Роден съм в София през 1954 г.
Автор съм на 14 книги, повечето романи. Няколко готови ръкописа нямаха тази съдба: докато отлежаваха по издателствата, Берлинската стена рухна, а с нея рухнаха и шансовете им да станат книги. После остаряха. И още остаряват, вече заедно с мен. Че лошо ли им е?
От време на време превеждам, редактирам. Преведох четирилогията „Два живота” на руската писателка Конкордия Антарова. България е първата страна, в която романът излиза на чужд език. Досега – и единствената. Със сигурност това е най-доброто дело, което съм извършил в служба на събратята си.
Много по-често пиша къси форми – разкази, есета, размисли, възторзи, негодувания, питанки без отговор. Може да ги намерите в „Спиралата”, „Факел”, „Кафене”, „Свободата”… Каквото създам оттук нататък, ще го има вече и в моя сайт.
Комай редовно пиша и романи. Засега.
Чета сравнително целенасочено или поне не безразборно. Нямам подчертано любими писатели. Препрочитам обаче редовно едно-друго от Йовков, Достоевски, Стайнбек, Булгаков…
Слушам музика никак не безразборно. Имам си любимци: Марк Нопфлър, Ерик Клептън, Род Стюарт, Бийтълс и Стоунс, Ван Морисън и мнозина още. Както и Бах, Хендел и Вивалди, и Бетховен, и Моцарт.
Гледам и доста филми, но предпочитам да участват Ал Пачино, Дъстин Хофман, Том Ханкс, Клинт Истууд. Списъкът ми не е малък и е международен.
Всичко по-горе се отнася до днес, вчера и онзи ден. А какво правех едно време ли? Добре, но накратко. Служебно работех и работих доста и предимно безсмислено, като изключим насъщния. Неслужебно публикувах какво ли не къде ли не из медиите. Пак предимно безсмислено, този път без да изключваме насъщния. Още по-преди, в съвсем древни времена, се изучих, а през 1978-а завърших специалност „Славянска филология” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. В интерес на Божията правда, тогава Климент Охридски не беше светец.
Я да се върнем тук и сега. Имам синове, вече и внук. И съм женен – при това за майката на синовете ми. Но пък съм безпартиен.
Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Публикувам няколко откъса. По-долу е първият.
Ескалаторът на метрото пълзеше нагоре. По навик мъжът гледаше лицата на хората, които слизаха със съседния ескалатор. Не се съсредоточаваше конкретно върху някого, а погледът му спираше за секунда-две само върху лицето, запечатваше го в съзнанието си. След миг очите му вече бяха върху друго лице.
Долу прогърмя влакът, от който бе слязъл, затихна в тунела.
Както всяка привечер лицата на хората болезнено си приличаха. И на тези, чиито взор бе забит в телефоните им, и на другите, които просто бързаха проклетият ескалатор да ги свали долу, понеже насрещният влак вече глухо тътнеше, преди да се измъкне от тъмницата на светло.
По лицата се четеше умора. Незаличима, наслагвана ден след ден умора от края на тазгодишния август до тези декемврийски дни. Плюс старите слоеве умора от предишните години и десетилетия. Някои лица бяха белязани от отчаяние, също много старо, Господ го знае откога. Безразличието лежеше по лицата доста по-често от отчаянието, тъпотата – по-рядко. Мъжът знаеше, а и виждаше, постоянно виждаше, че лицата на сънародниците му изразяват и радост, и озарение, и благочестие, и смирена вяра, и онази тиха мъдра тъга, която е един от изворите на всичко чисто в помислите ни. Знаеше и виждаше, ала предпочиташе да обръща внимание на съсипията, обезсърчението, равнодушието, глупостта.
