09 Авг. 2020 автор СВЕТОСЛАВ ТЕРЗИЕВ

                                                             МИХАЕЛА КАТЕРИНСКА 

 Ето защо мутрите мразят националния флаг – той означава да се ометат от властта, която са узурпирали за своя полза. Ничие партийно знаме няма днес такава сплотяваща сила.

Нямаме търпение да се отървем от управляващите мутри, но преди това трябва да им признаем една историческа заслуга – сложиха край на стогодишната гражданска война в България. Това е единственият положителен ефект от мъчителния криминален преход, който лиши от политически смисъл антагонизма между ляво и дясно в държавата.

През последните 30 години нямаше голямо значение за мутрите дали леви или десни правителства им държат чадъра. Като осиновени деца на десетоноемврийците от 1989 г. те израснаха в защитена среда, докато енергията на обществото бе канализирана в раздуханата за кой ли път историческа омраза по линията комунизъм-антикомунизъм. Последният, който продължава да я експлоатира, е премиерът Бойко Борисов, чиято биография го позиционира наляво, докато реториката му е дясна. За негова зла участ бе разконспириран, че е нещо друго, и на протестите за оставката му никой не издига партийни знамена. Лозунгът “Мутри, вън!” доби смисъл под националното знаме, защото целта на обществото е да си върне държавата от овластения криминалитет.

Малцина си спомнят, че на 28 септември 2018 г.  по повод 100-годишнината от Владайското  въстание президентът Румен Радев направи обръщение към нацията, с което призова обществото да се опомни и да сложи край на вековната гражданска война, преминала през периоди на кървав терор и студена омраза. Тогава той каза:

“На 29 септември 1918 г. разбунтувалите се фронтоваци се сблъскват с проправителствените части край Владая и Княжево. Едните са отстоявали България по фронтовете на Първата световна война и са въстанали с искане за справедлива република. Другите влизат в бой с убеждението, че бранят българската държавност от войнишки метеж. И от двете страни вярват, че жертват живота си за Родината. Бунтът е удавен в кръв. Това е датата на големия български разкол, от който ни делят точно сто години. В разни епохи той ще противопоставя републиканци и монархисти, граждани и селяни, леви и десни. Ще отнеме живота на десетки хиляди българи. Ще съсипе много съдби (…),  ще бъде белязан от братоубийства, терор и пилеене на национална енергия. Великите идеали ще бъдат погребани под безизходни спорове. Те определят и съвременния ни политически дебат, в който партийни, лобистки и индивидуални облаги закриват хоризонта на националния интерес.”

Тогава президентът поде инициатива за национално единение, която не получи обществена подкрепа, защото звучеше като призив за всеопрощаване на греховете. Тя не можеше да има мобилизираща роля, търсейки опора в една кръгла годишнина вместо в естествените социални процеси. Когато говореше за столетната вражда ляво-дясно, той пропускаше да забележи, че новото обществено разделение минава по линията крадци и окрадени.

Както левите, така и десните симпатизанти бяха станали жертви на мафиотската система, изграждана безпрепятствено по време на управлението на правителства от разни партийни цветове. Всичко това ставаше зад защитния вал на прокуратурата и корумпираната съдебна система, които не допуснаха клептокрацията да даде нито една свидна жертва (ако не се броят поръчково отстреляните).

Всяка война свършва с пир на мародерите и точно това стана със злощастната за България вековна гражданска война. Мутрите се отдадоха на грабеж, какъвто не е имало през новата история на държавата. Може би такова голямо криминално деяние в мирно време по отношение на почти всички граждани не е регистрирано в цялата 1300-годишна история на България.

Президентът Радев вероятно е усещал преди две години, че в призива му за национално единение липсва сплотяваща сила. “Наивно е да очакваме, че стогодишният разкол ще приключи днес или скоро. Че ще завърши с победа на някоя от страните на сто и първата или някоя от следващите години. (…) Единението не е индулгенция за престъпления, а борба за законност и правосъдие, на което обществото може да разчита”, каза той, съзнавайки, че обществото няма да се прегърне с грабителите си. По това време обаче той все още бе много предпазлив в обществените си послания и затова никой не прие като манифест за действие думите му, че “единението не може да се случи под знамето на никоя идеология, а само и единствено под знака на културата и човеколюбието”.

Трябваше пълномощниците на мутрите да нахлуят в защитеното му пространство, за да разбере, че никакво човеколюбие към тях няма да доведе до национално единение. Едва тогава се появи с вдигнат юмрук пред президентството и се провикна “Мутри, вън!”…

Историческите процеси трудно се поддават на датиране, но може да се смята, че от този момент започна новото обществено единение, което държавният глава не знаеше как да си представи през 2018 г. Независимо колко хора участват в протестите, важното е, че печелят голяма обществена подкрепа, както показват допитванията на социолози. Мутрите са делегитимирани и властта им няма да оцелее, защото постепенно ще загубят и външната си подкрепа. Стана така, че по-важното е не кой ще дойде след тях, а първо те да се махнат. Обществената разправа с тях съгласно действащото законодателство ще бъде мощен предупредителен сигнал към всеки следващ устремен към властта, че няма да има милост и за него. Единствената идеология, която може днес да сплоти обществото, е върховенството на закона. А тя няма политически цвят.

Някои знаци имат по-голямо символно значение, отколкото на пръв поглед. Когато на 7 юли бившият правосъден министър Христо Иванов опита да забие българско флагче на плажа в Росенец край лятната резиденция на Ахмед Доган, мутра от неговата охрана го изтръгна и захвърли на земята. Трудно е да си представим, че този бабаит е имал дълбоки мисли в главата. Сценката послужи като искра, която възпламени гнева на хората от мутрокрацията и ги импулсира да излязат на улицата. Те носят националния трикольор, от който мутрите има защо да се притесняват. Започнал е процес на връщане на държавата към нейния истински стопанин, който може да не е лесен, но е неизбежен. А с мутрите си отива и една отживяла времето си гражданска война.  

                                                                     Илияна Кирилова

https://www.segabg.com/category-observer/mutrite-svurshva-100-godishnata-grazhdanska-voyna-bulgariya