Яков Сталин в плен
/Поглед.инфо/ От време на време нашите жълти медии и политически дърдорковци оставят на мира Сталин, а се хващат за децата му. Клъвнали оттук, чопнали оттам и ето – поредната сензация е сътворена. Особено „благодатни” за целите им са Василий и Светлана, защото техният живот не е в „коловоза” и жълтурковците го удрят на какви ли не спекулации, включително и за милиони на Йосиф Сталин в швейцарски банки, които потомците му били наследили. И за Яков (1907 – 1943) сътворяват какво ли не. Много спорове се водят и за автентичността на оцелелите немски документи за залавянето и гибелта му. Знае се най-вече, че Сталин е отказал да получи обратно пленения си син срещу пленения от руснаците фелдмаршал Паулус.
Стотици и хиляди страници са изписани за децата на Сталин, включително и за осиновения от него Артьом. Днес ви предлагам със съкращения текстове на Феликс Чуев (1941 – 1999) от забележителната му книга с разговори с Вячеслав Молотов (1890 – 1986), които той провежда и записва в продължение на 17 години. Прави и собствени допълнения към тях. Двамата разговарят по какви ли не от важни по-важни, позабравени днес, теми от живота в Съветския съюз. Много от тях не са изгубили актуалността си и сега.
Молотов не се притеснява да спори с някои от своите другари, особено с Хрушчов. Не спестява остри думи на несъгласие и с Жуков, в някой от следващите броеве ще ви предложим и тая тема.
Предлагам ви още и част от протокола на разпита на пленения от немците син на Сталин – Яков Джугашвили. Задават му и провокационен въпрос за България, на който той отговаря достойно. Това още веднъж показва какво голямо значение е отдавало хитлеристкото ръководство на нашата страна.
Животът на децата на Сталин е като този на децата на Съветския съюз, но съдбата на Яков и Светлана, макар и различна, е трагична. Независимо, че баща им е Сталин, а може би и точно заради това.
„Молотов си спомня. 140 беседи на Феликс Чуев”, част 1, Феликс Чуев,изд. „Абагар”, 1998 г.
Из „Сталин и децата му”
-Светлана Алилуева пише, че Сталин не се отнасял добре със сина си Яков.
-Трябва да кажа, че Яков нямаше партийно съзнание. Срещал съм го у Сталин, но много рядко. Разбира се отношенията им не бяха много топли. Сталин го приемаше малко резервирано. Беше ли Яков член на комунистическата партия? Естествено, но не се проявяваше от тази страна. Заемаше някаква не много важна длъжност. Беше красив, падаше си конте. Служеше в артилерията. Като немски пленник по време на войната той се държа смело и достойно. Загина като герой. Сталин не го спаси и не го замени за немски генерал. Той каза: „Там всички са мои синове.”
(Известно е, че когато чрез шведския Червен кръст предложили на Сталин да замени Яков за пленения при Сталинград фелдмаршал Паулус, Сталин отговорил: „Не заменям маршал за войник.” Известно е и друго негово изказване: „Трябва да вземем [в плен] колкото може повече немски генерали, за да ги заменим за един човек – Ернст Телман.”
Във в. „Красная звезда” от 15 август 1941 година прочетох следната кореспонденция от фронта: „Имах възможност да срещна много от синовете на славните фигури от гражданската война. Те не отстъпват на бащите си по героизъм. На една батарея срещнах капитан, който громеше немците с точния си прицел – сина на легендарния Чапаев. Той се бие самоотвержено и честно. На този участък на фронта и сина на Пархоменко – старши-лейтенант, чиято храброст напомня за бащата.
Изумителен пример за истински героизъм и преданост към Родината показа в боевете при Витебск командирът на батарея Яков Джугашвили. Той до последния момент не остави бойния си пост, унищожавайки врага.”
Във вестника не се казва, че по това време, вече повече от месец синът на Сталин се намира в плен, оставайки верен на клетвата, родината и вожда. Виждал съм комсомолския билет на Яков Джугашвили, с пъхнатата вътре снимка на баща му.
Като последна вест от този мъжествен човек до нас са дошли думите: „Ако не видя вече Родината, моля да заявите на баща ми Йосиф Висарионович Сталин, че никога не съм го предавал, а това, което изфабрикува хитлеровата пропаганда, е явна лъжа.”
Бях поразен от думата „да заявите”. Не „предадете”, не „съобщите”, не „кажете”, а „заявите”.
