Владимир Свинтила (1926-1998). Снимка: Издателство „Изток Запад“
Площад СЛАВЕЙКОВ
На 29.04. през 1926 г. е роден един от най-големите български интелектуалци, литературният критик, народопсихолог, писател и драматург Владимир Свинтила.
Името му се споменава най-често в контекста на идеята за важната роля на българската интелигенция в опазването на чистия дух на българската култура по времето на социализма. Свинтила минава през ада на лагера „Куциян“, но впоследствие мъдростта и талантът му го връщат в културния живот на страната и той пише, преподава, превежда през целия си живот. На него дължим едни от най-добрите преводи на Шекспир и Бърнс.
Днес ви предлагаме откъс от лекцията му, четена пред тесен кръг симпатизанти, когато за подобни думи човек е рискувал кариерата и живота си. Есето с това заглавие е включено в сборника „Етюди по народопсихология на българина“, издаден от издателство „Изток-Запад“ през 2007 г.
Генералната мерзост на българския живот
Това е една много болезнена тема: генералната мерзост на българския живот и свързаните с тази мерзост общонационални пороци, примерно предателството – не като предателство, а като интимно убеждение, като дълбоко вътрешна програма, програма за защита, като идея, че всичко е позволено, щом светът е такъв. Тъй като по отношение на индивида се действа със средства, които са невъобразими и неповторими. Става въпрос за следното, както вече го разгледахме: конституира се едно нескончаемо състояние на мерзост, което е в постоянния триумф на една безлична общност. Която не може да бъде общност, защото общността се диференцира, а тази общност не се диференцира; общността има структури, а тази общност е аморфна. Общността е свързана с идеята за отговорност, ако искате, водачески принципи, просто функциите на референтни групи (ако водачески ви звучи остаряло или смешно). В общността, за която говорим, която се конституира исторически в България, няма елементите на туй, което социологията разбира като общност – нито структури, нито нива и т.н. Има един псевдоуниверсализъм, с тип на народничество, определян като народ – това не е народ. Определян като народностно начало – това не е народностно начало. И в него, като се вгледаме, откриваме това, което нарекох динамически консерватизъм и което заслужава много по-грубо наименование, но нека останем при този термин. При което винаги имаме, грубо казано, едно тържество на многото над човешките отделности. Защото не можем да говорим нито за маса в истинския смисъл на думата, нито за личности. Това е едно негативно обстоятелство, което се конституира не заради това, примерно, че тука населението е глупаво, грубо, престъпно и т.н. Това са просто исторически обстоятелства, които се напластяват и по същество представляват най-древния триумф на селската община и на градската клиентела на Античността.
Това не са есеистични неща, защото характерно за българския живот е една непрекъсната борба, и то много сериозна – на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите. Конфликтът личност – маса е нещо ново в българския живот, не е традиционен. В това отношение липсва духовен и социален опит, поради което той е драматичен, трагичен и разрушителен. Тъй като и върху него няма никаква спекулация, никакъв анализ, той не е осъзнат. Недейте забравя, че етногенезата на българите не е завършена до ХI в., това според Д. Ангелов, а според мене до ХVI в. Тук имаме един кипеж, едно ставане, готите дават своето духовно наследство, прабългарите дават своето, също и траките – това е най-чувствителният народ, най-интересният, траките създават понятието за абсурд и митовете за абсурда, Сизиф, цар Мидас, Прокруст, всички тези митове за невъзможността са тракийски. От друга страна, Чаталарският надпис издава един много дълбок мироглед, това е философия на нивото на един Монтен; или един такъв документ като „О писменах“, това е един тръбен зов – „Прежде оубо словени не имехонъ книгъ, нъ чертами и резами читаахон и гадаахон погани сонщи“. Климент с литературната си дейност риторично и стилистично се изравнява с византийските си съвременници. Разбира се, в техните теми и по техния начин, но големият проблем е, че той може да се изравни с образеца, от който възниква. Защото в литературите на византистичния Изток такива чести случаи няма, а ще кажа, че и в българската литература това не се повтаря. Има и други, много важни компоненти, това е примерно употребата на порцелана. Да се въведе един нов материал в културата, е героика; това е равностойно на въвеждането на нов метал. Какъв е пътят от Източен Тюркестан, по който е дошъл българският порцелан, е дълга история. Но по това време Италия и Франция не притежават порцелан. Ще рече, че още в Първата държава има индивидуалности, които се стремят към хоризонти от нов тип. Има сигурни сведения, че с този фаянс са били облицовани храмовете отвън и отвътре. Как са изглеждали те с бял порцелан облицовани! От друга страна, възприемането на керамичната икона – това не е византийско, това е коптско изкуство. Изключение прави монументалната икона на св. Теодор Стратилат, която е нещо уникално не само за България, а и за иконописта изобщо, и за чието възникване не можем да кажем нищо. Дори само присъствието на богата трапезна керамика в Първата българска държава говори за това: човек, който има един извисен бит, очевидно не се побира в рамките на своето време, защото битът е първото място, в което индивидът напуска общността. Така че, на болярския бит не може да се гледа с презрение или като на форма на разкош, това е елементарно. Масовият случай на развитие на личностен тип, това е промяната в бита, създаването на нов бит. Виждаме например в Бояна, отражение на бита на кръстоносците. Те, разбира се, не са могли да възпроизведат изцяло своята култура, но са въздействали. Но как се въздейства по онова време – вижте какво, защо ние днес не можем да възприемем големите западни влияния? Защото нямаме ръст на личностния тип. Възприемането на едно влияние говори за едно високо развитие или поне за развитие от определен тип.
