800 МОСТА В НЮ ЙОРК ПОД РЪКОВОДСТВОТО НА БЪЛГАРИН

Автор: Няма коментари Сподели:

Проф. Д-р Инж. Божидар Янев
                                                                    пред журналистката Ирина Кирилова

 

– В единствения си трактат Лудвиг Витгенщайн смята, че съществуването предшества същността, а същността на човека се формира от неговите избори. Започвам така, проф. Янев, защото вие сте имали възможност да бъдете добър цигулар. Десет години сте свирил във филхармония „Пионер“. И вашият избор е бил Университета по архитектура, строителство и геодезия в София. Къде откривате общото между музиката и строителството?

– Музиката е най-добрият модел за идеално равновесие в областта на информацията, а строителството трябва да постигне равновесие в областта на енергията. Затова във всички други дейности, когато се постигне това равновесие, грация, елегантност и красота, казваме, че сме постигнали нещо близко до музика. Аз се научих в оркестъра не само как се прави музика, но и как се прави организация. Един симфоничен оркестър е най- добрата организация в света. Никъде другаде няма такава координация между виртуозно изпълнение на техническо ниво от долу нагоре. Най- компетентното управление отгоре надолу е от диригента, защото всички оркестранти са виртуози, които си обичат работата. Некомпетентен диригент няма. Биха го изхвърлили. Те изпълняват план, написан от гениален композитор. Тия фактори са необходими за успеха на музиката. Така, че музиката като ръководство помага в която и да е дейност, непременно в строителството, а пък да не говорим за конструкциите на катедралите, които направо са построени около музиката. Вижда се как музиката на органа танцува по различните детайли на една катедрала, как се издига от пода по колоните до сводовете. Идеално е сътрудничеството между пространството на катедралата и начина, по който музиката го изпълва.

– Ще прескоча работата ви в България и ще попитам заради баща си ли отидохте в Америка?

– Да. Това, че баща ми беше завършил в Колумбийския университет винаги ме вдъхновяваше. Тази ширина на погледа, който имаше, и това богатство от информация, ми се искаше и аз да го постигна по някакъв начин. По една случайност се оказа, че него още го помнеха, когато аз вече дипломиран от Инженерно-строителния институт, отидох и това ми отвори вратите там.

– Озовавате се в Ню Йорк, основан в 1626 година върху архипелаг от острови по Източното крайбрежие на Северна Америка. Вие – българинът, дипломиран в България, завършвате в Колумбийския университет след дипломна програма в строителния факултет. Това ли ви даде старт за бъдеще в Ню Йорк?

– Да! Аз винаги съм употребявал този американския израз, че в Ню Йорк ме направи „възможен“ Колумбийския университет , а там – образованието, което получих в българския университет. Получи се приемственост.

– Ставате инженер-изследовател в земетръсния център на Калифорнийския университет. Без да изреждам останалите ви длъжности, ще кажа, че от 1989 година вече сте в бюрото по мостовете при транспортния отдел в Ню Йорк и основавате секция по инспекция и управление на мостовете. Мостовете в Ню Йорк са 2000 и колко?

– Мостовете в града са около 2200.

– Но 800 се управляват от тази администрация, в която вие отивате. И ми казахте, че това не е чест, а задължение.

– На такава административна длъжност не се гледа с особен възторг от американците. Друго би било във Франция – една страна с централизирана мисъл и централизирано управление. Америка е децентрализирана и национален герой е частният предприемач. Администраторът се приема за бюрократ и задачата на един администратор е просто да прекарва фондовете, които държавата събира от данъци към частния бизнес, който да ги приложи. В областта на инфраструктурата този модел има някои слабости и там те най-добре личат. Така, че този въпрос как трябва една инфраструктура да се управлява – дали от долу нагоре от частния бизнес и свободния пазар, доколко да се направлява от горе надолу от държавни регулации и стратегически съображения, непрекъснато се преразглежда и пренагажда, и предстои и в бъдеще да се случва. Ню Йорк е град с единия крак в Европа, а с другия в Щатите. Западните Щати и Централните особено, изобщо не смятат Ню Йорк за американски град. Те го смятат европейски град.

