Последната глава от книгата „Зад завесата на прехода“ на Калин Тодоров
Ако той не съществуваше,
ние щяхме да го измислим
С Пламен, викаме му Пацо, сме приятели още от студентските години. Той завърши ВИФ, беше страхотен футболист от елитния отбор на Габрово, но се ожени в София и остана да живее в Банкя. Голямата му мечта беше да направи там тенис кортове и след дълги митарства по всякакви соц-институции, накрая я осъществи. Колкото и невероятно да звучи, тези червени кортове щяха да играят интересна роля не само в моя живот, но и в най-новата българската история.
Често ходехме в Банкя цялата компания. Откакто Тодор Живков се беше преместил да живее в новата резиденция, в последните му години във властта, и Банкя (точно както Правец) я лъскаха всеки ден и я снабдяваха по-добре от столицата и от другите сателитни градчета. Говореше се, че точно над нея има някакво завихряне в атмосферата и от цяла България там въздухът бил най-чист. Затова и Тато
предпочиташе да кани и посреща гостите си в красивата бяла сграда, кацнала на хълма, където, след промяната, се разиграха трагикомичните приключения между японската
милионерка Масако Оя и аристократа маркиз Жиларди. В последните години на живота си съветският лидер Брежнев на няколко пъти опитва да се лекува в Банкя, но и там не
можаха много да му помогнат.
Заради кортовете, въздуха, спокойствието, тишината, чистотата, но не на последно място и снабдяването, студентската ни компания много харесваше малкото градче.
Често бяхме там в свободните от лекции и упражнения дни, като разходките винаги завършваха „при Пацо“. В началото понякога играехме и тенис, но после, когато вече започна да ни омръзва, гледахме мачовете на другите и пиехме кафета и коли в откритата сладкарница над кортовете. Социализмът безславно си замина, изпоженихме се, започнахме работа, децата растяха, но традицията продължаваше. Обаче нещата се бяха променили. Нямаше го Тато и Банкя взе леко да запада. А пък тенис базата от държавна се превърна в частна. Приватизираха я няколко души, между които и нашият приятел. (А после и него го изгониха. Направи го Иван Саздов, персонаж, който по-нататък ще играе епизодична, но много интересна, почти възлова роля в нашия разказ.)
Навикът е втора природа и през почивните дни ние продължавахме да ходим „при Пацо“. Една събота, в началото на лятото при самия старт на новия век, със съпругата ми пристигнахме с влака от София и рано-рано се озовахме на кортовете. Беше свежо и още приятно хладно, затова младите майки, децата и бебетата в количките вече бяха окупирали кафенето. Долу, на „червеното“, се играеше каре.
Четиримата тенисисти бяха успели порядъчно да се изнервят и след всяка спорна топка продължително и шумно се караха. Най-гръмогласен беше огромен мъжага, мускулест, но пълен, тромав, бавен и непохватен, който май непременно държеше да бъде чут и забелязан от зрителите. Не след дълго една от масите се освободи, седнахме, поръчахме кафета и соди и, – като изключим крясъците от корта – ни беше спокойно и приятно. Най-после, слава богу, мачът свърши, стана тихо, обаче уморените спортисти се запътиха право към нас. Най-напред вървеше Големия. Беше с бръсната глава, ала Слави Трифонов, с ръце в джобовете, с навити ръкави на горнището на анцуга, с широка бабаитска походка, с поглед на тарикат и с обноски на селски сваляч.
Останалите го следваха чинно, той им говореше високо и пренебрежително нещо, като видимо държеше арогантно да им покаже пълното си превъзходство. Първият, който
припкаше след него, но едвам смогваше да го следва, беше също с бръсната глава, но смирен и сервилен, гледаше боса с неприкрито възхищение и гордо размахваше сака му с тенис ракетите, с потните фланелки и с мръсните маратонки.
Компанията се разположи тежко на масата точно до нас, нареди на сервитьорката да носи коли и бири и започна разбор на мача. Играчите говореха шумно и просташки, като щедро ръсеха както професионални спортни термини, така и смайващи цинизми, толкова вулгарни, че разговорите на съседните маси неловко замряха.
