Интервю на Ирина Кирилова с артиста Васил Михайлов
– Да започнем от там, че няма български артист, който да е изиграл Кубрат, хан Крум, Дантон, Ричард трети, Стефан Стамболов, капитан Петко войвода, Александър Стамболийски, Георги Димитров, Гешев, Трайчо Костов… все велики и сложни образи на исторически личности. Как става това? Че сте велик актьор, това всеки го знае, но това са различни образи от различни епохи.
– Това е въпрос на типаж, на характер, на физическо излъчване, въпрос на мислене от страна на този, който ме избира. Сега се сещам за Кубрат. Бях сравнително млад, но трябваше да играя точно него. Не винаги като типаж си подходящ, но в края на краищата те избира режисьорът.
– Няма да броя ролите ви в киното – те са стотици, но кой може да забрави песните от някои филми – в „Краят на песента“, в „Капитан Петко войвода“. Разкажете историята за „Петко ле, капитане льо“!
– Аз във филма не пея. Но има запис на песента и ще ви разкажа историята. Преди няколко години от една фирма ми се обадиха, че европейски продуцент прави диск от осем- девет песни и една от тях е „Петко льо, капитане льо!“. Попитаха ме може ли да науча един немски певец Курт да изпее тази песен. Аз реагирах и казах: “Как ще я пее Курт? Аз ще я изпея!”. Отидохме в студиото, направих една- два проби и песента беше записана. Една вечер ми се обади някаква учителка и попита може ли да включат „Петко льо“ в учебника по пеене за VI – ти клас. Аз и отговорих, че съм само изпълнител. Тя била уредила всичко, макар че това е народна песен. Абе, има закони в България, но никой не ги спазва. Закона за авторските права влезе в Парламента, но все още не е уреден. Защото в „Капитан Петко войвода“ аз съм главният герой. Някой си записва за себе си филма, а мен, че ме излъчват с този филм милион пъти – нито стотинка.
– Защо Николай Хайтов ви харесваше толкова много? Не вярвам да е заради обиколките по села и градове, където ви посрещаха на крака, с бурни ръкопляскания и се радваха да видят живия капитан Петко войвода, а след срещата с публиката разперваха дълги трапези. Хайтов имаше особено отношение към вас, за да поиска точно вие да запишете „Диви разкази“.
– Преди доста време записах девет разкази от „Дивите разкази“ на Хайтов. Не всички ставаха за запис. Например „Козият рог“ не стана за запис. Защото, както казва Хайтов: едно е да искаш, друго е да можеш, трето е да го направиш. Методи Андонов направи сценария за този филм само със седем- осем реплики и филмът се излъчи в осемдесет страни. Като записах дисковете, собственичката тръгна да ги продава и никой не ги купуваше. Предложи ги в чужбина, а там и казаха, че на тях тия неща им ги подаряват. Тя поиска да ги взема и да ги раздавам, но почина през това време и сега не знам къде са тия дискове. Може би са някъде по таваните. Дай, боже, да ги е оставила някъде, да ги раздавам на зрителите, които идват да гледат представление.
– Стотици театрални постановки, пълни салони, световна и българска драматургия и главни роли, изиграни от вас. Казвали сте ми, че предпочитате хубавата драматургия. Ако сега върнем времето назад, кого бихте изиграли от сърце, с любов? Дантон, Ричард, д-р Панов, Стефан Стамболов, Нягул, Сюлейман ага…..
– Тези образи са доста различни като същност, като възраст. Аз бях много млад, когато играх в Хасково. В Димитровград и в Хасково имаше старохотни театрални колективи. Аз натрупах голям опит. Артистът не обича да играе стари неща, които е играл, особено, ако са били успешни. Нашата работа, нашето изкуство, то се влияе от времето. Сега като гледам актьорите, те не говорят правилно български език. Говорят на такъв диалект, че просто умирам от срам като ги гледам. Нашето изкуство е преходно и времето е безпощадно към изпълнителите. Остават драматурзите, даже някои стари спектакли, ако ги гледаме сега, ще се смеем. Артистът винаги иска нещо ново да изиграе. На всичко отгоре, ако е бил успешен в изпълнението си на тия роли, той не иска публиката да си разваля оценката. Аз много роли съм играл в една посока – или министър- председатели, или полицейски началници и т. н. Малко се износва артистът все в един и същи жанр. Хубаво е да бъде голяма амплитудата в типажа – днес да си Ричард, утре да си Ромео.
– Кое беше великото при режисирането на Крикор Азарян, какво изваждаше той от актьора?
– С Коко заедно сме завършили института. Той беше по- голямот мен и ме наричаше „бай Василе“. Когато ме попитаха кой е моят режисьор, аз казах, че Крикор Азарян и Асен Шопов са моите режисьори. Коко много обичаше актьорите и беше намерил свой път към артиста. Повече от режисьорите са искали преди това да станат актьори. Актьорът е изпълнител. Той е длъжен да влезе в кожата на друг човек. Актьорът е видимата част. Актьорът е друг талант и отговаря на въпроса: какво да правя? И когато не покаже качества, но обича театъра и е интелигентен и в главата му се върти : като как да го направя и има друга нагласа, хората, които не стават актьори, стават режисьори. Коко е един от тях. Той беше анализатор. Той намираше път с прости думи да каже на артиста какво иска режисьорът. Коко беше емоционален, имаше жизнен товар и опит от четене и успяваше да подкокороса артистите.
– Имате тридесет награди за роли в киното, в театъра, за принос към българската култура, народен артист сте, стъпалото и ръката ви са в алеята на славата…
– Аз имам всички награди на Съюза на кинодейците, на Съюзана артистите, когато бяха нормални награди. Имам „Стара планина“ първа степен. Веднъж казах на шега на Наум Шопов, на когото дадоха Димитровска награда за изпълнението на ролята на Ленин: ” Ти получи за Ленин Димитровска награда, а аз за ролята на Георги Димитров не получих Ленинска награда.”
– Сега искам да насоча вниманито ви към украинския писател Анатолий Крим. И той като вас е награждаван с голямата награда на Русия за литература и от Киевската патриаршия за изключителни заслуги за възраждането на духовността в Украйна. Написал е десет книги, по негови сценарии се снимат пет игрални филми, преди войната играеха негови пиеси в 25 театри в Украйна. В 2010 година вие се срещнахте с неговото творчество в пиесата „Завещанието наедин целомъдрен женкар“- постановка на Ивайло Христов. Дванадесет години е на сцената това представление. Вярно ли е, че вие сте бил най- добрия Дон Жуан?
– Най – напред да кажа, че един мой герой има паметник в Украйна – Капитан Петко войвода. Те ме каниха за откриването, но аз нямах време да отида. Италианците и украинците построиха този паметник. Имам награда за главна мъжка роля на украинския фестивал за филма на един украинец – „Последно пътуване“. Така, че това е моята връзка с Украйна, преди да се срещна с този Анатолий Крим. Аз мисля, че той ме заблуждаваше като ми казваше, че аз съм най- добрият Дон Жуан, че се играе пиесата му в 40 – 50 държави. Ще ви кажа фрази от тази пиеса: „Господ каза, че днес ще умра. Сигурно! Господи, той защо се бърка в твойте работи, аз още не съм готов! Имам да довършвам едно писмо“. Така започва спектакълът. Финалният текст ще ви го кажа. Той тръгва, но преди това казва две думи : „Готов съм, Господи! Господи, там горе при тебе има ли любов? А, мълчиш! Какво пък, ако няма, не е страшно. Там ще има любов, Господи! Аз идвам!“ Ако се е получил успех, то това се дължи и на режисюрата на Ивайло Христов, а сега на Асен Шопов и на мойте партньори. Този автор трябва да бъде доволен, че сме му пренаредили малко тези остарели вече за времето си пиески така, че българският зрител да ги приема.
– А другата пиеса „Брудершафт?“
– Тя имаше друго заглавие. Авторът казваше, че я написал за мене. Но е факт, че и двете пиеси се играят вече над десет години. Аз ги побългарих и той ми се разсърди . Там аз играя със Стефка Янорова – една чудесна артистка. То е едно представление трудно за игра – час и половина – два.
– Сега да се приземим от сцената, в живота! Казвали сте ми, че най- добре си вършите работата, когато сте влюбен. Останахте с една жена цял живот. Но след вас има голяма следа- вашите внуци. Има една ирландска благословия, че децата са дъгата на живота. Вижте колко хубаво е казано – с децата имаме разноцветен живот. Но благословията продължава, че внуците са гърне със злато. Разгадайте ми тази благословия!
– Не бях чувал тази благословия. Веднага го свързвам с това, че когато човек е по- млад, създава децата си и погледът му е нагоре в дъгата на щастието, а вече като е много стар, мисли за това какво е скътал за внуците си. Малкото, което е съхранил, за да им даде, да ги предпази по някакъв начин.
Аз ако ви разкажа как съм гледал малкия ми син, какви глупости съм правил и сега го уча да внимава със своите деца, това е невероятно. Той се роди, когато бях на 40 години. Човек е луд от любов, когато му се раждат децата, а като дядо е вече страхлив, емоционален и иска да запази това гърне, за да запази самите внуци.
– Завършвам с въпроса: Вие намерихте ли себе си и удовлетворен ли сте от вашата активност и труд сега, когато на 6 април 2022 година станахте на 84 години?
– Не обичам да си правя равносметка, но ще завърша с една фраза. Попитаха ме какво искам да ми се повтори в живота, аз казах: ако може животът.
Още една среща с Васил Михайлов завършва за мен. Годините са го променили. Няма я онази закачлива усмивка, взискателността към хората се е увеличила, дразнят го неуките, не обича тези, които не гледат представленията му, а искат да пишат за него, но едно е останало завинаги – великолепната дикция, неповторимия глас, чистия български език, голямото актьорско майсторство, умението му да изправя хората на крака, когато пиесата свърши.
Е, приятелю, запознахме се с тебе, когато игра д-р Панов в „Хирурзи“, за да те представя пред публиката, която те надари не само с бурни аплодисменти след прожекцията на филма, но и не искаше да те пусне да си тръгнеш. А колко неща ни поднесе животът от тогава насам, интервюта направихме с теб, колко роли изигра след това…
Благодаря ти, че оценяваш журналистиката ми! Пази себе си и гърнето със златото!
Ирина Кирилова за „Тракийски свят“