– Като имам предвид, че там се говорят 800 езика…

– Не знам колко езика се говорят, но всички говорят на някакъв полу-английски. Аз живях в Калифорния, но най-добре вирея и се чувствам в Ню Йорк и работейки върху мостовете в Ню Йорк беше за мен добро положение. Най-важното в Ню Йорк беше как да управляваме тази огромна транспортна мрежа по най-ефикасен начин. Интересът на обществото е инфраструктурата да има дълъг живот и той да бъде ефективен. Термини като поддържане, издръжливост, устойчивост отново за сега се въвеждат. Интересът на свободния пазар е да има най-голям оборот от дейност. Така, че ако един мост има живот сто години, това е най- изгодно за обществото. Ако, обаче, има 30 години живот, може би това е изгодно за бизнеса. Тези въпроси не се решават със спор, по-скоро се решават с едно динамично нагаждане.

– Един милиард бюджет за мостовете?

– Бюджетът на отдела по мостовете в град Ню Йорк е един милиард. Аз вече не работя там, защото се пенсионирах, но се информирам. Около 2000-ната година в продължение на поне едно десетилетие бюджетът само за капитално строителство беше 600 милиона.

– Имате издадена книга „Управление на мостовете“, преведена на японски и китайски език. Как реагираха китайците, като имам предвид, че те са построили мост 164 километра и 800 м. между Шанхай и Нанкин, или да дам пример с моста между пристанищния град Кангдао и остров Хуангдао, който е дълъг 42 километра и има шест платна. Кой е по-напред в градежа на мостове – САЩ или Китай?

– В Китай строят много повече. Едната задача е мостът да отиде далеч в пространството, но следващата задача е той да отиде далеч във времето. Според мен интересът на японците и китайците към нашия опит в Ню Йорк идва от това, че преди около 120 години Ню Йорк е бил абсолютният шампион по строеж на мостове. Има 3-4-5 рекорда по дължини на различни мостове, които до ден днешен са в експлоатация. И въпросът как изглежда един световен рекордьор, който сега е на 120 години, е много интересен за строителите на световните рекорди днес.

– Да погледнем с вашия конструктивен поглед към мостовете в Ню Йорк! Бруклинския мост, моста Манхатански, Куинсбъро Бридж, Хейл Гейт – мостът арка, който свързва Куинс и Манхатан… Всеки от тях има различна конструкция, изглежда по различен начин и има различно предназначение. Основали сте секцията „Инспекция и управление“, а управлението е „Управление на информацията“. Какви действия трябват, за да бъдат безопасни конструкциите на един мост?

– Когато безопасността е най-високият приоритет, ние в управлението сме няколко крачки зад водещата вълна. Мостът трябва да е безопасен. Ние трябва да се погрижим за него днес така, че да в добро здраве. Това е почти както тази стара китайска практика – на лекаря да се плаща, когато пациентът е здрав, а когато се разболее, спират да му плащат. При нас преди 30 години беше обратното – плащаха ни много, защото пациентът беше болен и ние трябваше да го спасяваме с бърза помощ. И малко по малко с огромни инвестиции, които ви споменах, излязохме от това критично състояние, до което изобщо не трябва да достигаме. Започнахме вече да мислим за по-добра икономическа и механическа устойчивост, за най-добро интегриране с околната среда и т.н.

– Кога са построени мостовете в Ню Йорк?

– Имало е златен век, започнал от 1900 година и продължил 30 години. Немислимо е за нас сега даже да си представим да построим сега четирите моста, които пресичат Ийст Ривър и свързват Манхатан с Бруклин и с Куинс, така че да бъдат световни рекордьори в някакво отношение. Те са за коли и влакове. Как е било възможно да се построят само за 20 години?

– Вероятно с много пари!

– С много пари, с много работоспособност, в един град, който стихийно се разраства.

– Пристигат хора от цял свят тогава!

– Сега ремонтът на тези мостове, всеки от които е по един милиард, отнема по 20 години, защото не може да се извършва с прекъсване на движението, представлява една огромна задача. Когато са ги градили е бил друг свят. Ето как Ню Йорк се принуди да пренастрои идеите за себе си.

– Написал сте книгата „Конструктивен поглед“. В нея има главно действащо лице – един инспектор по мостовете, но всъщност вие сте главния герой, който търси в конструкцията на мостовете не само строителство, но и философия и естетика.

– Ами това е един човек, на който кариерата е зад него. Аз освен, че преподавам в Колумбийския университет курс по управление на мостове и два пъти съм водил курс и в София, пиша статии тук и там…

– Повече от 60 статии имате…

– Повече са. Сега представих един доклад в Барселона. Надявам се да представя и един тук за юбилея на УАСГ, но това не е такава активна дейност, каквато имах, докато работих в градската администрация. Там бях на разположение 24 часа на повикване. Свикнал бях и като не ме търсеха се чудех нещо някой не е ли пропуснал. Когато този ангажимент приключи, остана ми лукса за тази книга, която е ретроспективна. Започнах книгата само като колекция от снимки. Стори ми се, че снимките заслужават да се видят.