Когато направи разбора, Големия започна да се фука, като разказваше на останалите как е минал първият му работен ден вчера, в петък, като главен секретар в някакво министерство:
„Още в осем часа почнаха да звънят телефоните, отвсякъде се надпреварваха кой ще пререди другите, за да ме поздрави. Естествено, първи, още даже не си бях изпил кафето, се обади Черепа. След него се изредиха генералите, тия от СИК, чак след тях и ония от ВИС. Оставих телефона на високоговорител, за да може да ги чува и секретарката“, кипреше се Големия, а останалите го гледаха с възхищение и преклонение. „А тя, секретарката, де, готина ли е?“. Разказвачът похотливо се ухили: „Като си я сложа на оная работа и ох, ох, ох…“, той правеше с таза си постъпателни, въртеливи движения, за да покаже на смаяната си публика какво смята да направи със секретарката, ако му „падне“, а останалите се хилеха мръснишки. Младите майки от съседните маси, както и ние, панически се изнизахме от кафенето.
Можех ли да предположа тогава, че Големия и момчето, което му носеше сака, не след дълго ще се превърнат в най-могъщия човек на България и неговия оръженосец?
Всичко може би започва с Цветелина. Нея я помня когато още беше тихо, плахо и скромно момиче. Баща ѝ служеше нещо във Външното министерство, после се разбра, че е работил и за външното разузнаване. С него малката Цветелина шестнадесет години беше обикаляла посолствата ни в САЩ, Индонезия, Испания, за да стигнат накрая до Румъния. Сигурно именно там, в дипломатическата ни мисия в Букурещ, тя се е запознала със Стефчо. Той беше син на посланика Иван Абаджиев, доскоро колега на баща ми, дългогодишен комсомолски и партиен деятел, по едно време даже кандидат-член на Политбюро и секретар на Централния комитет на Партията. Тодор Живков ту много го харесваше и го издигаше, като млад, перспективен и надежден кадър, ту съвсем го разлюбваше и доста го сваляше. Семейството на Абаджиеви беше весело, сплотено и многолюдно, но той, таткото, си падаше малко бохем, обичаше веселбите, кръчмите, шумните компании и жените и често се забъркваше в конфузни истории. През седемдесетте години на миналия век се говореше, че той, заедно с други младежки ръководители, попаднали случайно в бара на Студентския дом, който е срещу Народното събрание, в компания на колеги журналисти. Стойко Борисов, колега от вестник „Народна младеж“, който вече бил изпил някоя и друга чаша в повече, станал и вдигнал тост за Първия секретар на младежката организация:
„Искам да пием за нашия другар Иван Абаджиев. Да живее той, смърт на Тодор Живков“. Сутринта на другия ден, още в ранни зори, изтрезнелият и доста уплашен комсомолски ръководител чакал лидера на Партията и държавата пред кабинета му, за да може пръв да разкаже и да се извини за случилото се. Съществувала реална опасност,
както неведнъж се беше случвало, да го изпревари някой от останалите участници във веселбата. По тази, или по някаква съвсем друга (известна само на него) причина Живков го извади от състава на висшето партийно и държавно ръководство и го изпрати, това беше негов любим маньовър за отърваване от вече неудобните „другари“, в дипломатическата мисия в Букурещ.
Но всяко зло за добро, там синът на Иван Абаджиев се запознал с бъдещата му снаха. Стефан беше високо, много умно и много красиво момче, което, помня, силно почервеняваше и леко заекваше, когато се ядосаше. Още в онези далечни времена той вече се беше запалил по компютрите и дори беше станал спец по тях. Покрай бащите ни бяхме станали приятели, по-късно Стефан ме запозна и с Цветелина. Тя вече бе станала истинска красавица, като освен това беше и твърде интелигентна, интересуваше се от философия, говореше прекрасно руски, испански, румънски, английски и френски език.
После пътищата ни се разделиха и аз им изгубих следите. Разправяха, че им се родили две момиченца, а Цветелина започнала да работи в ИНКО. Сигурно за да попадне там ѝ беше помогнал бащата, защото това беше една от най-специалните фирми на научно-техническото разузнаване. През 80-те години задача на ИНКО беше да заобикаля наложеното от КОКОМ ембарго на Съветския съюз и другите държави от социалистическия лагер върху вноса на високотехнологични продукти и стоки с възможна двойна употреба. След разгрома на службите, след 1989 година, ИНКО, както и останалите фирми на разузнаването, беше светкавично източена. Някъде четох, че от там са изчезнали 142 милиона лева, а само по проектите НЕВА и МОНБЛАН са изтекли три и половина милиона долара. Сигурно никога няма точно да се разбере дали това е наистина така, но безспорен факт е, че много от бившите служители на ИНКО просперираха като успешни бизнесмени.
