Общоевропейската война, предричана от дълги години макар мнозина да я считаха невероятна, избухна внезапно в началото на м. август 1914 г. Още от първите дни пролича, че тя ще бъде жестока и безпощадна Още от първите дни, всяка една от воюващите групировки взе да полага усилия, за да спечели съюзници, та да си обезпечи победата.
Германия, която от дълго време се беше готвила за нападателна война, превъзхождаше противниците си в боевата си готовност, но в дипломатическата подготовка на войната даде доказателства на неумение и направи груби грешки. Ръководящите кръгове в Берлин са хранили необяснимата надежда, че Англия ще остане неутрална, и са допущали, че както Италия, така и Румъния, България, Турция и Гърция, ще обявят война на Съглашението.
Италия беше в Тройния съюз от 1882 год. и беше подновила съюзния договор в 1912 год. При все това, римският кабинет отклони поканата на Австро-Унгария и на Германия да се намеси във войната на тяхна страна. Напротив, на 9 декември 1914 година той подкачи преговори с Австрия, за да иска изпълнението на чл. 7 от съюзния договор. Тоя член гласи, че всяко действие извършено от Австрия или Италия, което нарушава равновесието на Балканския полуостров, дава право на другата държава да добие компенсации. Понеже Австрия обяви война на Сърбия, тя нарушава равновесието на Балканите, така щото Италия добива правото на компенсации. Впрочем италиянското правителство не само нямаше желание, но нямаше и възможност да тръгне да воюва с Централните сили, защото народът нямаше да го последва. Той отдавна очакваше случай да си възвърне от Австрия италиянски провинции и по тоя начин да довърши обединението си. За Италия въпросът беше дали ще остане неутрална срещу богати компенсации, или ще воюва на страната на Съглашението.
Румъния също беше съюзница на австро-германците. Тя бе тласната в орбитата на Централните сили от покойния Карл Карла, немец и Хохенцолерн. В тайния съюзен договор е предвидено, че тия сили ще подържат Румъния да завладее българска земя по линията Тутракан – Балчик. Тая поддръжка се даде в 1913 год. на румъните, които впрочем бяха подкрепени и от Съглашението. Но във всеки случай, Румъния извлече от съюзния си договор с Австрия всичката полза, която можеше да очаква. При все това, и въпреки желанието на краля, букурещкото правителство отказа да обяви война на Съглашението. Кабинетът на Йонел Братиану, син на знаменития русофоб Йон Братиану, напротив дебнеше благоприятния момент да се присъедини към Русия и Съглашението и да обяви война на Австрия. Тая политика намираше пълно съчувствие в общественото мнение, защото то разбираше, че от тая война може да излезе разпадането на Хабсбургската монархия, и че е ударил часът на обединението на румънския народ. Австро-Германската, дипломация изостави мисълта да въвлече Румъния във война и насочи всичките се усилия да повлияе да остане поне тя неутрална.
От обнародваната миналата година гръцка бяла книга излиза наяве, че крал Константин е обещавал на своя шурей, Кайзер Вилхелм, да се присъедини към Централния съюз в случай на обща война. Но било, защото Венизелос го обуздаваше, било по причина на географическото положение на Гърция, което я постави под ударите на съглашенските кораби, той никога не можа да си удържи обещанието.
От балканските държави само Турция и България отидоха с Централните сили. За турците, които от две столетия живеят със страха, че Русия ще ги изгони от Цариград, и особно за неопитните управници младотурци, отдавна подпаднали под влиянието на Германия, поведението им е обяснимо. Но за България, присъединението й към Централните сили и воюването й против Съглашението беше акт, равносилен на самоубийство.
Без съмнение, най-много е повлиял, за да се прегърне тая политика цар Фердинанд; Радославов и неговите помощници, макар сами да клоняха повече към Германия, в същност бяха послушни оръдия на царя. Кога той се реши на тая безумна постъпка и по какви съображения, още не е напълно обяснено. Но вече се знаят известни факти, които, хвърлят светлина върху еволюцията на българската политика през 1914 и 1915 год.
