На скулптора Галин Малакчиев баща му Христо не казваше „Аз съм кавалерийски офицер“; той казваше „Аз съм войник“. А когато казваше на децата си “Снежина, Георги!”, това значеше, че ще им се кара. Той водел Галин на манежа още малък да се научи да язди като древните българчета; конят се подплашил, крачето на Галин се заклещило в стремето, счупило се и костиците на стъпалото зараснали накриво, но Галин не страдаше от това, напротив, фукаше се: „Скивайте балетен падьом, копелета!“
За нас, съучениците му от махалата той не беше нито Георги, нито Галин, а Гръмпи.
Ако не знаете кой е Гръмпи, вие сте от поколенията след нас, които уж знаят повече от предишното поколение. Но е тъкмо обратното: всяко поколение е по-невежо от предходното. Ако ни пита човек колко е 8 по 7, ние ще кажем веднага, защото знаем наизуст таблицата за умножение, а вие ще погледнете калкулатора на джаджата, по която си чатите, щото сте словесни инвалиди и се нуждаете от патерицата смартфон.
Ние от нашето поколение знаем приказките за Пинокио, Рапунцел и Пепеляшка, а вие дори приказката за Снежанка не я знаете. Ние гледахме 25 пъти анимационния филм на „Уолт Дисни“, наизустихме репликите в кино “Влайкова”, като театрални суфльори хорово изръмжавахме „йеп-бът-нo-o-у-п!“ (да, ама не!) преди Гръмпи да изръмжи „нo-o-у-п!“ от екрана.
Гръмпи не идва от гръм. Гръмпи е едно от седемте джуджета в анимационния филм на „Уолт Дисни“. Седемте се именуват според характерите си. Слийпи (Сънливко) все се прозява, Башфул (Срамежливко) все се изчервява; Снийзи киха, Гръмпи (Сърдитко-Мърморко) ругае всичко и всички. Понеже бяхме неразделни, Галин ругаеше предимно мен. Но аз бях бавен и отпуснат като Слийпи, мързеше ме да се обиждам от хиперактивния бързак Галин; поради това двамата останахме приятели, когато той напъди всички махленски връстници.
Галин беше по-нисък от нас, мешаше се с махленските маляци, които ритаха парцалена топка на “поленцето” под моя прозорец. Аз не ритах; футболът не ми се удаваше и Галин ми викаше Дебелото кюфте. На един маскен бал каза на две майки, че на дъщерите им отива да са маскирани, защото не личи, че са грозни. Той беше остроезичен, злоезичен, дребен като джудже и кьосе (голобрад), когато връстниците му вече имахме набол мъх по бузите и под носа. Върна се от казармата променен: с брада, хрипкаво-дебел глас и 20 см по-висок, но по старому злоезичен. Най-големия комплимент, който получих от него, си остана от времето, когато той беше кьосето джудже Гръмпи: “Джимо, велик си мръсник! Имаш дарба да вбесяваш хората. Ти и ангелът на търпението ще го накараш да псува на майка.“
Това стана така:
Аз учех във Френския колеж, където нямаше СНМ (Съюз на народната младеж, после преименуван ДСНМ (Димитровски съюз на народната младеж), после преименуван Комсомол (Комунистически младежки съюз – ДКМС, Димитровски комунистически младежки съюз). Закриха колежите – американските, френските, италианското училище и Дойче шуле – и аз влязох в училището на софийската улица “Стара планина”, където учехме на смени Първа и Пета мъжка гимназия. Там спуснаха “директива отгоре“ да се прочисти младежката организация от синовете на народните врагове. Галин беше син на народен враг, понеже баща му Христо е бил “царски офицер” от кавалерията с участие във “фашистката” Олимпиада в Берлин през 1936 г. Аз също бях син на народен враг, понеже баща ми Коста бил “национализиран фабрикант”.
Изключването от СНМ беше помпозен ритуал, като разжалването в едновремешните армии, когато на плаца на гарнизона под барабанен бой на разжалвания офицер му откъсвали пагоните пред строя. Нашето изключване се състоя в гимнастическия салон, понеже там се побираха всички гимназисти.
Изключваните момчета си оставяха членските карти със сълзи на очи; хлипаха като момичета. Изключен означаваше “вълчи билет” в живота – не си и помисляй, че ще те пуснат в университета.
– Напълниха гащите – рече Галин презрително.
