януари 5, 2020

Науката може да ги отрича, ала те съществуват…

Автор: admin Няма коментари

Науката може да ги отрича, ала те съществуват. Най-общо казано: вампирите са възкръснали мъртъвци, които пият човешка или животинска кръв.

Думата ми е обаче за политическите вампири, които по всякакви поводи скитат в нашенското обществено гробище. За да не ги забравят. И за да продължават да смучат народната кръв – за да ги има.

Един такъв вампир замина дори за Брюксел – Александър Йорданов. Друг написа обемиста книга за прехода, за да се оправдае за голямото смучене на народна кръв – Иван Костов.

Напорист вампир е Стефан Софиянски – аха, да го забравят и цъфва в някое телевизионно студио, за да иска промяна на конституцията.

По-младите пък вампири станаха евроатлантици – Методи Андреев, Соломон Паси, Цветан Цветанов, а един ГЕРБ го прати в оазиса на дипломацията – Едвин Сугарев. Има вампир на най-високо място – в Конституционния съд, след като една година омота държавата като премиер – Филип Димитров.

В парламента пък върлуват два яки вампира – Спас Гърневски и Георги Марков. Те могат да дрънкат каквото си искат, без да имат поводи. Има вампири и в телевизиите – например в Европа: Георги Коритаров и Антон Тодоров.

Вампир до вампира, мила моя майно льо, и то посред бял ден! Едно шантаво изследване потвърди – близо 40 на сто от българите вярват във вампири. Нищо чудно – един вече три пъти го избират за премиер.

Стефан Северин https://svobodnoslovo.eu

Вампирите (Въпир, Кръвник, Упир) са възкръснали мъртъвци, които пият човешка или животинска кръв. Освен в митологията те са известни в киното и фантастиката. Популярният в киното вампир носи дълго черно наметало с висока яка. Горните им кучешки зъби са удължени и остри. Вампирите се хранят като ги забиват във врата на жертвата си, от което там ѝ остават два специфични белега. Не понасят слънчева и ултравиолетова светлина. Могат да бъдат убити с дървен трепетликов кол в сърцето. Освен от слънцето се страхуват от чесън и кръст.

В легендите на много народи присъстват вампири. Смята се обаче, че образът на вампира, какъвто го познаваме от съвременната литература и кино, е бил създаден в Западна Европа, където легендите за подобни същества, населяващи различни източноевропейски страни, са много разпространени.

Някои народи вярват във вампири, които не са подобни на човека, а имат животинска форма, като прилепи, паяци и кучета.

Вампиризмът се практикува от хора или животни, които пият кръв. Във фолклора е често срещано вярването, че кръвта дава свръхчовешки сили на този, който я е изпил. В исторически план вампиризмът може да бъде срещнат като вид канибализъм. В биологията терминът „вампиризъм“ се използва за хранещи се с кръв животни – пиявици, комари, прилепи вампири и др.

Вампирите в различните култури

Лилит – Джон Колиер

Преданията за мъртъвците, хранещи се с кръв, могат да бъдат намерени в митологията на почти всички народи по света, включително най-древните. Зли духове, като Лилу, са споменати още в ранния Вавилон, а кръвосмучещите Акхару — още в най-ранната митология на шумерите. Тези женски демони скитали часове в тъмнината в търсене на поредните си жертви — новородени бебета и бременни жени. Един от тези демони, на име Лилиту, по-късно бил причислен и към юдейската митология под името Лилит.

В Индия имало истории за Ветала — вампироподобни същества, живеещи в чужди трупове. Интересна история се разказва за крал Викрамедитай и неговите нощни опити да хване неуловимия Ветала. Историите за Ветала са събрани в книгата „Байтал Пахиси“. Ветала е немъртъв, който като прилепите виси по клоните на дърветата с главата надолу и може да бъде намерен в гробищата.

Китайците също имали свой еквивалент на вампирите, той изсмуквал жизнената енергия на своите жертви (чи).

В един мит египетската богиня Секмет се изпълва с кръвожадност, по-късно заради многото ѝ убийства била засищана с алкохол в цвета на кръвта.

