wordpress.com/2013/04/05/