На 19 ноември 1977 година в ресторант „Арагви” отбелязахме с Евгени Джугашвили посмъртното награждаване на баща му с орден „Отечествена война” първа степен. Един от гостите, генерал от КГБ, разказа, че след войната арестували германски разузнавач, на когото Рибентроп възложил работата в лагера, където бил пленник Яков. Германците по никакъв начин не можели да направят снимка на Яков, на която да се усмихва. Изпратили при него един грузинец с пакет от любимите цигари на Яков. Очаквали, че това ще произведе нужния ефект, тъй като знаели, че е заклет пушач, както и баща му. Яков седял в средата на килията, едва погледнал предложените цигари и отвърнал поглед. „Яша, дошъл съм при тебе като грузинец при грузинец”, казал есесовецът. „Тогава защо си с тази униформа?” – отвърнал Яков.
Когато през 1945 година в Потсдам предложили на Сталин да отиде до Заксенхаузен, където е загинал синът му, той отвърнал: „Не съм дошъл тук по лични работи.” Маршал Жуков пише, че Сталин преживял много тежко гибелта на големия си син, но не го показвал – Ф. Ч.)
Василий, другият син на Сталин, не беше боеви комунист. Беше войник от Червената армия не като комунист, а като съветски гражданин с усет за военното дело. Той пиеше много и, изглежда, се отдаваше на лек живот. Ако се съди по компанията около него, невъзможно беше да се очаква нещо добро. Сам се рани по време на войната – нещо избухнало наблизо по време на гуляй. Беше голям гуляйджия.
…По време на войната казали на Сталин, че синът му Василий е на далечната вила и пие с жената на артиста Ч. Сталин заповядал да го доведат. Когато Василий влязъл в кабинета, Сталин си свалил колана и го ударил през лицето: „Подлец! Помисли ли какво ще кажат хората за баща ти? Война, а ти пиянстваш!”
Жданов се опитал да защити Василий, но Сталин бил така ядосан, че ударил и него. – (Ф. Ч.)
(21.12.1979 г.)
-Василий не беше свестен човек. Не можеше да се каже, че беше съвсем лош, но имаше много лоши черти. Хората започнаха да го величаят и това му доставяше удоволствие. Нямаше никакъв забележителен талант. Със сигурност не вървеше по стъпките на баща си. Беше безволев. Целият беше окичен с медали и отличия. А политически беше незрял. Що се отнася до приятелчетата му, те бяха политически незрели и не можеше да им се има доверие. Той също слабо се интересуваше от политика. Много от приятелите му го използваха, за да си пазят топлите места.
(13.04.1972 г., 21.101982 г.)
-Разговарях с Артьом Фьодорович Сергеев, син на легендарния болшевик Артьом.
-Приемаха го за син на Сталин, но той-всъщност беше негов осиновен син. Бил е много малък, когато му баща му Артьом загинал в самолетна катастрофа.
-Разказа ми за живота си в дома на Сталин преди войната. Живеели в двуетажна къща в Кремъл, близо до Троицките врати. В коридора имало бъчва със солени краставички.
-Спомням си..
-Сталин обичал да носи старата си военна куртка, разказваше Артьом Фьодорович. Сигурно била от времето на Гражданската война. Някои смятали, че я донесъл от заточението в Сибир. Висяла в коридора. Веднъж някой се опитал да я смени с нова. Сталин избухнал: „Това ще ми служи още десет години!” Ботушите му също били износени…
В разговора се намесва Таня, Татяна Афанасиева:
-Тогава всички се обличаха скромно. Вячеслав Михайлович имаше само едно палто. През целия си живот е носил само една шапка – можете да я видите на всички снимки…
-Сталин беше много пестелив. Нямаше дрехи, в които да го погребем. Беше погребан в старата си военна униформа, която беше почистена и поправена…
„Когато Сталин се връщаше вкъщи след работа – разказа ми Артьом Фьодорович, – Поскребишев го следваше с една чанта с писма. Сталин сядаше и четеше някои на глас….
Веднъж ни събра – Яков, Василий и мен и каза: „Момчета, идва война. Трябва да станете войници.” Яков и аз отидохме в артилерията, а Василий стана пилот. Всички отидохме на фронта, от първия ден. Сталин се обади по телефона да ни вземат веднага. Това беше единствената привилегия, която сме получили от него като баща. Останали са няколко писма от Василий до баща му. В едно от тях, от фронта, той моли баща си да му изпрати пари. В поделението открили лавка и освен това искаше нова военна униформа. Баща му отговаря: „1. Доколкото знам, порционът във военновъздушните сили е напълно достатъчен. 2. Специална униформа за сина на др. Сталин в Червената армия не се предвижда.” Така че Вася не получи пари.”