Тоест ние имаме едно високо развитие от личностен тип – разбира се, в дворцовите среди, сред духовенството, сред занаятчиите. Занаятчиите по онова време имат функциите на художници, защото всеки предмет, който се изпълнява, той се изпълнява по указание на покупателя, който влага своя вкус и своите предпочитания. Това е епоха, в която никой майстор не работи за анонимния пазар, от Ханс Дерншвам знаем, че до края на ХVII в. в България няма производство за пазара. Технитарят е човек на художествените среди, той директно спада към това, което наричаме интелектуални класи, несъмнено е, че ползва грамотността, това е дори обезателно. Ето, развитието става в тия среди. Ние нямаме развитие на село. В нашето село и дума не може да стане, че е имало някакво развитие на личностния тип.
Тук има един много важен момент – бидейки това развитие от такъв тип, то е материално обезпечено и социално защитено. Личностният тип е защитен от Църквата, от държавата, от боляра, от царя! Защото те са „органичните“ интелектуалци, както ги нарича марксизмът, които няма нужда да бъдат направлявани и насочвани – те съдържат у себе си идеологията на цялото общество и те я изразяват, така те са органика на обществото. Голямата мечта на марксизма беше да си създаде органична интелигенция, което не стана – това са големите теми на еврокомунизма, на Антонио Грамши и на перуанския марксист Мариатеги. Искам да кажа – личността е охранявана. Оттук, каквито и да са сблъскванията, конфликтите, неминуеми в интелектуалните нива, те не се отразяват върху интелектуалния клас. В цялата средновековна литература ние не намираме един момент на оплакване. Има трогателни неща, например за идването на учениците на Кирил и Методий, как и в кои болярски домове са били приети, за една или друга защита, покровителство. Нямаме и един документ за разрив между интелектуалната класа и болярството, между интелектуалната класа и короната.
Това нещо продължава и през османското владичество. Тук личностният тип се мултиплицира. Вече той съвпада с общите стремежи към образование, към автокефалия на Църквата, към завоюване на износната търговия. Имаме сведения с какъв възторг е приета в 1840 г. първата българска аритметика – те могат вече да смятат! Иначе се смята на рабош, но рабошът е неудобен за големи цифри; за владеене на рабоша с големи цифри имаме сведения само за Колю Фичето и за никого другиго. Дори не знаем как той е отивал на рабоша до милион и половина. Обаче тука интелектуалецът вече не е органичен, той е инструментален. Трябва да се прави голямата разлика между едното и другото. В Средновековието интелектуалният тип е спонтанен, тук е умозрителен. Той се съобразява, той се целенасочва, той има външно и почти критично виждане за себе си и за дейността си. Но тука неговата обезпеченост също е сигурна. Разбира се, имаме противопоставянето на клиентелата и на селската община като цяло по отношение на интелектуалната класа. Има исторически регистрирани сблъсквания от много интересен характер. Примерно борбата на българския Еразъм – или Михаил Псел, както го именуват гърците – Неофит Рилски, когато той създава габровската гимназия (която носи името на Априлов, който е дал парите, всичко друго е дело на Неофит), с габровчани, които искат от него едно – да научи децата им да си изкарват прехраната. Те не желаят наука! Второто, от което Неофит е бил дълбоко разочарован, е, че някои от неговите ученици, много пъргави, изведнъж създават частни училища в града. А това са хора, които едвам владеят грамотността, но веднага я експлоатират! И при Раковски има един много интересен случай на конфликт с неговия секретар. Неговият секретар благодарение на това, че е запознат с дейността му и разполага с кореспонденцията му, почва да играе неговата роля – което е смешно, жалко и отвратително, но което ускорява смъртта на Раковски. Имаме много интересни сведения за посрещането на една или друга книга. Казахме как е била посрещната аритметиката, но не така е било посрещнато „Славяно-болгарское детеводство“. Дори Неделникът на Софроний е една книга, която много мъчно се е разпространила. Що се касае до книгите на Раковски, трябва да ви кажа, че до моето юношество книжарниците разполагаха с тях – едно столетие продажба! И ако трябва да продължа нататък, ще кажа, че до II Св. война „Под игото“ имаше две издания – при всичкия шум, училища, университети, приказки, „…и мойте песни все ще се четат“, въпреки искреното почитание към Вазов в известни среди.
