Познанието носи тъга.
Много камъни натрупах в моята раница на Познанието по сокаците „на терен“ в моя журналистически път. Впрочем, разследващата журналистика е и изследване, ставаш волю или неволю безупречен психолог, а когато в раницата ти тежат и безкрайните епизоди, които не си описал още, защото им чакаш мига, разбираш с всеки изминат ден, че истинското е вътрешното зрение за нещата и най-вече за хората.
Работата ми е такава, че по цял ден се налага И да гледам, И слушам „добрите“, разплискани по телевизиите. Когато цял живот живот си бродил по сокаците и окопите, от раз, от миг – моментално разбираш кой стои насреща ти. Измамник ли е, мошеник ли е, или просто идиот е. Разбираш по очичките му шмърка ли, или е ментално комплексиран, мишок ли е, сърцето му в лайна ли е увито, или е мъжкар. Освен опит трябва да ти е дадено и от Горе – интуиция, казват, но по-важно е умението да виждаш със сърцето си. Вътрешно зрение.
Та, всичките „добри“ говорещи глави по телевизора не са „добри“, защото лъжат. „Добрият“ няма как да е „добър“, когато лъже. „Добрите“ са усвоили занаята да омайват с думички и когато насреща си имат народ лековерен, който се лъже точно така, както сам иска и точно така, както навремето с „пирамидите“, а после реве „кой ми сра в гащите“, им се получава.
Преди много години, когато бях в началото на пътя си в разследващата журналистика, се навирах точно там, където не трябва. Бяха щедри години – 90-те – за такива като мен – опаки, винаги на контра. Съдбата ме срещна с много „лоши“ момчета, да не кажа – с всичките. Бях едно ококорено зеленооко момиче, което и тогава не цепеше басма никому. И тогава, както и сега, в професията си бях оперирана от страх. Набутвах се точно там, където се стреля, точно там, където се върви по сопите и баш в леговищата на „лошите“.
Колегите ми това не можеха да го разберат. И понеже не можеха да го разберат, си го обясняваха така: „Мани я тая, взима по 8 хиляди марки от „играчите“ (тогава никой не употребяваше прозвището „мутри“, дошло по-късно от медийни лица, които хабер нямаха от този свят), а аз, понеже нямаше как да им обясня, че за да пишеш за някого трябва да си изял и торбата му със сол, ги поправях иронично: „Оооо, не, взимам по 8 хиляди марки …, но на ред!“.
Едно е да пишеш по разкази уж на „очевидци“, друго е да се дърлиш очи в очи с Георги Илиев, или Илия Павлов. Едно е да ти разказват за Стоил, друго е да седиш в един бар – единствена жена – до Стоил при ръкополагането на новия бос на СИК за Североизточна България, след като е бил взривен предния – и да си „разбойник“ с „разбойниците“, за да РАЗБЕРЕШ същността им, преди да ги опишеш.
И докато всички си мислеха, че това се дължи, защото съм „наплатена“, ТЕ ми имаха доверие, точно защото не бях продажна. ТЕ знаеха иначе продажниците поименно и ги водеха в багажниците на колите си в някоя гора, но само тогава, когато продажниците им бяха взели пари и после хем взели пари, пишеха купища лъжи за ТЯХ. Мразеха „курвите“ (не в женски смисъл). А това беше време, в което никой от „лошите“ не можеше и да си помисли да контактува с ченге, камо ли с журналист. Трябваше истински „да те признаят“, за да те допуснат в средите си. А „за да те признаят“ се искаше огромни усилия да спечелиш доверието им.
Сега времената са други – всеки „бандит“ е „бандит“, защото е с „наказателна бригада“ осигурена от МВР и ГДБОП, а ако не попаднат по телевизията или в медиите, са разтреперани от мъка. „Бандити – хомосексуалисти“, както ги нарича един мой стар приятел.
„Путко, ела сега да ти покажа как се крадат коли, за да не пишеш глупости! Правя го само заради теб, защото си мъжко момиче, и защото като пишеш няма да лъжеш! Всичко може да напишат за мен, ако е истина, но побеснявам, когато прочета абсолютни лъжи и глупости за себе си…“, изрева ми един ден Максим Мазута, когато му се обадих, защото бяха откраднали колата на тогавашния ми главен редактор. Аз и в редакцията си бях „черната овца“, но като станеше „интервенция“, мен търсеха да им оправям бакиите.
И преминах целия „цикъл“ с открадната кола по целия канал заедно с Максим Мазута, седейки в едно казино цял ден, а той ръководеше връщането на колата от Дуранкулак обратно, докъдето беше стигнала. Не ми взе „мизата“, която иначе главният ми редактор беше приготвил да му дам. Поркахме цял ден уиски, а аз го разреждах с газирана вода и го изливах в близката саксия, просто защото не можех да удържа темпото на Мазута. Сега може и да се смеете, но през всичките тези дълги часове си говорихме за книги, за Достоевски и за … Бог. На финала ме посвети и как „внезапно“ „да открия“ колата, оставена на един паркинг и как „да прикрия следите“, щото „мойте понякога са михлюзи и оставят следи…“.