Много добре знаеше и защо обръщаше внимание именно на тъмното, а не на светлото. Живееше в отдавнашна, може би не дълбока, но постоянна депресия. Някой многоучен психиатър навярно би определил състоянието му не като депресия, а като нещо друго, вероятно даже по-леко, но пък по-сложно и някак по-престижно. Никак не го интересуваше какво би рекъл който и да е психиатър. Познаваше се, познаваше добре белезите на тези все по-редовни периоди с напредването на възрастта. Депресия му звучеше познато, разбираемо и дори престижно, ако заради някой мимолетен пристъп на нелеп снобизъм му се приискаше да е изтормозен от нещо престижно.
Стигна горе при касите и изведнъж осъзна, че не само не желае, а и не може да се прибере у дома си. Поне не веднага. Противна му бе самата мисъл да се прехвърли на трамвая и да се тътри още петнайсет минути прав в блъсканицата. Дори не се замисли какво върши. Сякаш се наблюдаваше отстрани и му бе любопитно накъде ще поеме. Пое обратно надолу. Хареса му какво бе решил ей така, спонтанно.
Потокът нагоре бе пооредял, но пак се редуваха безразличието, отчаянието, тъпотата – заедно с повсеместната умора.
Слезе долу – обичайните двадесет и пет секунди – и вместо към малкия ескалатор и перона, пак се прехвърли на ескалатора нагоре.
…
Там го чакаше красива жена с уморено лице, по което липсваше дори и сянка на безразличие или пък отчаяние.
– Имаме много работа с теб – произнесе тихо жената, като пристъпи. – Недовършена работа.
И дума не можеше да става за тъпота. Виж за лудост… Отхвърли тази вероятност, взирайки се в умните пъстри очи. Приличаше малко на индианка.
– Ще дойдеш ли с мен?
Стана му досадно и някак Бог знае защо обидно, когато му просветна, че жената е най-обикновена проститутка. Хубава, находчива, но и нагла проститутка. И внезапно почувства, че му е неприятно да му говори на „ти”.
– Разликата в годините ни е значителна – проговори сухо. – Въпросът би следвало да е: „Бихте ли дошли с мен, ако обичате?”
– Ела, ще ти обясня всичко – каза жената и му се усмихна.
Той провидя в усмивката ѝ, че не е проститутка. Даже се почуди как е могъл да го допусне. Провидя още – само за миг – зад умората, зад издайническите черти на годините ѝ младото лице на осемнадесет-деветнадесетгодишна девойка. Очарователна девойка някъде оттам, отвъд Атлантика. Мигът си отиде, откъдето дойде. Той предположи, че неговата собствена умора си играе с него, помълча.
Не бе трудно да се сети, че тя е ченге. Сигурно го бе забелязала как се качва и слиза, как зяпа и следи хората по ескалатора. Едно ченге – нека и да не е тъпо ченге – най-вероятно възприемаше състраданието в очите му за подозрително следене или поне за необяснимо зяпане. Понечи да ѝ каже, че не следи, не зяпа, че не е терорист, че в издутата му раменна чанта има продукти и шише вода, че просто не му се прибира вкъщи след работа. Вместо това направо я попита:
– Ченге ли сте?
Тя тихо се засмя. Смехът ѝ не бе надменен, не бе обиден. Беше топъл.
– Откога цивилни дами от службите охраняват метрото?
– Ела, ще изясним всичко – покани го за втори път жената.
Не, не беше ченге тази жена.
– Коя сте вие? – отдръпна се той, за да я разгледа отгоре додолу.
– Елена – отвърна тя. – Ела, Антон – добави шепнешком, та той едва я чу в гълчавата около ескалаторите. – Ела, аз ще ти помогна.
Тя знаеше името му.
– Къде да дойда, за да ми помогнеш? – попита бавно, минавайки и той на „ти”.
Гледаше я и си представяше как той се връзва на приказките ѝ, как го помамва нанякъде, където го причакват неколцина здравеняци с маски и го помъкват към мрака. Представи си как лежи някъде с лепенка на устата и черен парцал през очите, как чака ония юнаци да решат съдбата му и как дочаква каквото ще дочака, докато тази насреща му с топлия смях и меката усмивка лови нови наивници по метрото.
