Напредването на корона-вирусът поражда тревоги. Едва ли на някой му е до теория днес и точно сега. И все пак – понякога се налага да нададем ухо към науката.
Ние живеем в Рисковото общество, в Обществото на рисковете.
Ако в Обществото на заплахите се разчиташе на РЕАГИРАНЕ, на РЕАКТИВНО ПОВЕДЕНИЕ – действаше се, когато бедата набираше потенциал…
Ако в Обществото на опасностите се разчиташе на ПРЕВЕНЦИЯ, на АКТИВНО ПОВЕДЕНИЕ – действаше се когато бедата бе малка, за да не стане голяма…
То в Обществото на рисковете се разчита на РАННО СИГНАЛИЗИРАНЕ, на ПРОАКТИВНО ПОВЕДЕНИЕ – действа се изпреварващо, за да не се позволи да възникне бедата, защото ако тя възникне, много бързо може да придобие разрушителен мащаб.
С други думи, в Обществото на заплахите когато започне да се развива пукнатина в язовирната стена, ние вземаме мерки стената да бъде укрепена;
докато в Обществото на опасностите щом се появи мъничка пукнатинка в язовирната стена, ние вземаме мерки да не ѝ позволим да стане голяма;
а в Обществото на рисковете следим напреженията в стената, за да прогнозираме и предвидим кога и къде може да се появи пукнатинка, та да не ѝ позволим да се появи, защото появи ли се пукнатинката, тя много бързо може да стане голяма пукнатина и да разруши стената – вече времето от напукването на стената до спукването ѝ може да бъде много, много кратко.
При корона-вирусът поради ред причини е проспано реагирането, проспана бе превенцията, проспано бе ранното сигнализиране, ето защо напукването на стената се появи и може много бързо да придобие мащаби, които да доведат до нейното спукване.
При Обществото на рисковете проблемите за управление са, извинете за тавтологията, рискове. Ако един риск, един риск-проблем не се управлява ефективно, то той може да започне да се рисковизира.
Преди известно време именно за корона вирусът написах следното:
„От гледна точка на Науката за сигурността, така както съм я развил в книгата си „Рискът – новото име на Сигурността“, сегашният „китайски“ вирус е РИСКОВИЗИРАН ПРОБЛЕМ.
Накратко, риск-проблемът, рискът е свързан с конкретна уязвимост на системата. Той може да се „вмъкне“ през тази уязвимост, а наличието пък на тази уязвимост е „покана“ свързаният с нея риск да се реализира. Противодействието на такъв риск се осъществява чрез минимизиране на „неговата“ уязвимост.
Рисковизираният проблем може да експлоатира ВСЯКА уязвимост на системата. И, съответно, ВСЯКА уязвимост на системата може да се окаже пробойна, през която рисковизираният проблем да съзре възможност за реализирането си. Противодействието на рисковизирания проблем става само на системното, общото, комплексното, цялото (холистичното) ниво!
Оттук следва, че опасният вирус изисква държавата като цяло, а не някоя нейна структура и дори подсистема да се справя сама с проблема.
Нужен е национален кризисен щаб и мобилизация на всички системи и подсистеми на държавата.
Няма място за паника. Има поле за съвременен стратегически мениджмънт.
Но точно сега властта е деморализирана, тя е заета не с управляването на критичните процеси в държавата, а със собственото си оставане на власт, ключовите институции или са парализирани или водят битки за преразпределяне на печеливши бизнеси, в нея няма професионалисти по управление на високорискови извънредни ситуации и кризи със сериозен деструктивен потенциал. Премиерът не е наясно с последните тенденции и подходи в широкомащабната и многоаспектна Сигурност, а в частност, най-уязвимата подсистема на държавата – тази на здравеопазването, се ръководи от дилетант по отношение на нея – от нещо като счетоводител…
От години и години увисва във въздуха апелът държавата да се управлява от безусловно компетентни хора. Държавното управление е висша обществена дейност, безкрайно по-сложна и от висшата математика, и от висшия пилотаж, и от висшия пиар, и от висшето самочувствие, че сме по-по-най и народът трябва да ни е благодарен, че е случил на нас…“.