– И са обърнати на 180 градуса, както пише вашата рецензентка.

– Така е и никой друг не би ги имал. Помислих да ги събера във фото-книга, но тя се оказа ни тук, ни там и започнах да прибавям текстове. Написах я на български език и я предложих тук през 2018 г. Сега излиза разширена и на английски.

– Защо на мен ми се струва, че е предназначена за елитарна публика?

– Не знам какво разбирате под елитарна публика!

– Сложния ви стил на изказ.

– Такъв е. Този въпрос е интересно, че го чувам от вас.

– Нали знаете, че американците са по-елементарни в разсъжденията от българите.

– Да! Именно те са, които повдигат въпроса за елитизъм. Няколко пъти, когато ме упрекват, че съм елитист, аз им отговарям, че не мога да бъда елитист, защото аз съм елит.

– Да, наистина сте елит.

– Не съм си разширявал погледа повече, че после да започна да го стеснявам. Студентите не се оплакват, че съм неразбираем. За книгата – този, който няма симпатия към начина, по който се изразявам, може да гледа само картинките.

– Казвате в книгата си, че мостовете са мисли, реализирани в пространството, както мислите са мостове в съзнанието.

– И не е ли точно?

– Приемам, че мостовете са в пространството, но не мисля, че мислите са мостове в съзнанието. Съзнанието, според мен, формулира мислите, заченати в подсъзнанието и са способност да се реализира действителността.

– Аз си представям всяка мисъл като връзка. Аз имах предвид, че като ми дойде идеята, тя се състои в това, че свързваме две неща, които преди това не сме си мислили свързани. Това не е ли като другото, или това не е ли като онова. Тези аналогии и тези връзки ни формират идеите. А какво прави моста в структурата на едно общество? Пренася хора през препятствия, които преди това се е смятало, че са непреодолими. Както един автор, който уважавам, написа книга за деца, която беше озаглавена : „Мостовете водят от тук до там.“

– Много ми хареса мисълта ви, че векове, след като първоначалното предназначение на кулите е отминало, те продължават да служат за убежище и паметници. Къде е вашето убежище, когато искате да се скриете от света?

– Няма да е мост, защото мостът е място за транспорт. Има една традиция на бездомните да се укриват под мостовете и в моя инспекторски живот с тях съм се сблъсквал много често.

– Защо не напишете за това?

– В книгата ми пиша само за един интересен субект, когото срещнах при моста край Хъдсън. Не беше се скрил под моста, а беше си построил колибка на една глуха рампа и даже беше развял американското знаме.

– И все пак къде е вашето убежище?

– А за мен най-подходящо убежище би било библиотека, катедрала, галериите (покритие пасажи) в Париж.

– Споменавате често катедрала!

– Катедралите ме възхищават, защото са вдъхновени от някакъв стремеж.

– Стремежа към височина ли е?

– Височина във всяко отношение – както умствено, така и пространствено. Някакво съвършенство се търси в катедралата, а и се постига доста често.

– Четете лекции в Япония, в Китай, в Индонезия, в Австралия, във Франция, в Англия, в Швеция, в Дания. Къде ви приемат най- добре?

– Навсякъде ме приемат най-добре. Публиката има интерес да чуе това, за което са ме поканили да говоря. Аз комуникирам на английски и на френски. Беше отдавна, когато лекцията ми беше организирана от Европейския съюз в Каунас – университетски град в Литва. Синхронният превод на английски не се получи, те не поискаха на руски да изнеса лекцията, продължих на английски и накрая ми казаха: давайте на руски. На мен лично ми прави удоволствие, когато имам възможност на една публика да говоря на английски, а на друга на френски. Единият език контролира другия.

– Връщам ви в България. Университета по строителство, архитектура и геодезия има много известни учени, които работят за страната ни. Вие сте доктор хонорис кауза на този университет. Как вашите колеги приеха това звание?

– Това не е научно звание.

– Знам, че е почетно.

– Това беше жест на ръководството през 2008 година. Бяха хора, мои връстници, с които сме следвали по едно и също време и аз съм поласкан, че именно тези хора – големи специалисти решиха, че могат да ми окажат такава почит. Даже бях малко притеснен да не е много помпозно, но имам това звание и се гордея с него. Не го афиширам, а когато ме питат кой съм, аз казвам: инспектор на мостове.