Сетне се присети да се запита защо точно него, след като и той, и децата му нямаха практически нищо, за да го откупят.
И тя го гледаше, този път някак равно, изчакващо. Кимна на него ли, на себе си ли – той така и не разбра, произнесе пак така равно, като напев:
– Не познавам здравеняци с маски. Как можа да ти хрумне! Бедният ми…
Това „бедният ми” прозвуча извънредно на място с цялата си полукомична многозначност.
– Ела с мен, Антон – продължи да го изумява, обърква и побърква тази Елена. – Горе точно до спирката има кафене. Ще ме почерпиш капучино, ще поговорим как да ти помогна. Ти ще избереш как, стига да искаш.
– Откъде знаеш името ми? – обади се Антон.
– Е, това оставаше да не знам името ти! – репликира жената.
– Да вървим – рече той.
Мълчаха, докато качваха стълбите. Мълчаха за минутата, докато стигнаха и влязоха в кафенето. Докато чакаха да им донесат капучиното и кафето за него, тя все така мълчеше, оставяйки го пак да я разглежда, да мисли, да преценява. Мина му през ума, че вероятно най-странното досега в цялата налудничава ситуация бе това мълчание, което той не възприемаше като неловко. Сякаш най-нормалното им поведение бе да си мълчат, а той откровено да изучава лицето ѝ, очите ѝ, шията ѝ, бюста ѝ.
Беше някъде около четиридесетте, десетина години по-млада от него. Приличаше на екоактивистка, на повехнала бунтарка срещу университетските порядки, на бивша защитничка на някакви редки животни, за които е прочела във фейсбук. Глупости, на нищо такова не приличаше! Беше хубава, но красотата ѝ не биеше на очи, сякаш жената насреща му я излъчваше според желанието си, по-скоро според човека, който се опитваше да прецени хубава ли е или не.
Донесоха поръчката им. Той наруши мълчанието:
– „Това оставаше да не знам името ти!” Какво означаваше тази реплика? Възможно ли е да се познаваме и аз да не помня?
– Възможно е – кимна жената. – Тъкмо такъв е нашият случай.
– Откога се познаваме?
– Има-няма петнайсет-шестнайсет века – гласеше отговорът.
Антон протегна ръка към кафето си, сръбна мъничко. Хубаво кафе правеха в това заведение, което за няколкото месеца, откакто му се налагаше да идва по работа насам, дори не бе забелязал, че съществува.
– Петнайсет-шестнайсет века, ако броим само след Христа – добави отколешната му позната Елена. – А преди Христа, да знаеш, колко още века са се навързали!… – засмя се тя, пресегна се и леко го погали по дланта. – Чак ми се губят от погледа! Дори на мен.
Той въздъхна.
– Не е честно – рече кротко, като че доверително някак. – Ти знаеш отнякъде, че вярвам в тези неща.
– Това оставаше да не знам, че вярваш! – отвърна жената.
Очите ѝ се смееха. Показваше му, че се шегува, макар и да говори истината.
Антон не можеше да измисли какво да каже, което да не прозвучи глупаво или безсмислено.
– Задействаха ме да ти помогна – помогна му тя.
– Кои те задействаха?
– Които трябва – поклати глава Елена.
– С какво се занимаваш? – пак въздъхна той.
Елена се позабави, преди да формулира точния си отговор:
– Лекувам депресии във и през времето и пространството. Способна съм обаче да лекувам депресии и „тук и сега”. Зависи от специфичните обстоятелства. Зависи и от нуждите на закъсалия ми събрат.
– Аз събрат ли съм ти? – глухо уточни Антон.
– Повече от събрат – потвърди Елена.
– Покъртителното е, че ти вярвам.
– Това оставаше да не ми вярваш! – стрелна го тя с изразителните си очи.
И отново настъпи мълчание. И отново не беше неловко мълчание.
– Какво ще правим сега? – попита мъжът.
http://www.readvasko.com/index.php/stories/379-nedovarshena-rabota