Вампирите са документирани и в древногръцката митология. Описани са от древните гърци като „лукавите и кръвожадни“ сподвижници на Хадес — Емпуса. Древните гърци, древните шумери и египтяни, древните индуси и китайци, скитите, келтите, прабългарите, насканите, олмеките, толтеките, айните и други народи ги представят като ужасяващи демони. Те са необичайни и страшни, както по външен вид, така и по агресивно поведение мутантни същества. Изобразени са като митични чудовища – потресаващ синтез от полу-хоминоиди и полу-змии. Те имат и (биологично вграден в опашката им) „живачно-йонен – левитационен агрегат“. Описани са в древногръцката митология като кръвопиещи и невъобразимо жестоки демони. Намерени са техни останки. Останали са за тях и дори, като артефакти – статуи на демони-човекоядци. Изобразени са с човешки торс, движещ се върху магарешки задни крака. Емпузите имат остри рога на челото, остри зъби, много особена и дълга змийска опашка. Притежават и други сатанински, дяволски и таласъмски атрибути. Древните гърци ги оприличават като нощни агресивни и човекоядни демони на Хадес – „емпузи“. Те летели с помощта на спирално навитата си опашка. Това е „левитационната система“ на древните неземни хищни видове — емпузите. Тя им служила за придвижване в пространството и в открития космос (при наличие на гравитация от земен тип).

В резултат на този сложен живачно-йонен и клетъчно-канален преносен процес се създават реактивни импулси за „левитиране“ и летене на емпузите. Артефактите показват, че са имали и малки крила за регулиране на полетите в земната тропосфера. Атмосферата около тях се насищала с токсични изпарения за хората. При летене емпузите-илюминати светят. Те излъчват електромагнитната остатъчна енергия, следствие на изработването на реактивната тяга, от червените си — светещи и страшни — очи.

Тези „неземни хищници“ са изобразени най-подробно в християнските писания. Има ги в келтските митове, в индуската, японската и китайската митология, и т.н. По-късно, в епохата на Средновековието, са известни като сатанински изчадия – „демони“, „дяволи“, „таласъми“, „върколаци“, „тролове“, „салтири“, „сайтиири“, „салтиери“, „салтиели“, „мордохайци-мардуци“, „мердинци“, „мерлинци“, „лефити“, „лефиатани“, „левитани“, „караконджули“, „вампири“, „серфади“, ”серфадими“ и т.н.. Тези сатанински изчадия се идентифицират като „светещи в тъмното“ – „илюминати-лефити“ – полузмии. Известно е, че неземните хищни биологични видове – „емпузите“ имат изключително добре развити мимикриционни качества.

Те имат склонност да се прикриват и да се смесват по всички възможни биологически, генетични и геномни способи с човешката популация.

В Омировата „Одисея“, когато сянката на Одисей преминава през отвъдното, е примамена от кръвта на скоро пожертвани овни.

„Стригите“ — нощни птици, които се хранят с човешка плът и кръв, са споменавани в румънските легенди. Румънската дума за вампир, стригой (вампири, станали такива след смъртта на човека), произлиза от името на албанския Стригида, но легендите и за двете същества са създадени от славяните.

Като пример за по-късна вяра във вампирите може да се посочи XII век в Англия, когато историците и хроникьорите Валтер Мап и Уилям Нюбърг записват разказ за човек, върнал се от отвъдното, с някои прилики с добре познатите източноевропейски вампири.

Митовете за вампири са най-силни в Източна Европа и в славянския фолклор, където вампирите са възкръснали мъртъвци, които причиняват смъртта на хора, често пият кръвта им или ги душат. Тези митове гласятː „Вампирът може да бъде унищожен чрез отрязване на главата, стрела напоена с прясна човешка кръв или чрез изгаряне. Пряката слънчева светлина ги забавя, но не може да ги убие“. Според други разпространени версии вампирите могат да бъдат убити само като бъдат залети със светена вода, набучени със сребърен или дървен кол в сърцето или изгарят от пряка слънчева светлина. Смята се също, че вампирите отбягват или се страхуват от разпятие или от чесън.

Вампирът в славянските вярвания

Съгласно славянските вярвания, когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство, боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.

Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намалява силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън и да им вредят по всякакъв друг начин.