Поемал ли е цар Фердинанд по-рано задължения пред германския и австрийския императори?
Отношенията между бившият български цар и императора Франц Йосиф са били винаги твърде близки. Цар Фердинанд се стараеше сам да ръководи външната политика на България и рядко срещаше отпор от нашите министри, било защото някои от тях са били несведущи в тънкостите на дипломацията, било защото не защищаваха с достатъчна енергия правата си на отговорни управници. Той имаше обичай и зад гърба на министрите да дава обещания и да поема задължения. Есента на 1906 година той изненада правителството със заявление, че бил се задължил пред германския император да не обявява война на Турция. В 1908 година по свой почин се споразумял с австрийския император да обяви независимостта, но да не докарва работата до война, нито да мобилизира войската, и по тоя начин парализира дипломацията ни. Допустимо е, че е давал някакви обещания на Франц Йосифа и за общата война, и вероятно е, че това е станало между другото в свиждането им през есента на 1913 година във Виена. Една телеграма, изпратена от Франц Йосифа до цар Фердинанда в деня на обявяването на Общата война, с която го кани и той да мобилизира българската армия и да се присъедини към Съюза, дава да се мисли, че покойният император е имал основания да разчита на помощта на Фердинанда.
Отношенията между Кайзер Вилхелм и цар Фердинанда никога не са били добри, а преди войната бяха лоши, Вилхелм презираше Фердинанда и Фердинанд го ненавиждаше. При все това, те станаха съюзници.
Който изследва причините на тоя неестествен и неполитичен съюз, не може да не обърне внимание на обстоятелството, че дордето народите в Румъния, Гърция и България съчувствуваха на Съглашението, държавните им глави от душа и сърце бяха с Германия. Наистина Карол беше немец, но крал Константин по баща е датчанин, по майка русин, а цар Фердинанд се гордееше много повече с майчиния си царски род, от колкото с немския си бащин произход. Идолопоклонското благоговение на тия крале пред военната организация, която в Германия бе най-силна, обяснява донейде чувствата им. Но по-голямо значение има убеждението, че германската победа означаваше засилването на монархическия принцип и увеличение престижа на прусашката дисциплина.
Лично цар Фердинанд е импулсивна натура. Той и в политиката се влияеше от враждите си, от спомените си за минали унижения и от жаждата си за мъст. На това отгоре, славата му на тънък дипломат беше узурпирана. Хитър – да, но умът му беше недостатъчен да обгърне големите държавни и национални задачи. Той имаше нужда да бъде ръководен, както го ръководеше покойната и умна княгиня Клементина. За нещастие, в двете съдбоносни войни в 1912 –1913 и в 1914 – 1918 г., министрите не ръководеха него във външната политика, a той ръководеше тях.
Но цар Фердинанд, ако не зачиташе народа и не щадеше кръвта на неговите синове, поставяше над всичко на света най-напред своите интереси, и след това интересите на династията. Той желаеше германска победа и затова беше наклонен да вярва, че тя ще се сбъдне. Но ако беше знаял, че Централните сили ще претърпят поражение, нямаше да тласне България в гибелния път, от съображения на личен интерес. Цар Фердинанд се остави да го убедят, че германската победа е обезпечена. Министрите му не го разубедиха, било от невежество, било от раболепство, било от лични побуждения.
В началото на войната той беше за неутралитет и чакаше да види как ще се развият събитията. През пролетта на 1915 год. още не беше разкрил намеренията си. Има основание да се предполага, че през юни месец е вече давал някакви обещания на германския император. След оттеглянето на русите от Карпатите, когато страхът от тях се отдалечи, той се хвърли главоломно в обятията на Централните сили.
Виновниците на тая безразсъдна политика се оправдават с твърдението, че Съглашението не е давало на България никакви положителни обещания и не е предлагало никакви гаранции. Този въпрос не бива да остане тъмен.
Още в 1914 год., когато българското правителство обяви своя неутралитет, силите от Тройното Съглашение на 11/24 ноември връчиха на Радославова следната вербална нота:
“Правителствата на трите съюзни сили със задоволство посрещнаха изявленията направени от г. министра-председателя пред министра на Негово Британско Величество.
