Николай Милчев
Това, което се случва сега – 6 март 2020 година сутринта, в бившия Партиен дом в София, е отчаяние. Отчаяние, но и огън.
Медицинските сестри стоят на прозореца, надвесени над своето безсилие, но и извисени над чиновническото бездушие и безхаберие.
Лъжи, лъжи и увъртания – това прави винаги властта.
Наивност, наивност и надежда – това им остава на протестиращите.
Ето я разликата – онеправданите висят между небето и земята, а властниците лежат върху парите и алчността си.
Само напълно увиснала във въздуха държава може да допусне такова нещо с медицинските си сестри.
Какво искат медицинските сестри? Искат да могат да живеят и едно яке, с което да се наметнат в студа на прозореца.
Какво искат властниците? На прозорците да няма никого и всички да им се махнем от главите.
Но аз продължавам да гледам тази медицинска сестра, която трепери на перваза на прозореца, трепери като кокиче, и си мисля за майка ми, която също беше медицинска сестра.
И ме полазват тръпки, и ми се плаче, и съм горд. Само така, като се покажем като цветя на прозореца на властта, можем някога да прихванем корени в пръстта на България.
Кокичета на прозореца – това са медицинските сестри сега.
А Дариткова казала, че сестрата била в “нестабилно психическо състояние”. Разбира се, че ще изкарат сестрата луда.
Луда е не само сестрата, луди сме всички ние, които се въртим на пета пред цинизма и наглостта на властващите.
А Дариткова може единствено да мига и да си сменя тоалетите. И да говори така, че никой да не запомня абсолютно нищо. И да говори така, че нищо да не се чува.
И най-важното от всичко за Дариткова е да изглежда “нормално” и “уравновесено” в лудия български пейзаж – тоест, да не изглежда никак.
А в най-известния български роман – “Под игото”, знаковата реплика е: “Лудите, лудите – те да са живи…” Спомняте ли си това?
Николай Милчев