А най-успешна се оказа Цветелина. Най-успешна, но и най-лакома, както – вероятно справедливо – се изрази за нея един общ познат. Сигурно това е една от причините днес американското списание „Форбс“ да я слага в първата десетка на богаташите в България, да я определя като една от най-заможните дами в Източна Европа, да пресмята личното състояние някъде между 155 и 300 милиона евро.
Цветелина е собственик на голяма част от курорта Пампорово, на ветрогенераторни паркове, на пристанища, на десетки фирми и дружества, акционер е в няколко банки,
в приватизационни фондове, в какво ли не още. За нашия разказ обаче тя е любопитна преди всичко като съдружник и интимна приятелка на Бойко Борисов във времената между 1997 и 2009 г.
Жълтите медии твърдят, че двамата се запознали в бензиностанция, където могъщият охранител помогнал на младата и хубава дама да отстрани леката повреда в автомобила си. Любовта между тях пламнала толкова силно и толкова горещо, че те побързали да се разделят с бившите си партньори. Понякога животът е по-неочакван и по-интересен и от най-розовите романи, та, по време на бракоразводните дела, искра прехвръкнала и между моя някогашен приятел Стефан и изоставената съпруга на Бойко. В хепиенда на мелодрамата те също станали щастлива двойка и до днес имат успешен съвместен компютърен бизнес в Щатите.
Общ бизнес захванали и другите двама млади. Цветелина и Бойко станали съсобственици във фирмата „ИПОН-2“, където той отговарял за охранителната дейност, а тя за химията и парфюмерията. Сигурно бизнесът е вървял прилично, защото много скоро жената, очевидно суперпредприeмач, успяла да сложи ръка върху СиБанк (бившата огромна държавна Стопанска банка). Историята мълчи дали пък това не е станало под натиска на аверите на Борисов от групировка СИК, или пък с помощта на бившите колеги на бизнес дамата от службите. Много е вероятно да са помогнали и двете групи, защото храбрата млада жена успяла бързо и лесно да измъкне банката от лапите на Славчо Христов. А пък Славчо не беше кой и да е. Бившият телевизионен оператор оглавяваше шуро-баджанашкия кръг на премиера Иван Костов „Олимп“, наречен така на името на луксозния ресторант на Христов на улица „Черковна“. Ко-
мандира често се забавляваше там, затова Славчо го наричаха „личния касиер“ на синия премиер. Може би именно затова предприемачът печелеше с лекота приватизационни сделки и охотно лапаше сладки концесии. Все пак може би
на някой от техните приятели не му е станало твърде драго, че СиБанк така бързо и безболезнено смени собственика си. Склонен съм да мисля така, защото много скоро след това взривиха, докато тя го отваряше с дистанционното, луксозния мощен джип на гаджето на Бойко. Самата Цветелина била много тежко ранена в лицето и тялото от хвръкналите метални осколки, та ѝ се наложило да претърпи многобройни тежки пластични операции.
Може би именно тогава, докато месеци наред е лежала в болницата, увита цялата в бинтове и марли, през главата на бизнес дамата е преминала простата, но гениална мисъл, че за общия бизнес никак няма да бъде зле, ако гаджето докопа някаква по-съществена роля в управлението на държавата.
А възможно е и друго: вместо нея, за това да са се сетили обичайните заподозрени, дъртите кукловоди на Прехода. Доста по-късно един стар приятел, бивш дипломатот кариерата и по съвместителство генерал от външното разузнаване, ми подхвърли: „Дори Борисов да не съществуваше, ние щяхме да го измислим“. За моя приятел се говореше, че е неофициален говорител на кръга „Монтерей“.
Това е името на една квартална кръчма на улица „Жолио Кюри“ в квартал „Изток“, където всеки четвъртък се събираше „пенсионерската“ компания на генерала от запаса Любен Гоцев. Както разказах в първата част на тази книга, с него се запознах, когато ние двамата, фотографът Митьо Викторов и преводачката Елена Поптодорова, придружавахме бившия американски президент Ричард Никсън в тайното му посещение в България. Тогава аз бях само репортер от БТА, а Гоцев цял зам.-министър на външните работи. Той вече беше изкарал по един мандат в посолствата ни във Вашинг-
тон и Отава, както и в представителството ни ООН. По интересна обаче е, смятам, скритата битност на дипломата като разузнавач, която той съвместяваше с кариерата си във Външното министерство. Там генералът също очевидно се беше справял доста добре, защото дълги години беше и заместник началник на Първо главно управление (разузнаването) на Държавна сигурност. След промените Любен Гоцев стигна до високата длъжност външен министър във второто правителство на Андрей Луканов през 1990 г.