Ако, съгласно тия изявления, България се задължи да пази по отношение на Румъния, Сърбия и Гърция строг неутралитет, трите сили й гарантират, че при окончателното уреждане на войната, ще държат сметка за нейното поведение и ще й обезпечат важни териториални придобивки.
Тия придобивки ще бъдат по-големи, ако България се реши да нападне Турция, или Австро-Унгария.”
На 26 ноември е връчено друга еднаква вербална нота от руския, английския и френския пълномощни министри в София:
“По заповед на своето правителство и съгласно съобщението си от 11/24 ноември, руският министър има чест да уведоми царското правителство, че трите съюзни сили гарантираха Гърция против евентуалното нападение от страна на България.
Като продължение на реченото съобщение, трите съюзни сили гарантират на България, че ако тя пази строг и лоялен неутралитет, тя ще добие след войната справедливи териториални подобрения в Македония и разширение на територията си в Тракия, до линията Енос – Мидия”.
През пролетта на 1915 г., между българското правителство и Съглашението ce водеха в София устни преговори, които не напредваха по разни причини. От една страна сръбското правителство упорствуваше и не се съгласяваше да отстъпи Битоля и Охрид, а от друга, в Гърция Венизелос, който беше дал съгласието си да се отстъпи нам Кавала, ако тръгнем със Съглашението, бе свален от крал Константина и заместен с кабинет предан лично нему и на Германия. При такива условия, дипломацията на трите сили не можеше да действа бързо, а беше принудена да печели време, за да прокара без търкание своите намерения. Очакването да се присъедини Италия към войната също спомогна, за да се отложат решителните предложения, които предстоеше да се направят на България. Но най-важната причина, която спъваше преговорите, беше поведението на българското правителство, което отбягваше да вземе ясно становище и вдъхваше подозрението, че то гледа да печели време и че няма намерение да влезе в съюз със Съглашението. Ако нашите управници се бяха решили да прегърнат каузата на Съглашението още през пролетта на 1915 г., ако те изложеха исканията на България искрено и твърдо, уверен съм, че щяха да обезпечат по-големи придобивки и че преговорите щяха да се приключат лесно и бърже.
Въпреки подозрителното поведение на Радославовия кабинет, след намесата на Италия в войната (4 май н. с. 1915 г.), на 16/29 май 1915 г. пълномощните министри на Русия, Англия, Франция и Италия връчиха на нашето правителство следнята вербална нота:
“Правителствата на четирите съюзни сили решиха да направят на българското царско правителство следните изявления, ако то е готово да влезе във война с Турция с всичките си военни сили:
“І. Съюзните сили се съгласяват България да окупира незабавно земята до линията Енос – Мидия, която ще стане българско владение.
II. Съюзните правителства гарантират на България, на края на войната, владението на частта от Македония, разграничена; А) от към север и запад с линията Егри Паланка, Сопот на Вардар и Охрид, включително с градовете Егри Паланка, Велес, Битоля и Охрид; В) от към юг и изток със сегашната сръбско-гръцка и сръбско-българска граница. Това задължение се поема при следните условия: а) Сърбия ще получи справедливи компенсации в Босна в Херцеговина и на Адриатическия бряг; в) България няма да направи никакъв опит за окупиране на коя да е част от гореопределената територия до сключването на мира.
ІІІ. Съюзните сили се задължават да положат всички усилия пред гръцкото правителство, за да обезпечат отстъпването на България Кавала. Понеже съюзните правителства, за да могат да направят това, ще трябва да бъдат в положение да предложат на Гърция компенсации в Мала Азия, българската войска трябва да влезе в действие против Турция.
IV. Съюзните сили са наклонни да спомогнат в преговорите, които Румъния и България биха подкачили за уреждането на Добруджанския въпрос.