Суеверия

Древните славяни изпитвали голям страх пред вампирите и това си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват от труповете, за които вярвали, че са вампирясали:

Режели главите им и ги слагали между краката, за да не могат да си ги открият;
Режели ходилата им, за да не могат да бродят, или ръцете им, за да не могат да пакостят с тях;
Овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни воденични камъни;
Забивали в сърцето дървен кол от трепетлика или дрян, нажежен шиш или гвоздей;
Слагали гарванов нокът – зад дясното ухо.
В края на 18-ти и началото на 19 век хората започнали да взимат и други предпазни мерки. Смятало се, че среброто, светената вода, кръстовете, тестото от нафора и чесънът държали настрани опасните същества.
Билката върбинка е отровна за тях, т.е. отслабва ги, при допир до кожата вампирът получава изгаряния.
Ухапване от върколак убива вампир в период от 1 до 3 дена.

За някои вампири се е смятало, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии – техните гробове ги заливали с вода или направо уринирали върху тях. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва: „Съхрани нам от руки, от мору, и от вещицу и въпиру, и от плеадницу…“ или: „Да заклопит вилам челюст; заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да пребивают до скончание века“.

Семейни вярвания

Съгласно тези вярвания някои вампири се връщат при семействата си и се опитват да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Широко е разпространена легендата за вампира, който се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни – най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Според друга легенда една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата ѝ. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета между зъбите му. Усъмнила се, намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.

Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общоразпространена черта на древнославянските суеверия. Идеята за вампира произхожда от древнославянската вяра в световния зъл дух Упир.

Друго вярване относно вампирите е, че можеш да станеш вампир ако докато стои пред своята къща в ковчега над покойника се подаде нещо или премине някакво животно, най-често котка или пък сянка мине над мъртвеца. Според тази легенда това обезпокоява душата на мъртвия и го кара да скита из света на живите докато не намери покой. Душата му може да се успокои само ако се направи молитва, която да му посочи пътя към отвъдното.

Вампирология

Предмет на изследването

Легендите описват много видове вампирообразни същества, но предмет на това изследване е не всяко същество, пиещо кръв (от типа на ламиите, асуанга или чупакабра), и не всякакви неживи или безтелесни неспокойни духове, подобно на ревенантите, отмъщаващия за своята смърт на конкретен човек. Затова ще започнем с определението за понятието вампир.

Определение

Онлайн „Митическа енциклопедия“ трактува това като „неживи, които стават от гробовете през нощите, за да пият кръвта на живите“. Съгласно мнението на оксфордския тълковен речник вампирът е „свръхестествено същество със злобна природа, изглеждащи обикновено като трупове и хранещи се с кръвта на спящите“. В друг речник, на Колинс, това е „същество от филмите на ужасите, които съгласно вярванията напускат могилите си и пият кръвта на живите“. При Дал това название се преписва на приказни „същества сменящи формата си, и бидейки мъртви летят като кръвопийци, ядейки хората“ и са разновидност на неспокоен покойник. Други определения го наричат „немъртъв кръвопиец, нападащ живите“ или „мъртво тяло, което продължава да живее в гроба“.През деня те обикаляли като духове а през нощта като вампири търсещи своята мишена за кръв.

Упирите

Упир е един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването единствено на две свръхестествени сили, които управлявали света – благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатаната. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината – зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух – кръвопиец, наричан вампир.

Етимологични данни

ЕТИМОЛОГИЯ: от англ. vampire, фр. vampire, или нем. Vampire, които са заети от унг. vampir, където вероятно идва от старобългарското „ВѪПИРЪ“ [vɔ̃pirə] (и „въпиръ“ [vəpirə]), с предполагаем произход от авестийски, където се среща понятието vyāmbura – враждебна, опасна вода, водоем обитаван от зъл дух, което е най-вероятният и най-древен първоизточник на „вампир“ (Корш, Вайан). (МФ-ЭСРЯ-4, стр.165)^[1] < слав. ǫpyrъ, заета с добавяне на носов инфикс от тюрк. opur (чув. вăпăр „вещица, върколак“, тат. убыр „митично същество, което души хората нощем, върколак“, тур. obur „лаком, ненаситен“) от сег. осн. на гл. op– „гълтам“. Франц Миклошич предполага, че упир произлиза от uber, тюркска дума, означаваща „злодей“ докато Andre Waillant предполага точно обратното, че тюркското uber е иранска заемка, от var, avar – разбойник.)^[2]

Формата (ǫpyrъ), ‘упир’ [upir] ‘оупиръ’ [upirə], която се среща при повечето славянски езици, с изключение на български и белоруски, показва тюркско влияние и е възможно паралелно навлизане от някой тюркски език: кумански, татарски. Старобългарското ‘въпиръ’ [vəpirə], показва точна аналогия с чувашкото вупар. По-старата старобългарска форма „ВѪПИРЪ“ [vɔ̃pirə], посредством унгарски се разпространява в Западна Европа, затова и там се среща форма с начално „в“, а не с „у“, както е в повечето славянски езици.