Но отново като че ли по-интересна се очертаваше сенчестата му дейност. Основателно или пък не чак толкова, но мълвата упорито го спрягаше и продължава да го спряга, макар вече да е подгонил стотака, като главен кукловод на Прехода и кръстник на мафията. Пенсионерската му компания, „кръгът Монтерей“, пък го величаеха като „скритата власт“ или като „правителството в сянка“. Кръгът нямаше постоянен състав; освен Виктор Вълков, бивш посланик в Турция и също разузнавач, там се въртя-
ха ченгета като Чавдар Чернев, бивш началник на Столичната полиция, Иван Драшков, бивш заместник-шеф на ДАНС, политици като Румен Петков и Максим Димов,
бизнесмени като Младен Мутафчийски от оръжейната фирма „Тератрон“ (за него вече стана дума), силоваци като Румен Гайтански-Вълка…
Моят приятел ме заведе веднъж в „Монтерей“. Кръчма като кръчма, на пръв поглед нищо интересно и скандално, но именно там той ми разказа любопитна история.
Баща му, също дипломат, и вероятно също ченге, бил се срещал много пъти с младия Симеон Сакскобурготски след изгонването му от България. Сталин се опасявал, че „народните демокрации“ в държавите, които остават в зоната на съветско влияние след Втората световна война, може много скоро да рухнат. Затова подготвял изгонените и живеещи в изгнание бивши монарси (на България – Симеон, на Румъния – Михай, на Сърбия – Стефан и на Албания – Лека), като резервни играчи. Затова и заповядал те да бъдат подпомагани финансово. Парите за наследника на Кобургите в Мадрид носел бащата на моя приятел и уж още пазел разписките. Най-смайващата част от разказа беше, че след промените ченгетата също разглеждали Симеон Сакскобурготски като резервен играч. Те го активирали след провала на синьото правителство на Иван Костов. Доказателство за тяхната решаваща роля в триумфалното завръщане на Царя
в България бил факта, че бащите на лондонските юпита – младите министри в кабинета на партията „Национално движение Симеон Втори“, били служители на външното и
на военното разузнаване. (Юпитата от Лондонското сити бяха препоръчани на Кобурга от Спас Русев. Помня го Спас още от началото на 80-те. Бащата на съпругата ми беше шеф на Творческия фонд на Съюза на композиторите. Спас се въртеше около съюза и организираше някакви музикални прояви. Беше момче за всичко, не се разделяше с една кожена чанта, пълна с покани, наричаха го „търчи-лъжи“. Тъстът гледаше да внимава с него, защото го подозираше, че се заиграва със службите. Може и да е бил прав, защото малко след това Русев стана много лесно шофьор на Стоян Марков. „Стенмарк“, така го наричаха заради устрема му, беше най-младият член на Политбюро, заместник-председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет за изследвания и високи технологии. Той беше идеологът на „новите механизми“, с които Тодор Живков се опитваше да реорганизира българската икономика върху пазарни основи, докато накрая съвсем я обърка.
Вече в демократичните времена, Спас някак се озова в Агенцията за чуждестранна помощ, където шеф беше Петко Симеонов, но игрите въртеше неговият заместник. Те трябва да са били доста сериозни, защото Спас повика да го консултира неговият бивш шеф – т.нар. Стенмарк. От Агенцията, малко неочаквано, двамата се появиха в един от най-луксозните квартали на Лондон „Кенсингтън“. А пък съседи им бяха бъдещият финансов министър в правителството на НДСВ Милен Велчев, чийто брат се ожени за щерката на Стенмарк. Наблизо живееше и най-големият наш контрабандист на цигари Иван Тодоров-Доктора. През 2003 г. мерцедеса на Доктора беше взривен на „Цариградско шосе“. Загина шофьорът, моят приятел Данчо Смъртта, който през детските ми години караше чорбарката, която разнасяше храна по вилите в Правителствения тракт в Бояна. В изгорялото купе на луксозната кола беше намерена любопитна снимка от една яхта в Малта. Яхтата била наета от Спас Русев, за да могат младите министри на финансите Милен Велчев и на транспорта Петър Петров и депутатът от НДСВ Мирослав Севлиевски да гледат състезание от „Формула 1“. Вместо да гледат, те играеха карти с Доктора и перача на пари Амигоса.
