Годината е 1933, гр. Карлово

Прочетете този текст, заслужава си да знаете това. Благодаря на тези, които го публикуваха! 

При това историята е много поучителна за днешното време.

 Годината е 1933, гр. Карлово. 

 Срещу имота на виден български политик, се намира бащината къща на Васил Левски. По-точно казано – руините и запустелия буренясал двор. И какво мислите, че прави този властимеющ? 

Корумпира, плаща и натиска кмета, зам.кмета и общинските съветници в Карлово да гласуват разширяване на улицата, което да стане изцяло за сметка и в посока на къщата на Левски. Речено – сторено. Сборният отбор на родоотстъпниците гласува каквото е необходимо. Процедурата е в ход. 

В същото това време в Карлово пристига първият български киноактьор и кинорежисьор Васил Гендов, за да снима филма „Бунтът на робите“ в прослава на Апостола. Местни хора му казват да работи бързо, докато не са заличили двора и къщата на Левски. 

Сащисаният Гендов отива в кметството. Кметът се крие, а заместникът го изгонва от кабинета си, като му казва, че решението е взето и утре ще се събаря. 

Гендов си скубе косите от гняв и безсилие пред отровната смес от бг. политик и алчни бг. чиновници. 

 Какво да направи? Как да спаси светинята? 

 Спомня си, че в Карлово е разположена 21-ва средногорска дружина с командир полковник Петър Димков, когото лично познава и отива при него за помощ. Полковникът, като разбира какво се готви, скача и отсича „Тая няма да стане!“. 

Отиват заедно с Гендов отново в кметството, но мишката-кмет продължава да се крие, а пък освирепелият от алчност зам.кмет заявява, че не утре, а още днес ще нареди разрушението. 

Полковник Димков грабва телефона, обажда се в казармата и нарежда веднага 12 войника в пълно бойно снаряжение да застанат около къщата на Левски и ако се приближи общинар да стрелят на месо. 

Димков и Гендов, които нямат нищо общо с Карлово спасяват гордостта на карловци. 

Тук му е мястото да попитаме: “Кой, по дяволите, им е избрал кмета, зам.кмета и общинските съветници в Карлово?!” 

Историята с къщата на Левски си има още по-поучително продължение. Полковникът не само я спасява от разрушение, но и организира акция по възстановяването. Вместо да построи военен клуб, той пренасочва пари и материали, изпраща каруци, дърводелци, намира стари майстори, за да запазят стила от преди Освобождението. Те го съветват да изпрати по селата глашатаи да бият барабана, че се заменят нови дограми и цигли за стари, чамови греди – за стари дъбови или букови. 

Полека-лека заспалото население на Карлово се събужда и започва да помага – кой, с каквото може. Има няколко много любопитни случаи на дарение: 

Петима стари турци начело с един техен учител даряват 18 хиляди с думите: „Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. Събрахме помежду си тези пари и ви ги даваме да ги употребите, както знаете вие“. 

Ходжата също отишъл при полковник Димков, извадил една стара кърпа и му дал няколко златни монети: „Дойдох да помогна и аз“. Полковникът го попитал: „Защо, бре ходжа, той не е ли ваш враг?“. 

Почесал се ходжата по брадата и отвърнал: „Героите никога не са врагове!“.

 Накрая, когато реставрацията била почти приключила се появил един стар турчин и рекъл: 

„Добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на Иван Кунчев?“. Полковникът казал, че не знае да е имало бояджийница, но турчинът настоял: 

„Имаше, помня я. И аз бях бояджия“. Описал я цялата, дарил такъмите и уточнил къде, какво да сложат. 

 Финалът? 

 От военното министерство решили да накажат полковник Димков за това, че похарчил не по предназначение парите, отпуснати му за военен клуб. 

Тогава се намесва генерал Ватев и заявява, че ако за такива неща се наказват патриотите, то България отдавна да е изчезнала от лицето на земята. 

                                                         /Страшимир Кожаров/