По повод 110 години от началото на Балканската война
Цитати от книгата ми „Апостолът ни завеща…“.
Издадена е през 2011 г. Книгата не е за Васил Левски, а за това, което ни е завещал – Да спасим България!
Има я още в Хеликон и Книжици на ул. Аксаков. В читалищата. Подарил съм предостатъчно на СБЧ. В областните библиотеки. Подарил съм предостатъчно и на НБ „Св. Св. Кирил и Методий“.
В ел. вариант:
https://independent.academia.edu/DimitarIonchev https://www.academia.edu/30610252/Apostola_ni_zavesta_1_
с. 43-45
„Но особено добре Христо Ботев я разкрива и анализира в редица свои статии. За Хр. Ботев: „Сърбия със своята идиотска пропаганда в северозападните страни на нашето отечество – която пропаганда за срам и укор на сръбския народ се продължава и днес – в продължението на десет години ни е уверявала, че под булото на южнославянското единство тя иска да оплете своята собствена кошница и не иска да знае за съществованието на българския народ. Гърция, тая традиционна неприятелка на сичко, щото е славянско, при сичката своя неспособност за държавен живот, употреблява твърде низки средства, за да простре своята народност чак до Балканът, и прави в това отношение доста успешна конкуренция на сръбските патриоти. А Румъния, която в продължение на сичкото свое съществувание е хранила и подкрепяла своята народност чрез руманизация [на] чужди елементи, а особено българският, днес с още по-голяма енергия извършва това свое «назначение на Возток». Тя гони и преследва българската народност в Бесарабия, препятствува на нашата емиграция да помогне на своето потъпкано и поробено отечество и систематически прелива сичко, щото е чуждо (освен немско), в гърнето на своята дако-ромейска цивилизация. …да търси Траянови потомци даже в и в габровските колиби, … за Сърбия – нейното поведение относително «бракiа бугарима» е глупаво, отвратително и даже необяснимо за свободната дунавска, балканска или южнославянска федерация“.
От публицистичното творчество на Ботев се вижда, че той внимателно следи действията на сръбските политици и пропагандатори. В полемика със сръбски автори, той пише статия „До редакцията на в. «Исток»“, поместена във в. Знаме от 29 юни 1875 г. и с негодувание ги пита: „Добре, как искате вие да отговаряме на подобни факти, които вие сами основавате на филологическото безумие на Милоша Милоевича: че на Балканският полуостров от памтивека са живеели сърби, а само 200 хиляди българотатаре дошли, и в късо едно време побългарили тие сърбе? … На филологическото безумие умните хора отговарят със смях и с презрение, а на политическият шарлатанизъм ние отговаряме с псувни и с негодувание: българският народ няма още друго оръжие. Но и в това отношение ние се показахме много по-деликатни от вас. Ние не псуваме (както правите вие) – продължава Христо Ботев – нито сръбския народ, нито сръбската интелигенция, нито свестните сръбските патриоти, а нападаме само оная патриотична сволоч, на която в кратуните се ритат конете на Душана…“.
Има нещо в творчеството на Ботев, свързано с тази сръбска противобългарска политика и пропаганда, което не можем да подминем. Той пише в статията си във в. Знаме от 2 май 1875 г., че: „Само разумният и братският съюз между народите ще унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човешкия род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо.“ Това са безсмъртни копнежи за всеки истински демократ. Тази Ботева мисъл и на още няколко мисли след нея, през ХХ в. БКП ще ги експлоатира за своите цели. Ще се върнем на политиката на БКП на приличното му място, но в тази статия има нещо много по-важно за нас българите, което и днес в началото на ХХІ в. все още е на лице. Ботев, като разсъждава за сътрудничество между сърби и българи, заключава, че със „сръбският вестник «Исток» иде с една дописка, подписана от един учител, да ни покаже, че шарлатанствующата партия на Милош Милоевича не е вече партия само на няколко филологически души безумци, но е партия на самото правителство и действително се поддържа от него с твърде рутинни и убийствени политически цели“. Ботев бие камбаната, в това число и за съдбата на българите в северозападните български земи в Пиротско и Нишко. Както ще видим, тяхната съдба става още по-злощастна след Берлинския конгрес. Не по-добро е положението им и днес в началото на ХХІ в., но липсва политическа воля на българската държава за тяхната защита. Но да се върнем към източна криза.“
с. 113
„В 00 ч. на 5 октомври 1912 г. е издадена очакваната височайша заповед до Действащата армия. Дългоочакваният миг настъпва и Шуми Марица изригва от войнишките гърла. В 7,00 ч. сутринта с мощно „Ура!“ българските войници пресичат българо-турската границата. На 11 октомври 1912 г. в 11,30 ч. генерал Радко Димитриев влиза в Лозенград. Неклюдов, руският посланик в София, се обажда на министър председателя: „Това е съкрушителен удар за Турция“.