Дали с помощта на мръсните пари от контрабандата, или от далаверите в Агенцията, или пък от червените капитали, изнесени покрай Стоян Марков, но по това време Спас Русев се беше превърнал в бизнесмен от световна класа. Той покри дълговете на сина на Кобурга, княз Кирил Преславски, помогна на Васил Божков-Черепа да продаде
„Еврофутбол“ на гръцкия бизенсмен Сократис Кокалис, купи БТК, хотел „Радисън“ и футболния отбор на „Левски“, „пусна“ в София списание „Его“ и луксозен ресторант със
същото име. Освен приказно богат бизнесмен, Спас стана и уважаван член на Лондонската артистична бохема. Той е близък приятел с модния китайски художник Дзън Фанджъ, чийто картини вървят по над милион долара, с модела-икона Ел Макферсън, с модиста Томи Хилфигер, с фотографката Ани Лейбовиц, с Жан Клод, съпругата на Кристо. Спас вече ходи облечен само с ръчно изработени дрехи и обувки,
колекционира всички първи издания на книгите на Норман Мейлър с негов подпис и притежава уникален екземпляр от 1895 г. от „Книга на Джунглата“ на Ръдиард Киплинг.
Спас Русев финансира предизборната кампания на националното движение на Симеон Втори, затова съм склонен да вярвам, че именно ченгетата са измислили приказката за „добрия цар“ и са пробутали на народа гражданина Сакскобурготски като поредния спасител.
Сигурно пак те бяха съчинили и баснята за „храбрия бодигард“. Затова, търпеливо изграждайки го като успешен медиен продукт, генералите първо го натресоха за охрана на Тодор Живков, а след това и на Симеон Сакскобурготски. Зетят на Първия, Иван Славков-Батето, който никак не обичаше Бойко, веднъж ми се оплака: „Онези от „Монтерей“ ни го набутаха този на „Секвоя“, да ни шпионира и донася“. В едно интервю Батето лансира и друга версия, че Борисов е предложен за бодигард на семейството от Венци Николов и Румен Николов-Пашата. Затова съм склонен да мисля, че генералите и бандитите са играли комбина.
Сигурно Борисов се е справил доста успешно със задачата си, защото след това го пратиха да нюха и при царя. А пък актуалният тогава шеф на разузнаването Бриго Аспарухов, важен деец на Генералското движение в БСП, внуши на Кобурга, че бодигардът става и за главен секретар на силовото ведомство. Точно за първия си ден като главен секретар в Министерството на вътрешните работи разказваше на аверите си Бойко Борисов в кафенето на кортовете в Банкя, по време на първата – и надявам се последна – моя среща с него на живо. Срещата, с която съвсем съзнателно започнах този разказ.
По онова време вече се бях преместил със семейството си от центъра на София, от квартал Лозенец, в нейните покрайнини. Живеехме, заедно с няколко съседи, в нова,
малка и кокетна бутикова кооперация със собствен двор, на булевард „Симеоновско шосе“, малко след „Зоопарка“, в района на резиденциите. Този южен район в полите на Витоша тогава самонадеяно обещаваше много скоро да се превърне в шлагер на столицата, в баровско сателитно градче.
Затова и много известни и богати хора се бяха подлъгали да си вдигнат палатите именно там. Между тези оптимисти бяха и някои от силовите бизнесмени. Ограда до ограда, зад нашия двор, си построиха двореца-крепост братята Маргини, малко по-надолу зае позиция Димитрий Минев-Димата Руснака, а близо до „Зоопарка“ се настаниха Косьо Самоквеца и Поли Пантев. Командния си пункт, в хотел „Арес“, мутрите дислоцираха също близо до нас.
Веднъж, беше вторник, 20 юли 2000 г., сигурно още много дълго ще го сънувам този ден, се връщах с личния си автомобил, усилен вариант на „Пежо-204“, от работата си
във фирмата на „Братя Василеви“. Беше още рано, някъде около 11.30 часа, не бях мигвал, почти през цялата нощ освобождавахме каргото, пратките с чужди вестници и списания, от митницата, а след това зареждахме с тях хотелите „Радисън“, „Шератон“ и „Зографски“. Точно на разклона на „Симеоновско шосе“ за „Зоологическата градина“, едно „Мицубиши Паджеро“ и един луксозен „Мерцедес“ набиха внезапно спирачки пред мен, малко остана да се блъснем. През муцуната на „Мицубишито“ прелетя огнено кълбо, откърти парче от предния мигач, мина над главата на строителен работник на паркинга и запали храстите в градината пред зоопарка. От двете коли пред мен изхвърчаха разярени, уплашени мутри, подгониха някого, но той успя да избяга. След малко пристигнаха полицаите от Районното управление на МВР и отцепиха мястото. Докато ме разпитваха като свидетел, ми разказаха под секрет, че неизвестен атентатор е стрелял с армейски гранатомет РПГ-7 (бяха го намерили изоставен в храстите) срещу коли на моя съсед, близкия до бандитската групировка СИК наркотрафикант Поли Пантев.