Разбира се, глобализацията, отворените общества, потребителството и нехайството спомагат за рисковизацията на корона-вирусът.
Това, което казах за проблемът с този вирус в нашия си, български, национален мащаб, важи и за Европа, за Запада, за Света.
С рисковизирания проблем „корона-вирус“ не можем да се борим, само борейки се със самия вирус. С него трябва да се борим на системно равнище.
Ние сме в Обществото на рисковете, НО НЕ СМЕ ГОТОВИ ДА ЖИВЕЕМ В НЕГО – като България, Европа, Запад, Свят.
Затова ще действаме по метода на пробите и грешките. При него цената е много по-висока, но действайки чрез него, ще се учим на собствените си грешки, ще плащаме със своите ресурси и финанси, но ще се справим!
Е, може да се наложи да се засилят рестрикциите и ограниченията, да преживеем някак неудобството, че футболни първенства трябва да се прекъснат, че пътуванията трябва да намалеят, че ще ни се разтурят много кефове, към които сме се почти наркотично пристрастили, че известно време редица неща няма да са както ни се искат.
Вярвам в науката, тя ще успее, ние не сме в Средновековието, когато чумата се лекуваше с пускане на кръв; не сме и след Първата световна война, когато пред лицето на испанския грип цялата система на света бе разтерзана, а хората бяха изтощени, с рязко намалели съпротивителни способности.
Не казвам, че ще е лесно и леко, но най-лошото е паниката. Мога да извадя от своите файлове множество примери за общества, поддали се на паниката и загубили човешкия си, общностния си облик, превърнали се в скотски племена и озверели тълпи.
В края на краищата такова е Обществото на рисковете – най-евтино излиза ранното сигнализиране на рисковете, най-скъпо – реагирането като главен подход, тичането след събитията, действията post-factum, когато гръм удари.
Дай Боже да овладеем гадния корона-вирус и дано се окаже, че и от него има полза – че той бие камбана, която да ни позволи да осъзнаем в какво общество живеем – в Обществото на рисковете.
Обществото на рисковете не е само рисковано общество, то не е само общество на страхове и тревоги, то е и много вълнуващо, с огромни възможности общество – ненапразно главата в моята нова монография „Рискът – новото име на Сигурността“, посветена на Обществото на рисковете, на Рисковото общество е назована така – „Няма нищо по-хубаво от Рисковото общество“.
В Обществото на рисковете ще има много рискове, но огромна част от тях ще са управляеми. Това, обаче, не означава, че някои от тях ще се „изхитрят“ да се възползват от нашите слабости, егоизми, самозабравяния и социални недъзи, и няма да се изплъзват от контрола ни, че няма да се рисковизират!
Тогава вече ще трябва да се борим с тях на системно, цялостно равнище, а това означава да изграждаме качествено различни системи и подходи, които да ни позволяват да действаме на такова равнище и да правим това и в национален, и в регионален, и в континентален, и в глобален мащаб.
Планетата Земя, нашата единна система Гея е комплексно, интегрирано, консолидирано и самообвързано цяло и когато се изправя пред рисковизиран проблем, тя трябва да действа именно като такова цяло.
Защото рисковизираният проблем може да експлоатира ВСЯКА уязвимост на системата „Земя“. И, съответно, ВСЯКА уязвимост на системата „Земя“ може да се окаже пробойна, през която рисковизираният проблем да съзре възможност за реализирането си.
Противодействието на рисковизирания проблем, повтарям, потретвам и почетвъртвам, става само на системното, общото, комплексното, цялото (холистичното) ниво!
Корона-вирусът е само първият така настоятелно атакуващ ни рисковизиран проблем. Той просто е най-нов и най-внезапен, най-нетипичен, най-неочакван.
Макар че чак пък толкова неочакван – аз поне от доста години пиша, че „Разпространението на пандемични болести от типа на SARS би могло да нанесе опустошителни човешки и икономически загуби, ако не се овладее с адекватни и понякога безкомпромисни мерки.“
Но освен корона-вирусът, към нас пълзят и ни налазват и други такива рисковизирани проблеми, които също могат да имат катастрофични последици, само че вълната на реализирането им е по-дълга – климатични промени, изчерпване на стратегически ресурси, социална пропаст бедни-богати, претоварване на света с рискови технологии, можещи да имат, ако излязат извън контрол, разрушителни въздействия.