Сега вече идва един момент, в който личността не може да бъде доволна с тази всеобща програма на българската общност, както е конституирана през късното Средновековие и Възраждането. Хората около пашата – Пашови, около моллата – Моллови, тоя тип на клиентелата не може да удовлетвори редица хора. Тоя свят е изведнъж раздрусан и трансформиран неочаквано и това предизвиква нови емоции, предизвиква обръщането към други хоризонти. Става бързото развитие вече в отделния човек и ние го знаем главно при Захарий. Но вземете примерно един Каблешков, преводач на „Граф Монте Кристо“ и „Тримата мускетари“, купил си вече първата плетачна машина в България (за която се споменава), за да почне някакъв вид производство, машинно плетене. Оттам внезапно чиновник в Хиршовата железница, много добре платен. (Отношението на заплатата на един чиновник в Хиршовата железница към тази на един даскал е 10:1.) И от края на 68-69 г. настъпва и това чудо – съвършено новият интелектуален тип: случаят с Цанко Дюстабанов. Той неочаквано пристига от Париж с една грамадна библиотека и с невероятни знания – един безкрайно възпитан и културен човек. Той вече не е от това тесто. Но когато го канят да участвува в революцията, той казва: „Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда.“
Вече към 1900 г. нещата почват да се развиват безмилостно. В 1894 г. е първото заявяване „не сам съгласен“ – Алеко Константинов с „Бай Ганьо“, „това сте вие“. Това е първата дълбоко еманципирана личност. Това е първата личност, която смее да съди цялото общество. Може в Захарий Стоянов, в Ботев, в Каравелов да има безкрайно сериозни критични бележки по отношение на българската маса – но те са или иронични, или сатирични, как да кажа, минати са в един художествен план. Трудно разкриват чисто социологическото си значение. Вярно е, че и в случая се касае за една сатира, но също така е вярно, че социологическият анализ е толкова силен, че както е в пословицата – „шило в торба не стои“, той продира непрекъснато тази сатирична маска.
Не е случайно, че най-близкият човек на Алеко е Пенчо Славейков и той издава събраните съчинения на Алеко в три тома, със свой предговор. Пенчо Славейков вече е първата напълно осъзната модерна личност. Не д-р Кръстев. Д-р Кръстев прави първите стъпки за едно възникване на модерната, еманципирана от своята общност личност. Но неговото сп. „Мисъл“ до присъствието на Пенчо Славейков носи много наивистични черти. Вътре са рецензирани христоматии, вътре има материали по просветата, вечният дълбок български недъг: свързване на културата с просветата, подчиняването на културата на просветата, на училището, в най-вулгарния смисъл на думата. Така че „Мисъл“ става това, което е, когато Пенчо Славейков се присъединява към Кръстев. Тъй да се каже, Славейков европеизира Кръстев допълнително. Когато към тях се присъединява Петко Юрданов Тодоров, той е все още туй, което марксистите наричат един „критичен реалист“. Неговите първоначални разкази, които той пише в Русе, процесът, който му води за обида княз Фердинанд – това са такива едни жалки истории, на нивото на политическата агитация на Теди Влайков. Но присъединяването към Славейков и Кръстев го преориентира. Разбира се, за това играе вече голяма роля пребиваването му в Париж, трагичната история на сестра му – но някъде към 1905-6 г. той е вече друг човек. Друга една такава дълбока трансформация изживява Яворов.
Трябва да ви кажа, че аз съм голям почитател на Кирил Христов и слаб почитател на Яворов. Яворов е автор на 10-15 стихотворения. Тия му ужасни проповеди „На нивата“ и „Градушка“, това са смешни истории. Защо? Това не са социални проблеми, тъй като в България е било достатъчно да се развие застрахователното дело, за да престане градушката да бъде чума. И за това са били необходими две или три години. А „На нивата“ е една абсолютно измъчена история с един фалшив трагизъм и една фалшива патетика, нещо в духа на „Мороз красний нос“, която е също една фалшива книга: да не забравяме, че самите руснаци наричат Некрасов „баринь в слезах“. И когато почва дълбоката трансформация в Яворов, тя е от интелективен характер, не от емоционален. Той попада в една система на поезия в стил модерн, на постсимволизма, която е навсякъде в Европа белязана с една дълбока изкуственост. Това се отнася, ако искате, за Робърт Браунинг в Англия, един много величан на времето си поет, днес нечетим. Това е една псевдобарокова история, в която Яворов се трансформира. В цялата му лирика големи стихотворения остават „Заточеници“, „Хайдушки копнения“, стиховете, писани за Мина – това са едни такива редки изключения, в които неговият поетически натюрел е надделял. Но е конституирана най-сетне модерната личност. Тази, която не само приема войната, която масата й обявява, а която обявява война на масата. (…)
https://www.ploshtadslaveikov.com/generalnata-merzost-na-balgarskiya-zhivot/
