Абсолютни рекорди и в трите случая…
Нека за миг да се замислим – за вчерашния понеделник имаме имаме:
42 нови починали от вируса
(за цялата минала седмица те бяха 108);
Така починалите от вируса станаха 1136.
65 нови заразени медицински работници
(за цялата минала седмица те бяха 332);
Така заразените медицински работници станаха 1948.
94 заразени постъпили в болници
(за цялата минала седмица те бяха 536);
Така постъпилите в болница станаха 2130.
Плюс 149 в интензивните отделения в неистова битка за живота.
913 нови заразени в София
(за цялата минала седмица те бяха 2959).
Така заразените в София станаха 11876.
Ако продължаваме така, то през тази седмица:
Ще стигнем 200 нови починали през тази седмица.
Ще стигнем 400 нови заразени медицински работници.
Ще стигнем 600 нови заразени постъпили в болници.
Ще стигнем 4000 нови заразени в София.
Следва още малко статистика.
Вижте първите пет понеделника по брой заразени:
1. 26 октомври – 2243.
2. 19 октомври – 1024.
3. 12 октомври – 587.
4. 28 септември – 216.
5. 3 август – 204.
Съзирате ли прогнозираното още преди две седмици от мен нарастване на заразените като по геометрична прогресия (2 по 2 по 2 по 2)!?
Тогава какво да очакваме след 7 дни? 250, 500, 1000, 2000, 4000?
Значи 4000? Лошо, Седларов, лошо…
Ето рекордите за отделните дни от седмицата:
За понеделниците рекордът е вече 2243 – на 26 октомври.
За вторниците рекордът е 1336 – на 20 октомври.
За срèдите рекордът е 1472 – на 21 октомври.
За четвъртъците рекордът е 1595 – на 22 октомври.
За петъците рекордът е 1589 – на 23 октомври.
За съботите рекордът е 1043 – на 24 октомври.
За неделите рекордът е 395 – на 18 октомври.
Тази седмица отне рекорда за понеделник на миналата хиперрекордна седмица и го направи със смазващ брой нови заразени – двойно повече от само преди 7 дни!
Пред нас е блеснала бедата!
Защо пиша толкова настоятелно, тъй непрестанно и така разголващо душата ми?
Защото ескалацията на вируса у нас е (и) управленски проблем.
Държавата е на автопилот.
Не става само с хвърляне на пари през прозорчето на джипката, трябва и акъл.
Властта не просто бе дресирана за тези 10 години да изпълнява волята на ББ. Не само се разроиха и размножиха мини-ББ-чета на всички нишва и във всички процеси на управлението.
Случи се нещо още по-страшно.
Всички във властта на всички нива и всички процеси започнаха да мислят и виждат нещата като ББ. Това е една масова ББ-изация на властта.
Де що имаше умни и креативни личности във властта, загубиха чувствителността и сетивността си, започнаха да смятат, че измислената ББ-реалност е действителната РБ-реалност. И не само заживяха в нея, но и престанаха да чувстват и осезават действителната реалност.
Това е ужасно лош, според скромното ми лично мнение, властови ББ-синдром.
Цялата държава стана заложник на комплексите, некомпетентността, его-то и нарцисизма на един-единствен човек!
И всяко алтернативно мислене се смачква, всяка компетентност се смазва, всяко желание да се назоват нещата с истинските им имена ражда властови гняв, всеки, който си слага главата в торбата да каже, че управлението е голо, поема рискове включително за хляба и професията си!
И върви едно поддакване на ББ;
Да, ББ!
Ама разбира се, ББ!
Както кажете, ББ!
Веднага, ББ!
Немедленно, ББ!
Гениално, ББ!
Уникално, ББ!
Днес, длъжен съм да го кажа, съм малко по-спокоен в личен план.
Днес аз ще чета лекциите си от вкъщи, от личния си лаптоп. И това е дочаканото най-сетне разумно решение, то се отнася и за моите колеги. Когато имаме лекции, ще ги четем от дома. През останалото време … ще ходим по половин ден на работа.
Доста време трябваше да мине, за да се случи толкова близкото до акъла – да се четат лекциите така, както перфектно правихме 4-5 месеца тогава, когато заразените бяха 15 пъти по-малко. А в София – 30 пъти по-малко.
Винаги съм смятал, че трябва да се върви преди проблема, преди кризата, преди бедата. Да не се правят нещата неразумно, но пък на инат. Да не се тича след проблема, след кризата, след бедата.
Силните и смелите стратегически мениджъри изпреварват събитията, имат системи за ранно сигнализиране и програми за превенция. Те не вземат решенията си по принуда, изнудени от проблема, от кризата, от бедата. Те са поне един ход преди тях.
В този смисъл ние трябва да продължим да се опитваме – и точно това е смисълът на моето неспокойствие, на моето писане и говорене – да прогнозираме и се готвим за идващото Лошо, а не да го оставяме то да ни налага волята си, да ни води за носа.