При корона-вирусът генерира аномална и анормална несигурност скоростта на развитие – тя е много, много, много, много по-кратка от средната продължигелност на човешкия живот и затова ние следим промените със затаен дъх. А другите рисковизирани проблеми имат много по-дълга вълна и ние можем да се правим, че не ги забелязваме. Точно както за еднодневката ако неща има вълна на промени от 1 месец, тя може и да не забележи тези проблеми и преспокойно да ги игнорира.
Пак ще кажа – ще се справим с корона-вирусът. Но той трябва да ни бъде като обица на ухото. Не можем да живеем в Обществото на рисковете, без да сме готови да живеем в него. Не може да сме с широко затворени очи за рисковете на Рисковото общество и да токуваме като глухари в любовен период.
Кратко заключение…
След като отминаха отдавна Обществото на заплахите и Обществото на опасностите, рано или късно ще отмине и Обществото на рисковете. Онова, което идва след него е Обществото на предизвикателствата.
Много мога да ви разказвам за Обществото на предизвикателствата – как то би изглеждало евентуално, защо тогава неистово ще се стремим към нещо като абсолютна сигурност, която някои автори наричат онтологична сигурност.
Само ще продължа аналогията с язовирната стена.
В Обществото на предизвикателствата е много възможно да избягваме изобщо да строим такива язовирни стени, които имат някаква мъничка дори вероятност да се напукат, защото ще се страхуваме, че ако има вероятност, дори минимална, стената да се напука, то тя задължително ще се напука и много бързо ще се спука, ще се разруши.
Представяте ли си колко много язовирни стени тогава няма да бъдат построени, само защото теоретично могат да се напукат…
Това се нарича проблемът „Анжелина Джоли“ – свързан е с тзи американска филмова актриса, една от най-красивите жени, която оперативно си премахна всичко, макар че е напълно здрава – поради тежка наследствена обремененост и изключително висок риск от развитие на болестта като доказан носител на увредения ген, от който е починала майка ѝ.
Ето ви „спомен от бъдещето” – от Обществото на предизвикателствата – да бъде абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за възникване на този коварен рак, защото той може да се развие във времето и да доведе до разрушителни последици. Разбира се, съществува възможността ракът да не се развие и да се окаже, че изрязването на всичко е било прекален „отговор” на предизвикателството, но то може да бъде точно така в Обществото на предизвикателствата.
И ако в Обществото на заплахите разчитахме на реагиране,
в Обществото на опасностите – на превенция,
а в Обществото на рисковете – на ранно сигнализиране,
то в Обществото на предизвикателствата, за да не се предприемат драстични действия в страх и трепет, в стремеж за абсолютната, за онтологичната сигурност, ние трябва да развиваме много сериозни умения (способности) за прогнозиране, така че да можем да предвиждаме онова, което ще се случи, а не да действаме панически по метода на крайното решение – изрязвай всичко, не строй язовирни стени, не ходи в гората, защото може да има мечка, не допускай и мъничко предизвикателство на хоризонта, защото всичкото това може да се материализира с катастрофични последици!
Тогава наистина сънят на разума ще ражда чудовища.
Но Обществото на предизвикателствата е още много далеч, сега сме потопени в бурните води на Обществото на рисковете.
Рисковете са в нас и ние сме в рисковете, те нас обръщат и ние тях обръщаме.
Сигурен съм, че ще излезем от пандемията с корона-вирусът по-силни.
Че ще се справим, не се съмнявам. Въпросът е в цената, която ще платим. Иначе е ясно, че и солта ще изближем, и тоягите ще изядем, и цената ще платим.
Но важното е, че ще се справим. С какво ли не се е справяло човечеството, та с един корона-вирус няма да се справи!
проф. д-р Николай Слатински
http://nslatinski.org/ https://svobodnoslovo.eu