Фон дер Голц: „Само пруска армия след тримесечна обсада би могла да превземе Лозенград“. Укрепеният град е превзет от българската армия след двудневни боеве на седмия ден от началото на войната. Българската армия провежда военните операции с бързина, непозната до тогава на военната наука.“
с. 240-246
„Като пиша тези редове, в главата ми забушуваха мисли за трагичната наша съдба – българска. Тези мисли ме отведоха назад във времето. Преди повече от десетина години бях на заседание на ИК на ФЕБАНГО (Федерация на балканските неправителствени организации) в Скопие. От домакините ни МЦМС (Македонския център за международно сътрудничество) сме настанени в луксозния хотел „Александър палас“. На рецепцията едно младо, хубаво македонско девойче, след като приключи с процедурите по настаняването, ми подава ключа с думите: – Настанен сте в соба № … Не помня номера, но помня, че се усмихнах щастливо. Девойчето ме погледна въпросително и ме попита: – Има ли нещо? – Не, не, нищо няма, но много ми стана драго, като казахте думата соба. Не съм я чувал от дете. Баба ми, и всички ние на село само нея използвахме. Девойчето ме погледна, но нищо не отговори, а аз си поех към определената ми соба.
При друго посещение в Скопие, беше зима, бях излязъл на разходка в града. Тука-там и взех, че се озовах на пазара в центъра на града. Влязох, хвърлих поглед на плодовете и зеленчуците, сравнявайки цените с тези на женския пазар в София и тръгнах да си излизам. На изхода на пазара видях четирима-петима мъже, седнали на столчета и всеки сложил по нещо пред себе си да продава. Спрях се пред тях и те веднага взеха да ми предлагат да си купя от това, което продаваха. Спрях пред един от тях и гледам, продава пръжки. От любопитство реших да го попитам за колко ги дава. Но на ум се запитах: „Как ли им викат в Скопие?“ Реших да го попитам така както аз си ги знам. Не помня каква цена ми казаха, но веднага един от мъжете подхвърли на съседа си: – Видя ли като ти казах, че мъжът е от Западна Македония! Веднага разбрах, че са ме наблюдавали, а може и да са ме одумвали. Тогава веднага се сетих, че бабата на жена ми на пръжките викаше джумерки и веднага ги попитах.
– Това, да не би да са джумерки?
Тогава те малко слисано се спогледаха един друг и чувам, че един казва на съседа си: „Нали ти казах, че мъжът е от Южна Македония, а ти не – та не“. И се обръща към мен:
– Ти от Струмишко ли си?
Без да му отговарям, отново ги питам:
– Какво разбирате под спържа?
След като се спогледаха отново, ми обясниха какво разбират под спържа. Тогава аз им отвърнах, че и в Софийско така правят спържата и че баба ми, майката на татко, която бе от с. Иваняне, така я правеше. Тогава те разбраха, че не съм ни от Северна, ни от Южна, ни от Западна Македония, а от България. Но аз продължих. Вижте, пръжки у нас им викаме в Долни Дъбник, Плевенско, а и на друг места. Това го знам от баба, майка на майка ми. Така си им викаме и сега. И ги питам:
– Вие знаете ли къде е Плевен?
Гледат ме малко учудено и повдигат рамене. Внимавайки да не ги засегна, затова че не знаят къде е Плевен, защото те не са виновни, леко, подсмивайки се продължих.
– На пръжките пък викаше джумерки, бабата на жена ми. Тя беше от едно село между Свищов и Бяла. Те още по-учудено ме погледнаха, и ме загледаха с още по-голям интерес, а аз реших да ги попитам още нещичко.
– Вие знаете ли къде е Свищов? Гледам ги. Те мълчат. Разбирам, че не знаят. Реших да им помогна.
– Той е на Дунава. „Е Дунава го заем“, отговарят сякаш малко радостно, почти в един глас. Извиних им се, че не мога да взема пръжки или джумерки, понеже от края на джумерките са ни дали цяло прасе. Опитах лозовата ракия на един от тях и им казах, че си имам достатъчно и че си я варя сам и че в България ѝ викаме гроздова. Разделихме се, струва ми се, с някаква вътрешна топлина, с радостно тъжни погледи и аз поех по улиците на Скопие. Вървях унесен в размисли за нашата нещастна българска съдба, довела ни до етническо и териториално разделение. Не само тава, но си мисля, че ние сме и духовно разделени. Какво знаем ние в България за нашите братя в Македония? А за тези в Беломорска Тракия и Беломорска Македония, в Босилеградско, Пиротско и Нишко, в Северна Добруджа, в Молдова, в Русия, в Украйна, в Турция, в Албания, в Косово и в други по-далечни краища? А какво тези българи знаят за нас българите в България, за българската държава, за историята за нашата трагична съдба? Какво прави държавата ни за нашето духовно единство с българите извън българската държава? Престъпно нищо! А не се искат само пари, без тях естествено че не може, но преди всичко трябва желание за духовното им приобщаване, и за съграждане единството на българите. И се питам как да стане това. Несъмнено, че трябва да се намери специфичен социалнополитически и културен подход към всяка група българи в чужбина, съобразно това, къде се намира и къде ги е сполетяла нещастната българска съдбата. И същевременно нещо, което да обединява всички българи. Но в основата следва да е историческата истина, понеже всички те, кои в по-малка, кои в по-голяма степен, са подложени на лъжлива „историческа“ концепция. Всяка от държавите, където се намират те, е изработила концепция за тяхната асимилация. А лъжливата историческа концепция е в основата на извратения национализъм, на шовинизма и фашизма. А нашите братя и сестри в тези страни, в една или друга степен, пъшкат под тежестта на тези уродливи концепции. Общоизвестно е, че нападението е най-добрата отбрана. Не случайно, че сме обвинявани не само в миналото в подобни явления, а и днес, когато се поднася аргументирано историческата истина. Истината, истината, която „за непредубедения човек – по думите на Хегел – винаги ще остане велика дума и ще кара сърцето да тупти“. Но всички те – българите, и днес в тези страни са подложени на безпощадна асимилацията. Особено потърпевши са българите в държавите, съседни на България. Тези държави са и „творци“ на перфидни лъжливи исторически концепции. Може да са християни, но те не признават в тези случаи Библията, в която се казва: „И познай Истината. Истината ще Ви направи свободни“. Да, но те не искат там българите да са свободни. Може и да са мюсюлмани, в мюсюлмански държави, но те не признават Корана, поне по отношение на българите, било те християни или мюсюлмани. А Корана повелява: „Не обличайте истината в одежди лъжливи Не скривайте истината, когато вие нея я знаете.“ Затова на тези, които не я знаят, трябва да се помогне да я познаят и да я научат.
Унесен в мисли, не помня кога и как се озовах на един от мостовете над Вардар. И погледнах Вардара, как величествено шава към Бяло море и носи поздрав на братята и сестрите ни в Беломорска Македония. Умислен, надвесен над Вардара изведнъж мисълта ме отнесе:
„При реката на детството
свято
в неизтритата още следа,“
И се озовах, пак по думи на Павел Матев, в края на „сухото лято“, когато чувам гласа на баба си:
– Мите, айде баби, ставай. Дедо ти вече е впрегнал. Ще си доспиш в колата. Айде, да хванете ладовината. Сънен се озовах в колата и дедо подкара воловете. Излезнахме от двора на прашния тих селски път и веднага се унесох в сладък сън под звездното небе. Днес улиците са асфалтирани, но тогава в моето детство, завалеше ли дъжд, ела, че гледай какво е Дъбнишка кал. Пробудих се за малко, когато колата мина през шосето, водещо от Плевен за София, постлано с павета. След това пак съм сладко заспал. А колата ме носеше по тихия прашен селски път, преливащ се в кърския. Подремнал съм вече, когато чувам, че колата изтрополи по траверсите и релсите. Разбрах, че минахме прелеза и сме хванали пътя за Милен кладенец. Надигнах се сънен и седнах до дедо на седалката на колата. Дедо ми Дишко се обърна, погледна ме захапал цигарето със светеща цигара и ми вика:
– Наметни се Мите, че още е хладно.
