/Поглед.инфо/ Започнаха много разговори за границите в Европа. Или естонците заплашват да се откажат от договора за границата с Руската федерация, или германците, заедно с американците, заявяват, че няма да признаят никакви промени в границите на Украйна в резултат на, както се казва, руска агресия. След това поляците открито облизват устни за „източните креси“ и дори в Калининградска област, а румънците – в Молдова, Приднестровието и Северна Буковина…
Въздухът мирише на гръмотевична буря от нови териториални конфликти, които заплашват напълно да анулират не само Хелзинкските споразумения от 1975 г., но и цялата система на международните отношения след Ялта и Потсдам. Въпреки това прословутото „обединение“ на Германия през 1990 г. е първата политически значима промяна в следвоенните граници в Европа. Следват „разпадането“ на СССР (1991), Югославия (1991-2006) и Чехословакия (1993).
Вярно е, че всичко това се случи „с око на Ялта“ и разпоредбата на Заключителния акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, според която границите на европейските държави могат да се променят само „в съответствие с международното право, мирно и по споразумение”. Няма формални нарушения. Въпреки че още тогава има прецеденти (Абхазия, Приднестровието и Южна Осетия – в СССР, Сръбска Крайна – в Югославия).
Следващият етап от унищожаването на „граничното табу” е бомбардирането на Югославия от САЩ и техните съюзници от НАТО с цел подкрепа на косовските албанци и създаване на т. нар. Република Косово на територията на автономната провинция. Тези бомбардировки започват на 24 март 1999 г., тъкмо е отминало “третото разширяване” на НАТО, когато Унгария, Полша и Чехия бяха приети в Северноатлантическия алианс на 12 март.
Така разширяването на НАТО на Изток и реалното създаване на колективния Запад като йерархична структура под контрола на Съединените щати, “Пакс Американа”, веднага са споени от силата на западните оръжия, „желязо и кръв“. Руският отговор е „обръщането над Атлантика“ от премиера Евгений Примаков, извършено в същия ден на 24 март 1999 г., както и „хвърлянето към Прищина“ на 11-12 юни 1999 г.
Струва си да се отбележи, че на 26 март 1999 г. директорът на ФСБ Владимир Путин е назначен за секретар на Съвета за сигурност на Руската федерация, а косовският прецедент, създаден с усилията на колективния Запад, става едно от правните основания за провеждане на мироопазваща операция в Южна Осетия срещу грузинската армия, както и за обединението на Крим с Русия (март 2014 г.).
Така че сегашните разговори за промяна на границите в Европа са не толкова резултат от специална военна операция за демилитаризиране и денацификация на Украйна, а по-скоро дълъг процес на колективния Запад, напредващ на Изток с пълзяща ревизия от Съединените щати и техните съюзници на геополитическите резултати от Втората световна война в още по-благоприятна за тях посока, до перспективите за унищожаване и разделяне на Русия като единна държава.
В тази връзка днес, когато консенсусът на победителите във Втората световна война окончателно беше разрушен по време на украинския конфликт, остатъците от табуто за преразглеждане на държавните граници в Европа (да не говорим за останалия свят) най-накрая са премахнати”, а броят на хората, които искат да получат нещо за себе си в хода на териториалното преразпределение, расте . Реста и размерът на тези желания.
Трябва да се признае, че неонацистките сили от Майдана, доведени на власт в Киев след преврата през февруари 2014 г. с подкрепата на Съединените щати и техните съюзници, изиграха ролята на основния катализатор на тези процеси – техните “мечти” около завземането на предполагаемо „изконно украински територии” не беше спряно по никакъв начин, а, напротив, беше подкрепено по всякакъв възможен начин на държавно и международно ниво.
И дори сега, когато “Укррайхът”, въпреки пълната подкрепа от Запада, се пръска по шевовете и е близо до пълно унищожение, високопоставени представители на киевските власти настояват за “капитулация” на Русия с гигантски репарации и компенсации, включително териториални, в тяхна полза. И след като това е открито разрешено на Украйна, дори и да е „жертва на руската агресия“, защо не и останалите?
С други думи, процесът едва е започнал, а пред очите ни се превръща в самоподдържащ се. В него постепенно се включват все повече и повече нови участници – дори тези, чието участие в нещо подобно съвсем доскоро изглеждаше на научна фантастика: от Финландия до Германия (в последния случай все още говорим за териториите, изгубени от Берлин в резултат на Втората световна война).
Това желание за ревизия на границите може да бъде спряно само от нови споразумения след от настоящия украински конфликт – аналози на Версайския и Ялтенско-Потсдамския мир, чиито условия, както винаги, ще бъдат продиктувани от победителите. И днес обективно няма съмнение, че Русия ще бъде сред тях и далеч не е в края на списъка. Останалите ще трябва да смекчат апетита си за известно време или да изчезнат напълно. Включително Укррайхът.
Превод: В. Сергеев