В София тогава се разиграваше поредният кървав епизод на гангстерската война. Някой чистеше планомерно, усърдно и безмилостно. Всеки ден медиите съобщаваха за
нови и нови екзекуции, които скоро достигнаха 123 броя.
От баровските ми съседи към „вечните ловни полета“ потеглиха Косьо Самоковеца, Димата Руснака и няколко по-дребни риби. Вечер се разхождахме с кучето Марти из квартала и събирахме по земята още топлите гилзи. Когато се връщахме вкъщи, включвах телевизора в очакване на новата гангстерска сензация. И първата новина на информационните емисии на държавната телевизия, и на неотдавна появилите се частни канали НОВА и БТВ, винаги беше поредното поръчково убийство на мафиот. Най-вече около нас, но и на много други места в София. Където и когато да се случеше екзекуцията, неизменно, докаран с мафиотско черно кожено палто, дълго до земята, като някакъв провинциален Батман, на мястото на престъплението винаги първи пристигаше и се фукаше пред репортерките и телевизионните камери новият главен секретар. Как, откъде и от кого разбираше, че се готви ново кърваво покушение, ще си остане тайна, сигурно завинаги.
Обаче следователите под сурдинка се оплаквали, че Бойко Борисов, газейки из местопроизшествието като слон в стъкларски магазин, им унищожавал уликите. Чак да го е правил умишлено не вярвам, но абсолютен факт е, че професионалният ръководител на силовото ведомство не успя (дали не посмя, или пък не поиска) да разкрие и арестува нито един от извършителите на кървавата вендета.
И въпреки това, колкото и абсурдно да звучи, в публичното пространство вече беше започнал да налива плът и кръв образът на безстрашния герой, който може да се справи с всяка критична ситуация, комуто не може да се опре нито един бандит. Все пак един успя да се опре…
Пред мен Поли Пантев се размина на сантиметри с „противотанковия юмрук“. Обаче накрая, според игривия израз на превърналия се в мрачна легенда топ бандит Георги Илиев-Главния, и той налапа оловото. Слава богу, това се случи много далеч от нашия квартал, чак на екзотичния остров Аруба. Там Поли май го бил настигнал гневът на колумбийски наркокартел, от който, говореше се, той откраднал 600 килограма кокаин.
Други пък и досега са убедени, че убийството е поръчал Сретен Йосич. Йоца Амстердама, който днес вече трябва да е около шейсетака, в началото на новия век бе станал, поне според полицията в Белград, „най-опасния сърбин“.
Въпреки това определение вестниците в Белград подозираха, че още през 90-те години той е започнал да работи за УДБА – Тайната полиция на Югославия. И именно с нейната помощ бързо се издигнал до нивото на ключов играч на западноевропейския пазар на кокаин и хероин. Много хора бяха убедени, че Йоца дори работи пряко с наркокартелите в Меделин, Колумбия.
Могъщ наркобарон, но и всяващ ужас наемен убиец, Амстердама свързал името си и с поръчани или извършени лично от него двадесет и три убийства, между които и на трима австрийски полицаи. „Ако убиеш петима, си престъпник. Ако убиеш десет, си мафиот. Ако убиеш двадесет и пет, вече си институция“, това са негови думи и Йоца наистина се бил превърнал в някава мрачна институция. Много дълго време той ръководи кокаиновата си империя от Страната на лалетата, оттам дойде и прякорът му, но накрая все пак го арестували.
Осъществил фантастично бягство от холандски затвор, Йоца се установил в България, нов и перспективен център на търговията с дрога. Тук живял на улица „Христо Ботев“ с жена си и трите си деца под фалшивата самоличност на Марко Мирославлевич и оттук контролирал наркотрафика. От София поръчал и ръководил и убийството на разследващия го холандски прокурор Коос Плой. За това убийство бил осъден задочно в Амстердам, издадена му била международна заповед за арест, търсел го Интерпол. По холандска съдебна поръчка през 2002 г. служители на централната ни служба за борба с организираната престъпност тихомълком арестували Амстердама в центъра на София, докато говорел по обществен телефон на площад „Славейков“. (Дотогава баретите няколко пъти били засичали телефонните му разговори, а имали и негова снимка, дадена от холандците.)