V. Съюзните сили се задължават най-сетне да доставят на България всякаква финансова помощ, от която тя би имала нужда”.
Тая нота отваря пътя за преговори. Тя не можеше да съдържа крайните концесии, нито влиза в ролята на предложителя да предвари всичките желания на страната, с която преговаря. Българското правителство отговори на 1 юни с нота, която е от естество да подкачи или продължи преговорите. В нея се говори също за хинтерланда на Кавала и за гаранции. На 21 юли, (3 август н. с.) 1915 г., пълномощните министри на Четворното Съглашение връчиха на министъра на външните работи следнята вербална нота:
“Правителствата на четирите съюзни сили обсъдиха с голяма грижа и зеха в твърде благоволително внимание нотата, връчена от българското царско правителство, на техните представители в София на 1/14 юни. Въодушевени от горещо желание да видят положението на балканите уредено по траен начин, те имат чест да направят на българското правителство изявленията, които следват, и които определят тяхната политика.
Съюзните сили гарантират на България владението на безспорната зона в Македония (каквато е начъртана на картата приложена към сръбско-българския договор от 1912 г.)., като зимат задължението, че всякакво увеличение на Сърбия вследствие сегашната война ще бъде абсолютно подчинено на условието, че Сърбия ще отстъпи на България речената безспорна зона. Те считат, че тая декларация дава на България сигурен залог за бъдещето владение на тая зона.
По отношение на Кавала, очевидно невъзможно е при днешните условия да се определят даже приблизително териториалните владения, които ще може да добие Гърция в Мала Азия. От обширността на тия придобивки ще зависят размерите на хинтерланда на Кавала, който съюзните сили ще предложат на Гърция да отстъпи.
България във всеки случай може да бъде уверена в намерението на четирите съюзни сили да дадат на думата хинтерланд тълкувание справедливо широко и те поемат задължението, че няма да признаят никакво увеличение на Гърция в Мала Азия, ако Гърция не отстъпи на България Кавала, с един хинтерланд съразмерен с увеличенията, които тя ще добие другаде.
Незабавното владение на Тракия до линията Енос – Мидия е вече гарантирано на България с нотата на четирите съюзни сили от 16/29 май.
Като правят това съобщение на българското правителство, четирите съюзни сили желаят да подчертаят факта, че времето изтекло дордето отговорят на запитванията, които то формулира, не значи по никакъв начин желание или намерение да се отметнат от предложенията направени на България на 16/29 май.
Съюзните сили считат, че гаранцията, предложена днес на България, основана на отказа да се признае какво да е разширение на сегашните граници на Сърбия или на Гърция, освен ако те отстъпят на България гарантираните й от четирите сили територии, ще бъде за България залог за пълното и всецяло изпълнение на обещанията, които й се дават с настоящата нота.
Ако България приема тия предложения, съюзните правителства ще искат да се сключи в скоро време подробен договор, за да се определи датата, в която България ще обяви война на Турция, и с колко войска ще воюва. Ако България не обяви война на датата и по начина, който ще се уговорят, предложенията съдържащи се в тая нота ще се считат нищожни по взаимно съгласие.
Най-сетне, в случай, че тия условия бъдат приети, Съюзните сили ще искат от българското правителство да земе всички възможни мерки, за да не се допуща минаването на бойни припаси, предназначени за Турция”.
Българското правителство не отговори на тая нота.
Радославов, в утомителните си устни обяснения със съглашенските пълномощни министри, признаваше, че по отношение на Добруджа и на Кавала не можеше да се предложи повече, но за сръбска Македония трябва да се даде по-осезателна гаранция, особно за частта отвъд Вардар. Вследствие на това, Съглашението на 31 август (13 септември н. с.) 1915 год. подаде следнята нота:
“Като допълнение на съобщенията си от 16/29 май и 21 юли (3 август) т. г., представителите на съюзните сили са натоварени да направят пред българското правителство следнята декларация:
Четирите съюзни сили са готови да гарантират на България отстъпването от Сърбия, щом се свърши войната на частта от Македония, включена в безспорната зона от сръбско-българския договор от 1912 година.