Пушейки, с лявата си ръка, ми оправи дрехата на гърба. Изведнъж профуча влака, идващ от Плевен за София. Дедо дръпна от цигарата и ми дума:
– Е, Мите, след неколко дена ще те качим на него, да си ходиш на София. Сега ще ми помогнеш да поизорем нивите и да ги подготвим за сеитба.
Погледнах на ляво и гледам, че чердъта на ТКЗС още не е излезнала. Викам си, рано е, много е рано. Обърнах се на дясно, и казвам на дедо:
– Дедо, разкажи ми пак нещо за войната. Той ме погледна, дръпна отново от цигарето, в което цигарата догаряше. След като я смени ми дума:
– Мите, толкова пъти съм ти разказвал – помълча малко и продължи.
През целото време бехме на едно място. Срещу нас имаше войски, какви ли не: англичани, французи, африканци, австралийци, индийци, сърби, гърци, бели, черни и каква ли не паплач, от къде ли не.
Слушам и за кой ли път не мога да си обясня, как толкова много и то различни хора от цел свет са срещу нас. И го питам:
– А руснаци имаше ли?
Дедо ме погледна, видя учудено питащият ми поглед и ми дума:
– Да, имаше и руснаци, и те воюваха срещу нас. Ние бяхме сами, имаше малко германци, и на лево от нас, некъде към морето малко турци.
– Турци ли? – питам с изненада. Подсмихна се дедо и вика: Да, турци, тогава бехме съюзници с тех, но при Дойран ние бехме сами и воювахме така да се каже сами с целия свет, да браним Македония. А аз пак си питам ли питам:
– А тая паплач нападаше ли ни?
– Още как – отговаря ми дедо. Първо, започва да бие техната артилерия, и най-вече тежката им. Земъта се тресеше, а ние сме се окопали дълбоко в нея. Дръпна от цигарето, и цигарата леко светна. Замълча, и след малко умислен продума:
– Страшен тътен беше, но укрепленията ни удържаха. Голем началник ни беше генерал Вазов! Помълча, и продължи: – Некои другари се умоувредиха, превъртеха от тътена. Гледам го и пак си питам:
– А нашата артилерия? А дедо се обърна към мен и ми дума:
– Нашата артилерия се обаждаше, но слабо. Немаха снаряди.
– Как така да нямат снаряди? – пак си го питам аз. Дедо ми Йоне в София друго ми говори за артилерията.
– Да така е. Той е по-голем от мен и е воювал и в трите войни – помисли и продължи – и на него му е бил началник Владимир Вазов.
– А аз знам – му отвръщам – че му е бил командир капитан Викилски.
– Да, така е, Викилски му е бил командир на батареята, но Вазов, е бил на Йоне командир на артилерийския му полк в софийската дивизия във войната срещу турците. Замълчах, умислих се и се озовах в Княжево, на леглото до дедо Йоне, и както съм полегнал, му викам:
– Дедо разкажи ми нещо за войните. Той ме погледна, погали мустак, и пита:
– За коя от войната и какво от тях да ти разкажа, Мите? А аз го погледнах, помислих за какво да ми разкаже, и му думам:
– За началото на войната срещу Турция, за „Конете в окопите“. – А – подсмихна се дедо Йоне и подхвана:
– След Лозенградската битка сме пред Люлебургаз. Знаехме, че ни предстои тежка битка, но подхванахме пак турците. Това е на 18 октомври. Батареята ни е зад едно малко възвишение и топовете ни работят на ураган. Пълначите едва смогват да пълнят. Командира ни, капитан Викилски, се е покачил на едно дърво и от там като наблюдава само командва. Снарядите минават над главите на нашите другари и бият ли бият по турците. И от изневиделица се появи на кон със сабя в ръка генерал Радко Димитриев. Коня му, целият вир вода. Видя командира на дивизията полковник Тошев, който и той бе наблизо и командваше боя и му вика с цяло гърло:
– Тошеев… Положението е много тежко. Ако не вземем до 15 минути турските позиции пред вас, отиде България. Кутинчев не го видях никъде. Сега на бойното поле аз съм цар и държава. Затова от мое име те назначавам за началник на Първа армия. На които е ред – с конете в окопите!