На другия ден започва най-интересната част от този разказ. Сутринта ми се обади по мобилния телефон и ме покани да вечеряме в Симеоново, в кръчмата „Шумако“ (култово заведение още от времето на късния соц, където, тайно от съпругите, стопанските директори водеха секретарките си), моят приятел, неформалният говорител на кръга „Монтерей“. Когато бях журналист, той винаги разчиташе на мои канали за информация и понякога дори нахално се фукаше пред началниците си със сведенията, които беше успял да изкопчи от мен. Той ми разказа всичко това за Йоца, за ареста му и за пристигналото в Главна прокуратура холандско искане за екстрадиране на бандита. После, загадъчно и без да ми обясни откъде знае, ченгето ме светна, че Земунски-
ят клан на мафията от Белград давал три милиона евро за организиране на бягството на Амстердама от български затвор. Помоли ме да поразпитам из ъндерграунда за малко повече информация около тази афера. Не ми стана много ясно защо генералите от кръга „Монтерей“ се интересуват от делата на Йоца. Бях обаче доста заинтригуван и поразпитах тук там сред мои стари източници. Според тях трите милиона вече били платени от Земун и дори била започнала подготовка за изпълнение на един от два плана за бягство на мафиота. Според първия Амстердама трябвало симулативно да се разболее и да бъде преместен от Софийския затвор в болницата на МВР. Вторият предвиждал изпращането му в ареста на Транспортна полиция. В едно от двете места,
значително по-зле охранявани от пандиза, Йоца трябвало да бъде сменен с друг затворник и да избяга.
Малко по-късно стана очевидно, че и двата плана не са сработили, в София пристигна специален самолет от Хага със специална охрана и холандците си прибраха Йоца. Главният секретар на МВР се изфука пред журналистите, че е взел решаващо участие при ареста и екстрадирането. В подземния свят обаче упорито се говореше, че някой, а защо пък не и Бойко, прибрал трите милиона, пък не свършил работата. Затова Йоца се заклел жестоко и кърваво да си отмъсти. Той излежа присъдата си в холандския затвор и през 2006 г. бе предаден на сърбите, за да отговаря и пред тях за поръчкови убийства, за наркотрафик и за фалшификация на валута.
В Белград мафиотът взриви информационна бомба. Пред съда, под клетва, той разказа, че „докато е бил у нас, се е чувствал сигурен, тъй като е бил под защитата на раз узнавателния сектор, в лицето на главния секретар на МВР Бойко Борисов“. Защитеният свидетел Томислав Марашкович по късно потвърди, че Бойко Борисов е бил човекът на Йоца и на дясната му ръка Свободан Джурович в България.
Тези новини предизвикаха истинска буря в нашето Народно събрание. Веднага беше сформирана Парламентарна комисия, начело с депутата от ДПС Христо Бисеров, която да разследва дейността на Амстердама в нашата страна. На пресконференция Бисеров хвърли нова бомба. Той разказа, че в папките на комисията има документи за съществуването на засекретена разработка на ДАНС срещу Йоца от 2002 г. под наименованието „Лале“. В нея имало запис, получен със специални разузнавателни средства (СРС) на
телефонен разговор на мафиота Милчо Бонев-бай Миле от СИК с Йоца, проведен непосредствено преди ареста на сръбския наркотрафикант. В него бай Миле казвал: „Бойко взе парите, но до Варненеца нищо не е стигнало.“ (Предполага се, че „Варненеца“ е или военният прокурор Николай Колев, също екзекутиран през 2002 г., или главният прокурор Николай Филчев.)
Вече разказах, че Бай Миле беше съдружник на Пламен Тимев-Ганди в дискотеките „Ла Страда“ в София и по морето. Заедно с братята Маргини, Младен Михалев-Маджо, Димата Руснака, Стоил Славов-Телето, Венци Стефанов и Румен Николов-Пашата, той е сред основателите на бандитската групировка СИК. Сръбските и българските антимафиоти смятат, че заедно с Амстердама бай Миле е контролирал пътя на наркотрафика от Турция през България за Сърбия.
„БАЙ МИЛЕ СНАБДЯВА С ХЕРОИН ЗЕМУНСКИЯ КЛАН“, под това заглавие белградският вестник „Вечерни новости“ излезе на първата си страница с обширен репортаж за съвместната дейност на двамата бандити.
Но българският наркотрафикант очевидно нещо е сгафил в съдружието. Защото докато спокойно се забавлявал с още пет човека, четирима бодигарда и един съдружник, в ресторант-градината „Славия“, на улица „Коломан“ в София, през юли 2004 г. го връхлетяла фатална случка. До ресторанта спрели две луксозни лимузини „Нисан“ и „Ауди“, с отличителни полицейски знаци. От тях слезли осем души с маски на лицата и с униформи на полицаи. Те нахълтали в ресторанта с крясъци: „Стой, полиция! Никой да не мърда!
Всички, на земята, по лице!“ Посетителите залегнали, уплашените сервитьори също клекнали зад бара. Маскираните открили безразборна стрелба с автомати „Калашников“. Може и да не е била толкова безразборна пукотевицата, защото Бай Миле бил пронизан от двадесет и два куршума, специално бил застрелян и часовникът му „Патек Филип“, който струвал 200 000 евро. Покрай Бонев убили и други шест човека, а двама ранили тежко.
След кървавата вендета килърите напуснали спокойно заведението, качили се на колите и изчезнали. До днес от тези мними полицейски автомобили няма ни вест, ни
кост. Една от версиите, по която работили следователите е, че Йоца е поръчал убийството от затвора в Белград заради трите милиона долара, които българинът взел, но не уредил бягството на „царя на кокаина“. Другата версия е за платени, но недоставени пратки кокаин и хероин за Земунския клан.
Василка ми стана приятелка във фейсбук случайно. Посещавахме една и съща онлайн група „Какво четеш“ за любители на книги, двамата се интересувахме от произ-
веденията на Карл Густав Юнг. Момичето беше от Велико Търново, но, когато ми писа, живееше и работеше във Великобритания като сервитьорка в малко ресторантче
в крайбрежното градче Брайтън. Когато убиха показно в София близкия до ГЕРБ личен приятел на Цветан Цветанов, бизнесмена Петър Христов (престъпление, което и до днес остава неразкрито), пуснах във фейсбук един кратък пост. И момичето специално ме потърси, за да ми разкаже нещо в тази връзка. Василка работила като барман в едно
от заведенията на бизнесмена от Велико Търново Георги Вълев и била приятелка с една от любовниците на Петър Христов.
Вече била в Брайтън, когато Вълев беше представен от прокуратурата като главен обвиняем по шумното, знаково дело „Килърите“, беше осъден като единствен поръчител на убийствата и получи доживотна присъда. Вълев имал много барове, ресторанти, хотели, казина и клубове в старопрестолния град. Според Василка двамата с Христов били конкуренти, мотори на два противоположни отбора в наркотрафика. От търговията с дрога в града пристигали купища пари, които те перяли, като ги инвестирали в законен бизнес. Колегите на момичето говорели, че хората от горе, които пазели и контролирали пътя на амфетамините през контрабандния канал на митницата в Малко Търново, бартера им на брега на Босфора срещу кокаин и хероин и обратното движение на естествената дрога към България, Сърбия и страните от Западна Европа, били Йоца Амстердама и бай Миле.
(Пред една Парламентарна комисия шефът на митниците Ваньо Танов призна, че през пункта в Малко Търново още действа контрабанден канал.) Както разказах в първата си книга, контрабандните канали съществуваха още по времето на соца. Само че тогава бяха под контрола на властта.
Контрабандата с оръжие, наркотици, луксозни и акцизни стоки беше важно перо в платежния баланс на социалистическа България. Един бивш високопоставен функционер в Министерството на външните работи и човек на РУМНО (военното разузнаване), който ме помоли да не съобщавам името му, скоро ми разказа, че през седемдесетте години на миналия век при него по погрешка е попаднал отчетен доклад за търговията с контрабандни стоки.
Според доклада годишните приходи от контрабандата възлизали на… два милиарда лева. Изчислихме, че контрабандата е представлявала една шеста от националния ни доход. След промените каналите бяха приватизирани от ченгетата и мутрите.
Голяма част от поръчковите убийства, за които стана дума, са печален, но закономерен резултат от конфликтите кой да контролира контрабандата.
Защото става дума за огромен бизнес. Същият дипломат ми разказа, че преди две-три години, на един официален прием, турският посланик му се оплакал, че български структури въртят в неговата страна контрабанда с цигари за над 800 милиона евро годишно. Най-обезпокояващо било, че част от тези пари отивали за финансиране на терористични акции на кюрдите. )
СЛЕДВА https://fakel.bg/