Той самият не напълни гащите; Галин не носеше гащи. Сериозно. Двамата тренирахме плуване в “Чавдар” (“АС-23”), шиехме си плувки (слипове за плуване) от евтин син дочен плат на шевната машина “Сингер” (с помощта на майка му Милка). Галин обясняваше:
– Недай-си-Боже, злополука, изнасят те на носилка, събличат те за операция, но ти си по плувки, не по конфузни бели гащи.
Галин презрително хвърли членската си карта на СНМ и излезе от гимнастическия салон с парадна войнишка стъпка. Пък аз как да си хвърля картата, като нямам карта. Когато дойде моят ред и ми извикаха името, казах:
– Не можете да ме изключите от СНМ, защото не членувам в СНМ; във френския колеж нямаше СНМ… Преди да ме изключите трябва да ме приемете.
СНМ-активистите казаха:
– Не можем да те приемем, понеже си син на народен враг. – Разправията се проточи. Избихме го на метафизика, когато аз заобяснявах, че на човек не могат да му отнемат онова, което няма. От трибуната спорът се пренесе в салона и аз можех да се изнижа спокойно в олелията, без да бягам, а мълчешком, с небрежно достойнство, но останах от инат и ханаетлък, с извинение за турцизмите. Пълномощникът на градския комитет се ядоса, викна, че споря като йезуит; аз замълчах и той се ядоса още повече. И още повече, когато го запитах какъв йезуит, понеже в пловдивския френски колеж учителите бяха йезуити-доминиканци, а в софийския френски колеж йезуити-францисканци. Има различни йезуитски ордени, а йезуит идва от Jesus, Джошуа на еврейски и Ийсус в българските библии, за да е с пет букви като магическата пентаграма на гьотевия Фауст, като бялата американска петолъчка, червената червеноармейска. Пълномощникът изслуша моето поучение; пребледня, почервеня, но не получи апоплектичен удар. Само изхриптя:
– Вън!
Навън слухтеше и ме чакаше Галин; нарече ме голям мръсник и ме зауспокоява:
– Виж сега! Няма страшно. Наш’те ще ги изселят. И ваш‘те. В балабановата къща (Семейство Малакчиеви живееха в една къща с професор Александър Балабанов на улица “Цибра”) има таван със стъклена капандура. Ще си стъкмим мансарда като “Мансардата на бляновете”, романа на Ремарк, дето го прочетохме, и там ще си живеем. Няма да студуваме; в мазето има едно ламаринено кюмбе от ония, дето им викат циганска любов, понеже бързо се нагряват и бързо изстиват, а пък на две крачки в Борисовата колкото щеш съчки за огрев; ще ги събираме с чувал.
“Мансардата на бляновете” си остана блян. Но изселването се сбъдна: Малакчиеви ги изселиха и те отидоха да си правят къща край рекичката в село Батулия (батулийската рекичка е приток на Искъра малко преди Своге).
На нашата врата на улица “Плиска” 9 се позвъни и аз отворих. Влязоха трима; единият прост милиционер, другият с майорски пагони и един цивилен. Поискаха ми личната карта, която тогава се наричаше паспорт, но аз имах само ученическа карта поради ненавършени години за паспорт. Казах, че поради тази причина не мога да подпиша заповедта за изселване, но този път йезуитският ми номер не мина и майорът ме накара да подпиша; той също се подписа като връчил заповедта, цивилният се подписа за свидетел.
Баща ми го бяха пращали на лагер два пъти – преди и след девети 1944 г. Преди – защото бил казвал, че Хитлер няма суровини и ще си счупи главата в Русия; след девети като национализиран индустриалец. Колегите му лагерници от първия лагер, вече влиятелни комунисти, спряха изселването на моето семейство. Галин и баща му, олимпийският състезател по конен спорт, караха старо 3-тонно камионче ЗИС и така се прехранваше семейството им. После Галин стана бачкатор, денем бачкаше на строящата се Народна библиотека, нощуваше в мазето на Художествената академия, после Светлин Русев му издейства за ателие едно пустеещо магазинче на софийската улица „Оборище“. Галиновите работи се разпиляха, но не съвсем. Зърнах неговата “Йорданка Чанкова” близо до “Дух и материя” на Андрей Николов в художествената галерия срещу Телефонната палата; пред НДК стои неговата “Азбука” (преплетени знаци на глаголицата); други негови работи са в парка на Външното министерство; вкъщи се мъдри правоъгълен пътен знак, взет от сметище (ръждясала тенекия, намацана с катран и разтопено олово).
DI copyright
“Сега” пожелава бодър, несломим дух на Джимо, който начена 91-ата си година в първия ден на 2022 г.