– А имате ли поглед върху мостовете в България?

– Почти не. Имам поглед върху някои въпроси около тяхното управление, защото баща ми беше много известен пътен инженер. Баща ми е строил първият бетонен път между Пловдив и Пазарджик – първият бетонен път в страната. Баща ми е писал първите технически таблици със своя съавтор проф. Шапкарев, първият инженерен наръчник и т.н. Винаги работеше в организацията на пътното строителство и аз винаги съм поддържал връзка с тези хора. Даже се стигна до едно съвпадение – бяха ангажирали една френска фирма да направи програма по управление на мостове. Тази френска фирма беше научила този бизнес от мен. Така, че имам някакъв поглед върху проблеми от управлението, но физически познания върху мостовете нямам.

– На 29 септември от 17 часа откривате фотоизложба и представяте книгата си „Конструктивен поглед“ в галерия 88 Камен Попов на улица „Богатица“ № 25 в София. В поканата ви пише: „Опитваме се да разберем, да изучим, да изменим и да променим природните и социални конструкции, от които сме част.“ Да разберем – да, да изучим – да, да изменим социалните конструкции – да, но как да спрем да променяме природните конструкции?

– Аз познавам един автор – Бруно Латур. С него се познавам от Франция. Той е философ и много пише на тема как тези „природозащитници“ в известно отношение са редуцирали природата до околна среда. Защо? Защото природата е прекалено голяма и с нея не можем да се справим, а околната среда е нещо, което те изведнъж могат да защитават и да регулират. Въпросът е много труден. Въпросът ни надхвърля и трябва да се подхожда внимателно. В един момент се получава един ентусиазъм – да инвестираме, да строим, да съединим този остров с другия остров. Когато се построи такова огромно съоръжение, се променя географията, променя се природата, създава се един ангажимент към обществото, защото това съоръжение после не може да се разруши, то трябва да се поддържа непрекъснато.

– Може да се разруши, ако има война.

– А, именно! Каква е целта на войната? Войната унищожава живота. И какво прави войната? Първото нещо, което прави е да разруши мостовете.

– И инфраструктурата.

– Да! Имате съвсем нагледно доказателство за това как инфраструктурата е основата за живота и как мостовете са едно от най-радикалните, най-жизнеутвърждаващи съоръжения.

– Накъде води пътеката на вашия бъдещ живот?

– Аз си разделям времето между Ню Йорк и София. Колкото може по-често се спирам в Париж, където се чувствам особено добре. В Ню Йорк синът ми е студент. Той също споделя моите интереси към езици, към пътувания.

– Лекциите по света ще продължат ли?

– Надали. В никакъв случай няма да бъдат толкова интензивни, защото мисля, че предизвиквах интерес, когато отговарях за информацията и за инспекцията на тези 800 моста в Ню Йорк. Сега, когато мога да предложа само собствените си мисли и наблюдения, надали ще бъда толкова търсен. Постижение е само, когато поканите се повтарят, което за щастие ми се случва.

– А фотографията?

– Е, фотографията е лично удоволствие. Това е нашият стремеж да съхраним един момент във времето. Книгата, която аз представям на 29 септември е второ издание, на английски език и е доста по-голяма.

– Тя и изложбата ви е втора, нали?

– Изложбата е втора и в нея показвам снимки, които съм показвал и по-рано, но и нови снимки. Много съм благодарен на галерията, че ми дава тази възможност.

– На каква публика разчитате?

– Аз съм имал отклик за първата книга на български език от много хора, които не са инженери, и тъй като българите ползват английски, пък има и международна публика, как ще пласираме книгата в чужбина още не ми е ясно, но в края на краищата това е едно предизвикателство. Публиката ще реши колко ще и хареса книгата.

– Благодаря ви, професор Янев! Искам да ви пожелая здраве!

– И аз ви пожелавам същото!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимките са любезно предоставени от Проф. Д-р Инж. Божидар Янев

                           22 септември 2022 година Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“

Предишна статия

Мигрантите са гласувани навън… Martha’s Vineyard: Аз оцелях!

Следваща статия

Когато човек е сит и доволен от всичко, той рядко може да мисли за съдбата на света и за другите хора, които са лишени от комфорта и сигурността, в които е имал късмета да живее…

Други интересни

Вашият коментар