Съвременната дума „вампир“ в модерния български език може да произлиза и директно от старославянската форма онпыр, с характерното за старобългарския добавяне на звук „в“ пред голяма носова гласна (он), както свидетелства и традиционната българска форма въпир. (други наименования: онпыр, вопир, въпир, upir, upierz), но е вероятно и да се е появила като заемка от френски, немски или английски, като парадоксът е, че в тези западноевропейси езици е възможно да е заемка от старобългарски през унгарски.

Тук обаче трябва да се отбележи, че в славянските езици думите за неговото обозначаване са много повече – в Европа в понятието vampire влиза почти всеки оживяващ мъртвец. Там не се разделят понятията вампир и упър (рус., пол. и укр. упырь), което съществува при славяните и ще го използваме често, за да отделяме оживелия мъртвец от фолклора от аристократичното чудовище в плащ с висока яка – онзи образ който си представяме, като чуем думата „вампир“.

Но освен бледото лице, маниерите и зъбите, има нещо друго – определението трябва да е относително научно. Вампирът може да се разглежда като съвкупност от следните признаци. Съществуват множество „чудовища, пиещи кръв“ и множество „похитители на жизнена енергия“ – изследвания от нас образ на вампира лежи на пресечната точка на няколко множества и представлява човек, който после смъртта или някаква странна трансформация не прекъсва съществуването си, а продължава да „живее“, хранейки се със жизнената енергия на околните, предимно под формата на кръв.

Естествено, дори това определение е относително и условно, тъй като в последно време образът на вампира донякъде е излязъл от тези рамки – представата за вампирите като друга раса, или вариантът за вампир, който не се храни с кръв. Но тези нововъведения все пак имат за отправна точка вече сформирания образ и затова са не изключения, а допълнения към него.

Сега малко за произхода на термините и за това, какво ще разбираме под тях. Упър или Вупир е ливонска дума, разпространена във Великото Литовско Княжество. Първата поява на тази дума се среща през 1047 и се отнася до един руски княз, наречен „Upir Lichy“, или „Зъл упир“. Вероятно тази дума означава фолклорен вариант на чудовище, което е пра-прототип на класическия вампир.

Думата „вампир“ е унгарска, но със западно славянски или цигански произход и се е разпространила в Европа чрез преводите на немските записи за случаите на вампирски истерии. Първото използване на тази дума в английския език се отнася към 1732, когато в статия в едно списание, посветена на финансовите въпроси алчните длъжностни лица били наречени „политически вампири“, стремящи се със своята данъчна политика да пресушат обществените доходи. С две думи – кръвопийци на обществото.

Френското носферату, втори по разпространение термин за обозначаване на вампир, се възприема като „по-висш стил“ и се смята за произлязъл от гръцкото nosophoros (носещ чумата). Представата за това, че то е свързано с латинската дума „немъртъв“ е неправилна, латинското фералис означава погребан или погубен и съчетанието на тази дума с отрицателна частица не дава нужния смисъл.

Вампирология през Средните векове

Тъй като християнската митология и нейната система за строежа на душата и тялото не оставя място за съществуването на жив мъртвец, систематично изследване на въпроса не се е водело, въпреки че различни хроники периодически включвали разкази за вампироподобни същества. Това са работите на Уолтър Меп „De Nagis Curialium“ – 1190, или „Хроники“ (1136 – 1198) на Уилям Нюрбургски. Тези работи включват разкази за няколко същества (включително покварен свещеник) действащи в рамките на поведението на класически упир, включвайки изтеглянето на силите от представители на своето семейство и разпространението на болести, обаче за тяхното обозначаване се използвала думата „revenant“. След това живият мъртвец само рядко се мярка в текстовете от 12-ти – 13 век, а след това практически изчезва и се появява отново вече под влиянието на разказите от времето а 18 век от Източна Европа.