Именно за това очаквам повече властова мъдрост. Защото макар и правилно, не е най-доброто онова решение, което още утре ще остарее. Властта на всички нива и във всички процеси олеква, ако в понеделник взема едно решение, което във вторник вече трябва да се допълни, в сряда трябва още да се промени, в четвъртък онова решение в понеделник започва да изглежда като недостатъчно обмислено и осмислено, като безбожно остаряло.
Не бива да си правим сметки без клъчмар, не е разумно да губим време и да даваме инициативата на Лошото. Лошото от това се храни – от закъснели решения, от половинчати мерки, от липса на далновидност, от отсъствие на решителност, от тичане подир процесите и носене по вълните на случая и случайността.
Ако аз имах власт, от която да зависят здравето и живота на определени хора – 6, 60, 600, 6000, 6 000 000
(да, веднага да уточня, че съм приключил с политиката завинаги и със стремежа към властови позиции до края на живота си),
аз щях да диря под дърво и камък, да търся с фенера на управленската си воля именно такива като мен – които за разлика от останалите не мълчат, които, за разлика от мнозинството, не се страхуват да си кажат мнението, които, за разлика от повечето, напрягат сивото си вещество, които, за разлика от основната маса, се опитват да надникват в бъдещето.
Та нали освен другото, и това преподавам – стратегическо прогнозиране и сценарийно планиране!
Властта не е: Искам това и така да бъде и така и това ще бъде!
Властта е висша наука! Това, че имаш компетенциите да заемаш властово кресло, не означава, че имаш компетентността да правиш, това, което е в кръга на отговорностите, присъщи на това властово кресло.
Тук човек трябва да работи над себе си, няма кой да ти надгради способностите, кому да възложиш тази задача!
Тук няма шерпи, които да ти донесат раницата на властовия Еверест, тук има стратегически екипи, които заедно месят проблемното тесто, а се отличават само по отговорността, която всеки носи. И за повечето отговорност се полагат – и повече власт, и повече пари, и повече привилегии, и повече слава.
Тук трябва да се дирят хора, които се надигат на пръсти и поглеждат към утрешния ден. Такива хора са именно част от системата за ранно сигнализиране. И те са капитал за властника, а не трън в петата или бодил в задните части.
Това са хора, които могат да синтезират знания от малкото информация, способни са от нищото дори да извадят капчицата разум, в състояние са от тоновете руда процеси и събития да извлекат зрънцето злато. Или поне да се опитат да направят това…
Някога надничащите в бъдещето и опитващите се да прогнозират Касандри са били не само нечути, а дори и изнасилвани от разни самоуверени еднокнижни или нула-книжни Аякси.
Сега поне това не се прави.
Но никой не е прокопсал с опитите си да надникне зад хоризонта или да впери очи към онова, оето е на хоризонта.
Абсолютно нелепо е да се мисли, че моите опити да анализирам ситуацията и да правя прогнози, моята битка за здрав разум и поне малко компетентност в управлението са резултат от его, от лош характер, от „ни се води, ни се кара“, от знам ли още какво?!
Аз и такива като мен сме последните мохикани на шилото на науката и разума, на мисълта и взирането напред, които само така осмислят своя житейски път – да се опитват да бъдат полезни, да минимизират щетите на некомпетентните решения, на модела на властово поведение: Държавата (институцията) – това съм аз!
Ние не търсим награда, не искаме да възкликнем утре: Аз нали ви казах!
Ние не се стремим към богатство и пари.
Ние нямаме политически амбиции.
Ние сме от измиращата кръвна група на онези, които ги боли за България (за институцията) от конската доза непрофесионализъм и липсата на управленска дългозооркост и властови здрав гръбнак и най-важното, които не се боим да си кажем мнението на глас, стига да сме убедени, че трябва да го направим и сме задължени от ценностите си да го направим!
Понеже смятам, че България (институцията) има нужда от такива като нас, като мен, на мен не ми пука кой как се гневи, че ни има. Защото на своите 64 плюс години аз мога да си позволя прескъпия лукс да съм свободен и освободен човек!
Вътрешно свободен човек и външно освободен от несвободите човек.
След нас ще останат само такива като онези, които в момента са заобиколили ББ и го гледат предано в очите, седят влюбено на задни лапки пред него, като в същото време намират начин да мърдат покорно и покорено опашчици в знак на съгласие и вечна обич.
Ние, такива като мен можем да грешим в прогнозите си понякога, но никога не грешим, че се осмеляваме – напук на личната изгода – да ги правим обществено достояние.
Така не даваме на властниците да кажат – не знаехме, не чухме, не видяхме, никой не ни каза, никой не ни предупреди, никой не ни помогна, никой не предвиди това, което ще се случи и затова не можахме да се подготвим за него!
Николай Слатински https://svobodnoslovo.eu/