Артьом Фьодорович Сергеев завършва войната като генерал-майор.
…Сталин очевидно е имал малко време да се занимава с децата, но въпреки това се е интересувал как се учат в училище, проверявал бележниците, понякога ги скастрял. Василий отнасял най-много. Цитирам две писма. Първото е до дъщеря му Светлана:
„До Светланка-стопанка!
Стопанке, получих писмото и картичката ти. Добре, че не забравяш татенцето.
Изпращам ти малко нарове. След няколко дни ще изпратя мандарини. Яж и се весели.
На Вася не изпращам нищо, защото е започнал да се учи лошо.
Времето е много хубаво. Малко е скучно, защото я няма моята стопанка
Е, всичко хубаво, стопанчице моя.
Целувам те силно!
Секретар на Светланка-стопанка
Бедняк [Й.] Сталин
8.Х.35 г.”
Второто писмо е да един от учителите на Василий. Явно, Василий не само не се е учил добре, но и се е държал невъзпитано. Учителят не издържал и се оплакал на баща му. И това през 1938 година! Сталин отговаря с писмо на две страници.
„До преподавателя др. Мартишкин,
Получих писмото Ви относно изпълненията на Василий Сталин. Благодаря за писмото.
Отговарям с голямо закъснение, поради претовареност в работата. Моля да ме извините.
Василий е разглезен юноша със средни способности, дивак, не винаги казва истината, обича да шантажира по-слабите „ръководители”, често е нахален, има слаба или по-скоро неорганизирана воля.
Всякакви „лели” и „свати” го разглезиха, като с нужда и без нужда му повтаряха, че е „син на Сталин”.
Радвам се, че във Ваше лице се намери поне един уважаващ себе си преподавател, който постъпва с Василий както с всички и изисква от нахалника да се подчинява на общия режим в училище. Директори като споменатия от Вас, хора-парцали, само развалят Василий и ако той още не е успял да се погуби, то е само благодарение на това, че в нашата страна все още съществуват някои преподаватели, които не отпускат юздата на капризния господинчо.
Моят съвет е за бъдете строг с Василий и да не се боите от фалшивите шантажиращи заплахи на капризника за „самоубийство”.
Имате моята подкрепа за това.
За съжаление нямам възможност сам да се занимая с Василий. Но обещавам от време на време да му извивам врата.
Привет!
Й. Сталин 8. V1. 38 г.”
Казват, че сътрудниците на НКВД бягали като опарени от др. Мартишкин, като видели това писмо.
Артьом Фьодорович ми разказа също как Василий споделил с него, че живее с московската красавица Нина, жена на кинооператора Роман Кармен. Но радостта на Василий била кратка. Кармен написал на Сталин, който извикал главния прокурор и дал указание относно сина си: „да се осъди мерзавецът по закон!” Главния „законнник” на страната извикал Василий.
-При вас ли живее жената на Кармен?
-При мен.
-А защо?
-И аз не знам?
-Защо не я пускате да си иде?
-Да си ходи! Моля!
Когато доложили на баща му за този разговор, той поклатил глава, мърморейки: „Ама че подлец. Ама че подлец!” И върху писмото на Р. Кармен написал със син молив следната резолюция: „Тази глупачка да се върне на Кармен; 2. Полковник В. Сталин да се осъди на 15 денонощия строг арест.”
-Какъв Сталин си ти? – казвал Сталин на Василий. – Аз още не съм станал Сталин!”
Хрушчов помолил Василий да напише какъв деспот е бил баща му в семейството. Василий отговорил, че всички те, взети заедно, не струват и колкото нокътя на баща му. Наложило му се да полежи, и то доста дълго, във Владимирския затвор. – Ф. Ч.
Светлана Алилуева в Москва
В Москва пристигна дъщерята на Сталин. Евгений Джугашвили се срещна с нея и казва, че доста е остаряла. Пристигнала е с дъщеря си. Оле Питерс е на 13 години, не знае нито дума руски. Синът на Евгений, Яша, я учи да говори – те са горе-долу връстници. Светлана се развела с американския си съпруг, после избягала от Америка. Следили я. Истинска криминална история. Стигнала до Лондон, после до Атина. А посланикът в Гърция е синът на Андропов. Черненко го назначи наскоро. Тя отишла при него и той организирал заминаването й за родината. Сега живее в хотел „Съветски” до Белоруската гара. Молотов попита на колко години е тя.