Изведнъж чувам:
– Много тежко беше и на свързочниците – което ме върна на седалката на колата до дедо Дишко. Дедо дръпна от цигарето, цигарата проблесна и продължи:
– Искаше се от нас постоянно да има връзка. Имаше наблюдатели, които следеха противника. Като се вдигнеше врагът да ни атакува и наближи нашите позиции, се даваше сигнал. Тогава всичко живо що може да държи оръжие излиза от укрепленията, включително и ранените и готвачите. И пред нас тази паплач ставаше на леш. И ние правехме контраатаки. Имаше и ръкопашни боеве. Не можаха да ни победат при Дойран.
– А защо загубихме войната? – го питам аз. Дедо ме погледна малко тъжно, придърпа кожухчето си с което не се разделяше, даже и когато идваше на София и бързаше да отиде на Орлов мост, за да се види с братовчед си Илия Бешков, леко пропсува и ми дума:
– Зарад политиците Мите, зарад политиците. Ние, ние хората, народа, си теглим от политиците. Немаме си политици. Пропсува пак и нервно сръчка воловете да не изпуснем ладовината.
Унесен, погледът ми отново видя Вардара. Той ме извади от мислите и ми напомни, че съм в Скопие. Поразтърсих глава и поех към хотела.“
с. 296
„Какво може да кажем освен че „нация без национално правителство – според Хамилтън – е ужасна гледка“. Наистина ужасна е гледката в България и за България през тези двадесет години. Ако така продължава, Родината ни ще загине, българският народ няма да оцелее.“
ПП
Още през 1908 г. П.К. Яворов вижда и казва: „Унищожението на българщината е дело интернационално!“
През всичките години след Яворов това не се проумява. Интернационалното унищожение на българщината се провежда от сътворяване/инсталиране на политически субекти. „Ударник“ в тази политика, инструмент на интернационалните сили, през всичките тези години, е комунистическата партия, менила си многократно името.
Ние хората, народа, си теглим от политиците. Нямали сме и си нямаме политици.
Голямото изключение е Цар Борис ІІІ – най-големия български държавник в най-новата ни история.
През 1918 г. Цар Борис ІІІ, тогава още княз, е в село, днес носещо името Мокрен, Сливенско. Пред ковчега на най-добрия си приятел загинал на фронта, ридаейки върху него като дете, се заклева, че КАТО СТАНЕ ЦАР НЯМА ДА ДОПУСНЕ ЧЕРНИ ЗАБРАДКИ В ЦАРСТВОТО СИ!
Цар Борис ІІІ предпазва Българите и България от пожарищата на Втората световна война. Спасява и българските евреи. Евреите от т.н. Нови земи са извън юрисдикцията му. Те са под юрисдикцията на Германия.
Неслучайна е днешната многопосочната интернационална /глобална/ неолиберална противобългарска политика и пропаганда.
И днес интернационалното унищожение на българщината върви с пълна сила, във войната на паралелната власт срещу Православието. (За това по-подробни вижте последната ми книга:
БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (ПАРАЛЕЛНАТА ВЛАСТ СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ, БЪЛГАРИЯ И ПРАВОСЛАВИЕТО).
„Инсталираните“ в България политически партии и политици-патологични русофоби, държани на капистра от интернационалните сили. Те не работят да предпазят Българите и България от пожарищата на войната, да ни хвърлят във войната. Не срещу кой да е, а срещу Русия – ядрото на Православието, на Християнството.
