Автор : Ирина Кирилова- журналистка
Втори юни. 12 часа. Сирените започват. Спираме за три минути. Мълчим, мислим за деня на Христо Ботев и за загиналите за свободата на България. А вечерта, на тържествената заря ще чуем имената на тези, които останаха безсмъртни. Ще се произнасят слова, ще търсят в днешния ден Ботев, ще ни припомнят последното му писмо, ще ни учат на патриотизъм, ще поднасят цветя пред паметниците на героите и ще звучат тържествени музики.
След няколко дни цветята ще увяхнат, тези, които са ги произнесли ще скрият листовете някъде, или ще ги върнат на написалия тези думи и ще започне ежедневието. Ежедневие след втори юни – големи сметки за тока, скъп хляб, непосилни цени за хубави плодове, лошо качество на вносното месо, проекто-закони, които сриват патриотизма ни и ни правят зависими, несвободни и заплашени от репресии. Това ли искаха Раковски и Левски, Бенковски и Каблешков, Волов и Христо Ботев?
Нали Раковски създаде първата стратегия за бъдещето на България? Този мъж, който знаеше десет езика, който издаваше вестници и пишеше книги, който създаде първата българска легия, дали така си е представял XXI век? Какво ли би казал Васил Левски, който сновеше из страната, за даготви народен бунт, който беше хубав, сладкодумен, певец, безкрайно неустрашим? Затова ли беше обесен?
Вижда ли днес отгоре нашата чиста и свята република какво правят с нея? Бенковски беше предаден и загина. Ние още сме живи, но всичкисме предадени.
Каблешков беше завършил най- престижното висше училище в Цариград , говореше няколко езика, но не се побоя да се спаси от мъченията като се застреля. А ако беше жив Христо Ботев, Боже, железни решетки на Народното събрание ли щяхте да сложете днес, в демократичния XXI век?
Закон за защита на националната сигурност ли щяхте да измислите, вие, които никога няма да бъдете паметници, които никога няма да бъдете споменати на втори юни, никога няма да останете в историята? Той щеше да ви покаже какво значи любов и омраза, какво значи да тъпчете народа, какво значи да ограничавате правата му в една свободна от робство страна. Ето това трябва да мислите след трите минути мълчание на втори юни 2022 година. Може би е по- правилно да кажа: да се учите как се воюва за една малка страна, която петстотин години е зачертана от светската карта, как се умира с радост, за да я има на тази карта, как се повежда дружина, макар че всеки от прочетените на зарята е знаел, че отива на бой, за да умре.
Три минути мълчание и спиране на едно място. Не три, два живота да имаме не можем да им се отплатим. Погледнете децата си, внуците си, правнуците си! Научихте ли ги на химна на България, знаят ли „Тих бял Дунав се вълнува“, оставят ли телефоните си на втори юни, за да почетат дедите си?
Втори юни е не само ден за почит към загиналите за свободата, а и ден за мислене. И когато мислим за героите, трябва да гледаме нагоре. Защото те са там, горе, на високото, където ние не можем да стигнем дори с поглед. Там им е мястото, отредено от историята. Да спрем, да помълчим и да се замислим…
Ирина Кирилова за „Тракийски Cвят“