Във всеки случай, тая гаранция се дава под условие, че България ще заяви, че е готова да сключи със съюзните правителства военен договор, относително влизането й във война против Турция в близко бъдеще. Ако никаква декларация от тоя род не бъде направена в къс срок, предложението съдържаще се в тая нота ще се счита като несъществующе по взаимно съгласие”.
Три дни по-късно, английският пълномощен министър с вербална нота предложи добавъчна гаранция: част от безспорната зона да бъде предварително окупирана от английски войски, които ще я предадат на българските власти при свършването на войната.
Вместо отговор, една седмица след това българското правителство обяви всеобща мобилизация. Съглашенските представители подадоха нота на 21 септември (4 октомври), с която заявяват, че вследствие българската мобилизация, смятат за нищожни и несъществующи предложенията, направени на България в горните ноти.
От тия дипломатически документи става явно, че Съглашението предлагаше на България: срещу неутралитет – Тракия до Енос – Мидия и поправка на македонската граница; а срещу война против Турция – Тракия до Енос – Мидня, безспорната зона от сръбска Македония, Кавала с един хинтерланд, който можеше да обгърне Драма и Серес, и уреждане на Добруджанския въпрос чрез спогодба с Румъния. По въпросът за гаранциите, знае се че Съглашението отказваше да приеме предварителна българска окупация на Македония. Задължението поето да не признае никакво увеличение на Сърбия, дордето тя не отстъпи нам обещаните от Съглашението земи, можеше тогава да не изглежда достатъчно. Но окупацията с английски войски на част от безспорната зона, окупация която можеше да обгърне цялата сръбска Македония по искане на българското правителство и задължението, поето от Англия тя да я предаде нам, удовлетворява всичките законни желания за обезпечение и съставлява пълна гаранция за изпълнението на обещанията на Съглашението, в случай на негова победа. Колкото за въпросите за Кавала и за Добруджа, днес е ясно, че пред големите придобивки на Румъния и Гърция, България щеше да добие пълно удовлетворение.
Но аз имам основание на вярвам, че това не беше последнята дума на Съглашението.
Ако България се беше решила да върви с него, преди Италия да се намеси във войната, ако беше подкачила преговори през пролетта или даже през лятото на 1915 г., и ако тия преговори се водеха от наша страна от лица сведущи и способни, България можеше да си обезпечи и част от спорната зона.
Срещу тия придобивки, какви задължения и какви жертви се искаха от България?
Българското правителство беше обяснило, че не желае да воюва против Австрия. Независимо от обстоятелството, че за една малка държава е предпочтително да не влиза във война с Велики сили, воюването на австрийския фронт беше придружено с по-големи жертви. Там нашите войски трябваше да се бият до края на войната. Срещу турците, напротив, войната щеше да се свърши с падането на Дарданелите. Българското правителство можеше и беше длъжно да уговори, че след падането на Цариград и на проливите, нашата армия няма да минава в Азия да се бие. Но и само по себе си, падне ли Цариград, турците не можеха дълго да продължават войната в Азия, защото нямаше път да им се изпрати един снаряд и един патрон, а бойните припаси, с които разполагаха бяха твърде ограничени. Така щото, първото задължение, което щяхме да поемем, ако се бяхме съюзили със Съглашението беше: да обявим война на Турция и да воюваме до падането на Цариград и Дарданелите.
Колко войска трябваше да дигнем на крак за тая операция?
В нотата си от 16/29 май 1915, Съглашението иска да воюваме с всичките си военни сили. Но в нотата от 20 юли (3 август), то предлага да се сключи военна конвенция, в която да се определи кога ще обявим война на Турция и с колко войска ще воюваме. Подобни конвенции имаше между нас, сърбите и гърците в 1912 г, както и между Сърбия и Гърция от май 1913 г., за случай на война против България. Подобна има между Гърция и Съглашението, сключени в 1917 г. Според нея, до колкото се знае, Гърция беше длъжна да мобилизира последователно войски по начин, щото да докара числото им на 300 000 души. Но едва ли тая цифра е била достигната. За нашата операция против Цариград и Проливите вярвам, че можехме да уговорим да мобилизираме 200 000 души, най-много 250 000. От по-голяма армия нямаше нужда, защото съглашенците имаха вече на Галиполския полуостров около 70 000 души, и защото турците се биеха още на три фронта, срещу русите и срещу англичаните в Месопотамия и в Синай. Независимо от това, съглашенската флота можеше да снеме на български бряг на Егейското море значителна тежка артилерия, от каквато имахме толкова нужда в турско-българската война. Във всеки случай, не само от нашето правителство зависеше да ограничи военната помощ, но и да се беше съгласило даже да мобилизира 300 000 души, това можеше да увеличи малко разноските, но не и жертвите, които не можеха да бъдат значителни, които далеч нямаше да стигнат броя на падналите в 1912 г. От положителни източници днес се знае, че ако ний в 1915 год. бяхме обявили война на Турция, в Цариград се е обмислювало да се оттегли войската в Азия. Може би това нямаше да стане, но какво съпротивление можеше да окаже турската армия, окончателно деморализирана след нашето нападение, откъсната от Централните сили и лишена от бойни припаси? Колко дена щеше тя да се удържи на Чаталджа, непрестанно бомбардирана от съглашенската тежка артилерия? При тия условия, осведомените лица мислят, че щяхме да свършим войната с нищожни жертви, Даже България да беше неутрална, турците нямаше да удържат Галиполи, именно защото нямаха снаряди, и германците бяха решили да потопят параходите “Гьобен” и “Бреслау”. Като съюзници на Германия мобилизирахме всичката си войска, до последня възможност, и се бихме срещу сърби, срещу румъни, срещу гърци, срещу руси, срещу френци, срещу англичани, срещу италиянци, бихме се цели три години и дадохме жертви, на които броят е поражающ.
Военните разходи, които ще тежат десетки години върху икономическия ни живот, идеха да бъдат малки в кратка война, в съюз със Съглашението. Но те можеха да бъдат нищожни, ако се използуваше умело финансовата помощ, която четирите съюзни сили предлагат в двете си ноти от 16 май и 21 юли 1915 г.
Но най-печалното е, че българските управници в 1915 година отвърнаха очи от пропастта, която изкопаха на България.
В доклада ми не е зачекнато даже въпросът каква участ очакваше нашето отечество, ако Германия беше победила и ни наложеше икономически ярем. По-важно беше да се осветлят меродавните личности върху невъзможността на победа на Централните сили и върху страшните опасности, които дебнат страната ни, ако се презрат предложенията на Съглашението.
България, по своето географическо положение и по качествата на народа ни и на армията, имаше голямо значение в тая война, и можеше да играе завидна роля. Това признава и италиянския министър г. Сонино (стр. 8 и 9). Какво беше това значение и как царят и правителството го използуваха за постижение на народните идеали?
Най-напред, съдбата на Турция зависеше изключително от България. Обявехме ли й ний война, в кратко време Дарданелите щяха да паднат и в непродължителен срок Турция щеше да излезе от строя. Да се мисли че германската армия щеше да тръгне да ни наказва е безумие. Нито Германия можеше да отдели няколко стотин хиляди души, нито армията й можеше да прегази Сърбия и България преди да паднат Проливите.
Германия търсеше съюзници не за да им праща значителни войски, а за да използува техните армии и да пести своята. Един път Проливите в ръцете на Съглашението, руската армия, снабдена по-бърже през Черно море с бойни припаси, ставаше по-опасна за своите противници.
България фатално щеше да повлече Гърция и Румъния, които и без това по-късно се обявиха против Централните сили, и на които интересите не позволяваха да стоят на страна, когато България вече воюва, принася ценни услуги и бере победни лаври. А намесата на всички балкански държавици едновременно, a не раздробено, щеше да бъде фатална за Централните сили.
С една дума, намесата на България на страната на Съглашението щеше да ускори неговата победа с една или две години и щеше да спести на человечеството страдания и жертви в твърде големи размери. Вместо това, днес нея обвиняват, че е станала причина да се продължи войната с всичките близни и далечни последствия от чрезмерното й траене.
