Седя и си мисля. Или по-скоро просто си седя. От вчера насам един въпрос е заседнал в главата ми и не ще да се махне, а именно – как ще я караме оттук насетне ние, хората?
Разделението е толкова голямо и толкова дълбоко, че достигането на нова допирна точка ми изглежда невъзможно за следващите поне хиляда години. Ясно е, че ние, хората, никога не сме били еднакви и откак свят светува, съжителстваме с различните си вкусове, чувства и идеи (или дори благодарение на тях, кой знае), но сега има нещо ново; нещо, което преди или е било скрито, или въобще не е съществувало.
Сега вече не става въпрос за онази конструктивна (или конфликтна) разлика в начина, по който виждаме света, а за тоталната разлика в себевъзприятието. Струва ми се, че навремето хората са имали консенсус по въпроса кои са, какви са и откъде идват, и малко или много са били съгласни, че са Божии творения, докато в момента дори членовете на едно и също семейство трудно ще се разберат по тези въпроси и ще защитават двайсет различни теории и философии. И като казвам „себевъзприятие“, аз съвсем нямам предвид само вярата в Бог, ами и всичко останало, което прави човека личност – схващанията му за
самостоятелност, съдба, път, решения, роля и отговорност
Не мисля, че ние, хората, някога сме били по-разделени в мнението си за самите себе си и вярвам, че това е нарочно търсен ефект. Сега имаме една нова и изкуствено създадена порода човешки същества, напълно отказали се от истинския си Аз, и друга порода, архаична, която все още носи спомени за независимост и автентичност. Тези две породи хич не се харесват, както става видно напоследък, и определено нямат общо бъдеще.
Групата, която се възприема като биологична единица с номер и паспорт, и има нужда да бъде управлявана, водена, учена и лекувана, не разбира и не приема групата, която отказва да прехвърли отговорността за себе си на друг. Едните са отгледани с кредо, че животът е материален и смисълът му е потребление, докато другите се вълнуват повече от невидимия аспект, понеже знаят, че нищо тук не е материално.
Не знам, аз наистина не знам
как могат да съжителстват хора, които са така фундаментално и непоправимо разделени
Дори да оставя настрана глобалните въпроси и да се концентрирам върху собственото си дребно, незначително, нюнючко социално кръгче, пак не виждам светли бъднини. Изолирала съм се от повечето хора още преди 10-12 години (от уважение към тях и себе си), но след последните две лета стана ясно, че само със социална дистанция няма да стане. Хората, с които не споделяме порода, ме мислят за луда и не щат да си играят с мене, а моето мнение за тях не бих си позволила даже тайно да изпиша, защото ще пробие дупка в монитора.
Колкото и да си баем за търпимост и разбиране, обречено е – аз не желая да работя и живея с хора, които мислят с телевизора и се редят на социални и медицински опашки. Те пък не желаят да работят и живеят с фриволни субекти, които вярват в духове, не щат да боледуват и диплят конспирации. Разликите са далеч по-ръбести от това, разбира се, но в името на добрия тон се изказвам деликатно.
Седя сега и си мисля (или просто си седя), че най-разумни биха били тези две алтернативи – или някак да си поделим планетата и всеки да си живее от неговата страна според аршина и вярата, или да устискаме още малко с лицемерни усмивки и престорено уважение, докато еволюцията сама не отсее по-качествените човеци. Аз като че ли съм за второто…
Автор: Сетая Брат
* * *
Антропософски пояснения на Стопанина по темата от 2017 г.:
