ДА ДОСТИГНЕШ КОСМОСА С МУЗИКА

Интервю на Ирина Кирилова с Таня Христова-Доганова

Тя е необикновена. Тя е със силни български корени, неуморима в изследването на музиката и усъвършенстването и, тя се опира на интуицията си в търсенето на хармонията, тя пише книги, прави документални филми, консултира студенти в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, в Националната музикална академия и други по въпросите на изкуството и цени талантливите хора. Тя е създателят на хор „Йоан Кукузел“, заради който събира всеки ден ядове, но твърдо държи на позицията си. Тя е Таня Доганова – Христова.

Да познаваш Таня Христова значи да си мислиш дали България би имала държавника Петко Каравелов и писателя и революционера Любен Каравелов, ако Неделя – дъщеря на Петко Доган и на Рада Мирчева-Доган, леля на бащата на Таня Доганова-Христова не беше се оженила в рода Каравелови.

Какво велико потекло, за което години не се е говорило! Как ще говориш, че дедите ти са стигали до Божи гроб, че са били пребогати, че са дарявали, че са имали една от най-богатите и красиво изписани къщи в Копривщица, че си дъщеря на хора, давали със шепи злато, за да спасят града? Как ще говориш, че си дете на два прочути рода в Копривщица – Догановия и Каравеловия по времето на комунизма? За всичко това ще можем да прочетем в книгата на Таня Доганова-Христова, която вече излезе от печат. Факт е, че Таня е взела добродетелността от Доганови и писателския дар от Каравелови, за да стане жена с респектиращ авторитет.

– С хора, който носи името на родения в последните години на XIII – ти век – Йоан Кукузел, завършил императорското музикално училище в Константинопол, създал 90 композиции, обиколихте света, г-жо Христова. Пяли сте пред крале, принцове, кралици, пред папи, в световни центрове.

– Да, пели сме в приказни дворци, в катедрали, в концертни зали, в музеи, в световни университети, в забои под земята, в училища, в работнически цехове, в пещери, на улично пространство и навсякъде хората слушаха в захлас.

– Изпълнявахте ли най- известното произведение на Йоан Кукузел „Полиелей за българката“ на концертите?

– Знаете ли, когато изпълнявахме ТИ РИ РЕМ из „Полиелей на българката“, в Гърция изобщо не знаеха за това произведение. Иначе нямаме концерт, на който да не е изпълнено „Полиелей за българката“.

– Като слушам изпълнението на вашия хор си мисля за света, който носим в сърцата си, но като слушам народна музика, всичко в мен заживява с нейния ритъм, с нейните думи, с нейната неповторима мелодика. Вие цените високо изпълнителското майсторство на наши известни народни певци. От къде идва любовта ви към фолклора?

– Фолклорът е част от нас. Това е народната песен, свирнята, играта, приказката, която трябва да се изучава в училище. Но най-важното е да се наблюдават възрастните, преживели хора. Заслушайте се вечер край огнището или в присветващите въглени на догарящия огън и чуйте как някоя баба разказва на внучетата поредната приказка! С каква любов и с отворени устенца я слушат в захлас!

А имали ли сте щастието да чуете жътварска песен в знойно лято из Добруджанските безкрайни златни жита, да видите белите кърпи на младите жени, накацали като гълъби по безкрайната люшната шир?

– Да! Когато бях дете, жънеха през деня, а през нощта вършаха на вършачката. По нощите заставах на прозореца, за да слушам как пее една от жените и тогава мислих, че гласът и идва отгоре.

– А спирала ли ви е пискливата гайда на Костадин Варимезов – царят на гайдата в цял свят, или медния кавал на бай Кольо от Айтос? Заслушвали ли сте се в равномерните удари на ръката на Устовския медникарски род на бай Никола и неговото чукче, което вае поредната фигура на медния сахан? Спирали ли сте пред грънчарско колело, за да се насладите на песента му?

– Това съм слушала и виждала на „Етъра“ край Габрово.

– Какво бихте казали за витите хора или буйния ръченик, за надиграването?

– Е, това веднага ме връща към онова красиво написано надиграване в разказа на Елин Пелин „Ветрената мелница“ между Христина и Дъбака!

– Нима една песен, та дори и „Дельо хайдутин“ може да се сравни с богатството на българския фолклор, с равномерните удари на бабиния стан, която тъче поредния ирам или с тихото омайно завъртане на бабиното вретено? А наведената млада девойка бродира с изящните си момини пръсти поредната бродерия, изпълнена с елбетици от незапомнени времена.

Това са попътните знаци на историята ни, на среща на фолклора с църковната музика. Защото без познаване на фолклора в неговото неизмеримо богатство – песенно, текст, музика, архитектура, живопис ние нямаме право с лека ръка и апломб да спорим, говорим, анализираме постиженията на българската култура и нейното място в световната съкровищница на творящия гений.

– Направо се захласнах от думите ви, защото всичко това съм го видяла и то е в кръвта ми. Но да попитам нещо, свързано с Петър Дънов! Той казва, че един от най-важните органи в организма ни е гърлото. Затова трябва да го пазим. Приемате ли неговото мнение?

– Що се отнася до физиологичните възможности на един гласов апарат, бих казала, че те са настроени и зависят от индивида и
умението му да разработи, да съхрани и използва като инструмент на чувствен израз. Но, има едно голямо НО. Дори певец като Висоцки, който не блести с особени гласови възможности, вълнуваше със своята богата душевност милиони хора. Значи за изкуството и силата му на въздействие трябва едно искрено съпреживяване, пълно отдаване, не поза, не преиграване, а дълбоко, истинско – както казват старите хора от сърце и душа.

– Веднъж прочетох, че Бетовен бил готов да напише 10 хиляди ноти, отколкото една буква от азбуката. От височината на своята гениалност ли е казал това?

– Точно така е, защото, когато човек говори нещо или пише нещо, трябва изключително много да внимава. Написаното и
казаното е като перушинка, която не може да се върне никога. Тя отлита в небитието.

– Като сте толкова ярко изразена личност как гледате на посредствеността? Не завладява ли тя музикалното пространство, което става все по-сиво, все по-пошло?

– За голямо съжаление посредствеността е нещо, което е преди всичко резултат на неграмотност, на една ограничена среда, на простотия. Хората нямат отношение към красивото. А това е най-важното, за да се избегне посредствеността. Трябва преди всичко да търсим основите на красотата. А къде могат да се намерят? В най-обикновените човешки чувства – доброта, уважение, любов. Посредствеността е признак на парвенющина, която е заляла не само нашата страна, а изобщо света.

– Г-жо Христова, животът ви е дал много. Вие сте като птиците, които са видели всичко отгоре. Отивате ли нагоре, когато дирижирате църковните песнопения, смятате ли, че издигат духа на публиката, за да става по-добра и по-хармонична?

– Трябва да ви кажа, че когато дирижирам го правя само в ума си. Не заставам пред състава, защото старата църковна музика, за която аз ратувам, не са я дирижирали. Музиката изисква вътрешно дълбоко преживяване. За да може човек дълбоко да преживее, той трябва да се обърне към собствената си личност, а не да търси външната визуалност, която е твърде лъжлива понякога. Затова аз не дирижирам.

Така е било през древността, когато нищо не се е дирижирало. Диригентското изкуство се заражда в началото на XIX век. Това е първата четвърт на века. Дирижират се хорови творби, многогласни хорови творби, творби от църковната класика, познати в грузинското и други православни вероизповедания. Крайно неграмотно е да се ръкомаха измъчено пред 10-15 певци и да си мислим, че се прави изкуство. Изкуството е дълъг процес на десетилетия изучаване не само на мелодическата интерпретация на едно произведение, но преди всичко на историческата епоха, литературата, поетиката, езика, нравите, обичаите и всичко, свързано с културния и обществен живот на един етнос.

– Всяко произведение на изкуството трябва да постигне святост, преди да го освободим да се разхожда по земята, нали, г-жо Христова?

– Да, така е. Именно поради този факт дълбоко и искрено изучавам и уважавам народностната мелодия във всичките и нейни особености и региони. И не мога да не ви кажа, че няма голям световен оперен или концертен певец, който да не се е оформил в ранното си детство от народностната мелодика, към която принадлежи. Бих споменала Христина Морфова, Люба Велич, Елена Николай, Борис Христов и други.

Аз дирижирам и изисквам на репетициите сериозен анализ във всичките гореизброени аспекти на една творба. И само, когато тя
е напълно почувствана и до съвършенство изработена, тя вече е в концертния репертоар.

– И започва да се разхожда по земята.

– Затова следвам ревниво завета, оставен ми от незабравимия наш знаменит Борис Христов: „Таня, всичко виждам и зная, затова не забравяй, а следвай: истината, само истината и пак истината!“

…..Да разговаряш с Таня Доганова-Христова е не само удоволствие. То е обогатяване на чувствеността, контакт с нейния духовен свят, докосване до онова, което е извън нас – божественото. Затова с уважение и се покланям и се радвам, че в бъдеще нашите разговори ще продължат. Живот и здраве, Таня!

16 август 2021 година,
за Тракийски Свят