-Родена е през 1926 година. Значи на 58.
-Въпреки, че не е заслужила, ще трябва да й дадат пенсия – казва Молотов.
-Радва се, че се е върнала в родината, ругае американците, капиталистите. Все нещо е останало от възпитанието. У израсналия в Съветския съюз човек винаги остават следи. Въпреки, че понякога у съветския човек има много лоши неща.
…Във „Вечерная Москва” от 25 септември 1992 г. се появи бележка, 66-годишната Светлана Алилуева живее в пълно забвение в приют за бедни в западния край на Лондон.
Самата тя писа в една от своите книги (Далекая музыка. М. 1992 г.): „Пресата пусна още едно „Разкритие”, оказва се, че съм заминала за Швейцария, „за да прибера от швейцарските банки парите, скрити там от моя баща.” Това щеше да бъде съвсем нормално за всеки друг европейски диктатор, но да се заподозре в такова нещо моя баща е просто смешно. Той въобще не мислеше за пари, живеейки напълно на сметка на държавата и никога никому нищо не е „оставял” Той нямаше собственост и всичките му заплати, почетни награди и стипендии в продължение на години бяха събирани в пакети в кабинета му, а след смъртта му веднага бяха иззети от държавата. Но съобщенията на пресата се сториха на мнозина достоверни. Дълго след това срещах хора, които ме питаха за същите пари, за „наследството ми”, получено от банките в Швейцария. И колкото и да ги убеждавах, че това не е вярно, те не ми вярваха…”
(15.11.1984 г., 09.03.1985 г., 04.10.1985 г.)
Из Стенограма от разпит на Яков Джугашвили
18 юли 1941 г.
3-а мотострелкова рота на военните кореспонденти.
Разпит на военнопленика старши лейтенант Сталин при командващия на авиацията на 4-та армия.
Разпитващи капитан Реушле и майор Голтерс 18.7.41 г.— Предадено чрез код по радиото.
– Разрешете да узнаем Вашето име?
– Яков.
– А фамилията?
– Джугашвили.
– Вие сте роднина на председателя на Съвета на Народните комисари?
– Аз съм големият му син[…]
– Какво звание имате в съветската армия и в коя част сте служили?
– Старши лейтенант. Служех в 14-ти стрелкови полк, придаден към 14-та танкова дивизия, артилерийски полк при 14-та дивизия.
– Как се озовахте при нас?
– Аз, т.е. по същество не аз, а останките от тази дивизия, ние бяхме разбити на 7. 7, а останките от тази дивизия бяха обкръжени в района на Лесново.
– Доброволно ли дойдохте при нас, или бяхте пленен в боя?
– Не доброволно, бях принуден […]
– Вие бяхте командир на дивизия?
– Не, аз съм командир на батарея, но в онзи момент, когато ни стана ясно, че сме обкръжени – в това време бях при командира на дивизията, в щаба. Побягнах към своите, но в този момент ме повика група красноармейци, която искаше да пробие. Те ме помолиха да поема командването и да атакувам вашите части. Аз направих това, но красноармейците навярно се уплашиха и аз останах сам, не знаех къде се намират моите артилеристи, не срещнах нито един от тях […]
– Смята ли той, че последните години са донесли на работниците и селяните в Съветския съюз преимущества в сравнение с това, което е било по-рано?
– Безусловно!
– Но ние не виждаме тук никакви селища на селяни и на работници, никакви фабрики с прекрасни цехове. Всичко тук е толкова примитивно, както не е било в Германия дори при социал-демократическото правителство.
– Попитайте ги как е било при царизма, попитайте ги, те ще Ви отговорят.
– Да, но за тези дълги години е могло да се направи безкрайно повече от това, което е направено. Струва си да сравним само с това, което бе направено в Германия за много по-кратък срок. Какво само не е направено там за работния човек – във всички отношения. Животът на нашите съотечественици даже не може да се сравнява с онзи живот, който е бил преди това.
– Добре, ще Ви отговоря: в Русия построиха собствена промишленост. Русия не зависи почти от никого. В Русия всичко е свое, може би това е направено за сметка на недоволството, за сметка на селяните, за сметка на работниците и е напълно възможно част от населението да е недоволно.
– Но за работника нищо не е направено. А нали [у вас] винаги казват: армия на селяните и работниците.