Днес „добрите“ се нашмъркват в Министерски съвет и се нагълтват с „кристали“. Още когато за първи път се явиха „пред публика“ моментално познах поне единия от тях, че е пълен шмъркалник, объркан ментално. Защото някога „лошите“ ме научиха на това. Една вечер един от „лошите“, по сутрините, ми каза: „Много сте смешни вие журналята, като пишете как някой от нас направил това или онова, понеже бил надрусан и не бил на себе си опиянен… Ти шмъркала ли си някога?“. Отговорих му, че не. „Ами тогава що пишете глупости?! Аре, дръпни една линия да видиш какво е!“ С ниско кръвно съм и умирах от шубе да не ми стане лошо. Бяхме се събрали една компания и „лошите“ бяха опънали на масата „мат’риал“. Но нали съм пишкин, викам си, трябва да знам какво е това. И дръпнах една линия, намазах си даже и венците. Очаквах погром, а се случи нещо съвсем различно. 24 часа бях като „пушка“. Даже не спах след безсънната нощ, отидох на работа, писах, брисах насам натам и и бях в пълна кондиция, даже още по-фокусирана. Тогава разбрах защо шмъркат и след като са се напили – изтрезняваха и се държаха „на фокус“. Разбрах и друго обаче, пак казано от „лошия“: „Като продължиш обаче във времето мозъка ти остава без гънки, напълно гладък…“. Повече не повторих, но пък безпогрешно улавям нашмърканите. Включително и „добрите“ от Властта.
Това бяха „лошите“. Не МВР, нито БОП, нито „националната сигурност“ на държавата спряха руснаците от руската мафия да завземат Варна през ония години, а „лошите“ го направиха. На косъм беше да се изпозастрелят, въоръжени с автомати, в градинката на „Севастопол“, докато БОП и МВР единствено наблюдаваха. Години по-късно ексшефът на БОП – Варна щеше в прав текст да ми признае, че благодарение на Бацата и „лошите“ Варна е била спасена тогава от нахлуването на руската мафия. „Добрите“ свалиха шапка на „лошите“.
Има/ше/ нещо особено у „лошите“, което го няма в „добрите“, натрапвани ни от телевизиите. „Лошите“ имат сърце. За всичко. „Добрите“ са расли под похлупак, нямат характер и даян за нищо, размахват някакви кухи дипломи, но ако ги пуснеш в ситуация, извън подредената им „матрица“ – „кариера, власт, кинти“, изпадат в ступор. И най-важното – оперирани са от … човечност.
Парадокса е, че „лошите“ умеят мигновено да поемат отговорност. За всичко, дори и когато то е страшно. „Добрите“ шикалкавят, всеки друг им е виновен, оплитат се в красиво подредени думички и нямат характер да ЗАСТАНАТ от упор очи в очи най-вече първо със себе си, а после с рисковата ситуация.
Парадокса е, че „лошите“ са истински човечни. Крият тази човечност много дълбоко в себе си, но я вадят винаги – някак грубо, притеснено и никога не я афишират. Много хора си мислят, че я ползват като „индулгенция“, но повярвайте ми, не познавам нито един „лош“, който да не е наясно точно какво е вършил, и който да си мисли, че подобна „индулгенция“ ще го „изчисти“. Не го правят защото така трябва, а защото те винаги правят онова, което им сочи сърцето. Правилно или не.
Защо пиша всичко това ли?
Защото ми се повръща от „добрите“ на тази наша територия.
Защото вчера, докато „добрите“ лееха отвратителни лицемерни лъжи и обещания за „социален възход“ и „благо на народа“, един „лош“ ме намери сам късно вечерта по телефона. И нито ме заплаши, нито ми се закани, нито ми хакна сайта, както го правят ВСИЧКИТЕ „добри“, а ме помоли чрез мен да дари сума пари за едно болно дете, за което прочел в сайта ми АФЕРА… Не пожела името му да се споменава, не защото му пука, а защото „тези неща трябва да се правят тихо, без да се чува, защото се правят за добро и за помощ, а не за да си правиш реклама с това…“.
Нито един „добър“ от онези по телевизиите не ми се обади за да помогне. Направи го „лошия“.
Затворих телефона и си припомних колко пъти съм била свидетел на човечността на „лошите“ и на безсърдечността на „добрите“. Страшно е издигането на везната в полза на „лошите“!
Само в наложената ни „Матрица“ на мислене няма преливане между „добър“ и „лош“. В тази Матрица, в която ни натрапиха да живеем по лайнарските „евро атлантически ценности“ – „добрият“ е онзи, който ни го дават по телевизиите да лъже и да управлява с лъжи и кражби, а „лошият“ е онзи, когото „добрите“ са посочили като „лош“.
Цял живот съм излизала от тази Матрица, като разследващ журналист. И затова никога не съм била обичана от „добрите“, а „лошите“ ми имат респекта, не за друго, а защото „лошите“ уважават винаги силния духом срещу себе си, и уважават дори и „врага“ си, когато не е измекяр.
Много „лоши“ съм защитавала години наред, когато са били НЕсправедливо атакувани, само защото Матрицата е казала така. И по много „добри“ „стрелям“ непрекъснато, защото ви лъжат, че са „добри“, а всъщност са хиляди пъти по – лоши от „лошите“.
Познавам „лоши“, които преживяха такава ТРАНСФОРМАЦИЯ, че ако ми стигне времето на тази земя, ми се иска да напиша сценарий за сериал – и в него нищо няма да бъде измислено художествено, всичко ще е истина.
Затова в някой друг живот, някога, ако от мен зависи управлението на България, бих изб/и/рала „лошите“.
Защото са характери, имат сърца, и защото ако ти повярват могат да обърнат света в една битка, за да я спечелите. И защото са пестеливи на думи (лъжи) за разлика от „добрите“. И колкото и да ви е парадоксално, „лошите“ са по-големи патриоти от „добрите“, произведени като „добри“ от Матрицата.
А и Мафията на „добрите“ (по-страшна от иначе прокламираната ни „мафия“, която уж борели) се бори с Воини.
„Лошите“.
„Аз съм ваше момче, момчета“*…
Веселина Томова
*Стих от Миряна Башева
