Седим и чакаме.
Говорим глупости. Разсейваме се.
Седим и чакаме. Така е по пиеса.
А по ремарките – да не повярваш! –
разменяме си думи неподправени,
които няма зрителят да чуе.
Седим и чакаме. На глътки и на струи
изтича времето през миглите, през вените,
през жестовете бегли, през съмненията
да бъдем или не – туй е въпросът,
през дръпвания две от папиросата ми,
през капещите тегаво минути,
през твоята ръка, лежаща в скута ми,
през моята глава на твойто рамо,
през тука има, а пък тука – няма…
Седим и чакаме. Какво си имаме?
Какво си нямаме? От лято в зима,
от пролет в есен – все седим и чакаме.
И току-виж –
пропуснем си Спектакъла.
© Маргарита Петкова https://afera.bg