– Да, но вижте, нали тази самостоятелност е за тях, самостоятелност означава собствена промишленост, собствена промишленост, а собствената промишленост — това е всичко, всичко. Това се прави за тях, тъй като и сега вече има частично плодове от всичко това, а са недоволни, защото у нас всичко се прави спешно, ние нямахме достатъчно време. Ние нямахме време да се подготвяме, нямахме време да претворим в действителност всичко, което бе създадено, при това да го направим така, че самият народ да се убеди, народът знае за какво са харчени пари, за какво отиваха парите – за строителство […]
– Знае ли той къде сега стои нашата армия? Не именно на този участък, а на север и на юг, знае ли той, че ние вече сме при Киев. Как, по негово мнение, ще се развие обстановката, ако ние в скоро време влезем в Москва, а администрацията и правителството избягат от там, какво тогава ще стане с московското население?
– Аз знам, че Вие се намирате недалеч от Москва.
– Той току що сам каза, че знае, че ние се намираме при Москва, на подстъпите към Москва, та той трябва да си представи какво ще стане, когато Москва бъде наша.
– Добре, ще Ви отговоря откровено, не мога да си представя това […]
– Известно ли Ви е, че червеното правителство се опитваше да работи против Германия в България и във всички балкански страни?
– Известно ми е само от вестниците, че Англия се е занимавала с подстрекателство против Германия. А България… От Вашата […] преса ми е известно, че Англия се е опитвала да се занимава с подстрекателство и действително се е занимавала с това. Тя е подстрекавала против вас Югославия, Гърция. Обаче е известно също, че във Финландия например Германия се стараеше повече да насъска финландците срещу Русия, отколкото Русия например е подстрекавала България против Германия. За България всичко това е измислено, трудно е да се каже[…]
– Той иска ли да се съобщи на жена му, че е попаднал в плен?
– Не е нужно. Ако можете да изпълните молбата ми, не трябва.
– Той има ли семейство, деца?
– Една дъщеря.
– Но колко години е дъщерята?
– На 3 години.
– Защо той не иска семейството му да знае, че е в плен? Може би той мисли, че заради това семейството му ще пострада?
– Собствено казано, аз нищо не мисля. Ако искате, съобщете, не искате – недейте. Какво тук има да се съобщава. Моля, съобщавайте, на мен ми е все едно.
– Нима за войника е позор да попадне в плен, или пък той мисли, че заради това семейството му ще има неприятности?
– Не никакви неприятности, мен ме е срам, мен!
– Да, но нали след войната той отново ще се върне вкъщи. Тогава ще му се наложи да се срамува цял живот. Та нали с войника винаги може да се случи той да попадне в плен, бидейки ранен или просто като храбър войник.
– Срам ме е пред баща ми, че останах жив.
– Но нали не само пред баща му, но и пред жена му![…]
– Защо той не иска да го фотографират? Може би той мисли, че снимката ще бъде публикувана?
– Фотографират винаги в най-безобразни пози. Казвам това не защото трябва да се снимаш само в красиви пози. Не затова го казвам, но това не ми харесва, аз изобщо не обичам това […]
– Моля, кажете му, че той ще пренощува в съседната къща, а на сутринта ще бъде отправен нататък.
– Добре, а къде ще ме пратят, разрешете да попитам?
– Той ще бъде преместен в лагера за военнопленници офицери, тъй като е офицер. Може би той иска да напише поздрав до вкъщи, писмото му ще стигне по-бързо от женевския Червен кръст. Или може би той си мисли, че жена му ще избяга заедно с червеното правителство?
– Може би, може би!
– Той мисли ли, че баща му ще вземе неговата жена със себе си?
– Може би, а може би не.
– Той не иска ли да изпрати на жена си два реда?
– Аз съм ви много благодарен за любезността, но засега това не е необходимо.
– Още един въпрос, г-н майор (немският капитан се обръща към немския майор – М.С.).Не се ли е създало у него впечатление, че много от това, което са му говорили преди и което е ставало в Съветския съюз , на практика ще се окаже съвсем друго и че мнозина, собствено казано, са били излъгани.
– Разрешете ми да отговоря по-късно, в настоящия момент не ми се иска да отговарям[…]
Капитан Реушле.
АП РФ. Ф.45. Оп.1. Д.1554. Л.8–39. Заверено копие от превода. Л.40–73. Оригинал.
Източник: http://www.chekist.ru/article/4013
Превод Велиана Христова
