Резултатът от това поведение в конкретната историческа ситуация, не само на новата демократична партийно–олигархична симбиоза, но също и на огромната част от „обикновените“ български хора, е печално известен – унищожена тежка промишленост, разрушени фабрики и заводи, нарязвани на скрап, за да носят печалби на новите им собственици, разгромяване на всякаква мисъл за приемственост по отношение на развитието на нови и модерни технологии, каквито бяха налице преди 1989 г., иначе казано, едно „изпепелено общество“, по думите на Иво Христов /Христов, 2016/. Но това не е всичко, тъй като по същия безумен начин ще бъдат разрушени едрите селско-стопански кооперативи, а и тук процесът ще бъде опакован идеологически чрез догматичната сакралност на „демократичната“ визия за светлите перспективи на „частния фермер“, макар че в същото време е налице един факт, толкова парадоксален, погледнат отстрани, но толкова психологически обясним, разбира се от критически позиции, имайки предвид преобладаващата селска психика на „народ“ и „елит“, с която се осъществява и Седмия преход. Става дума, естествено, за онова прочуто „връщане на собствеността върху земята“ в „реални и нереални граници“. Новата демократична догматика ще дефинира идеологически подобен акт като „модерен“ и „справедлив“, но пък в дълбините на масовата селска психика ще изплуват странните видения на едно възможно завръщане към идиличното селско минало, което да пренесе „изтормозените“ по времето на социализма селяни във вселенията на завещаното от дедите спокойствие чрез дъха на собствената земя. Няма друго обяснение обстоятелството, освен критическо, тоест чрез регулативните функции на традиционните за нас етно-културни, екзистенциални и политически представи, че с такава непомерна радост бяха буквално унищожени и ограбени по най-варварски начин мащабните земеделски сдружения, освен типичното и твърде далечно от здравия разум селско щастие да обработваш собствено парче земя, макар с рало и мотика, като в древността. За да бъде абсурдът пълен, тоест тъкмо български, в предизборните кампании и в текущия „демократичен“ процес основните партийни формации ще се надпреварват да доказват кой повече земя е върнал, вероятно за да възпроизвеждат и себе си, и своите избиратели, не толкова като модернизиращи се, колкото като традиционни селски субекти. Етикетирането на конкретните форми на унищожаването на селското стопанство като „ликвидационни съвети“, по твърде драматичен начин ще онагледи определено суицидната природа на традиционната българска селска психика, която дори няма да осъзнава, че като ликвидира нещо, което е съграждано с толкова усилия през годините, то тя ликвидира и себе си, тоест самоубива се. Лишено от представата си за общност, подозрително към държавата и управлението, българското старо-ново селячество в Седмия преход ще полага неимоверни усилия, за да реализира индивидуалните си стратегии за оцеляване в семейно-родовите структури чрез селско стопанство, което няма нищо общо с модерността, докато накрая ще разбере, че това няма как да се случи, старата генерация ще се предаде, а младите на талази ще напускат страната, за да търсят спасение в чужбина /Георгиев, 2002/. Процес, който по-късно ще бъде значително улеснен чрез присъединяването на страната към Европейския съюз или толкова мечтания „Клуб на богатите“?!…
Не по-различно ще е положението и на българския пролетариат в този Седми преход, от който голяма част ще загуби не само работата си, но дори и някаква възможност да пооткрадва по нещо от държавните фабрики и заводи. Предимно селската психика и на работничеството, току-що излязло от спокойствието на омразния „комунизъм“, ще предопредели неговата неспособност да отстоява колективните си интереси, търсейки предимно поединичното спасение и перспективите за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване. Работническо-мениджърските дружества по Замисъла ще се окажат само поредната формула за ограбването на предприятията и за източването на капитали. Работническите професионални сдружения, тоест синдикатите, на които първоначално ще се възлагат изключителни надежди за един „по-справедлив преход“, постепенно ще загубят престижа си не само, защото ще се превърнат в средство за индивидуални кариери и оцеляване, но и поради продължаващата невъзможност някога българският пролетариат да се превърне в истинска работническа класа, дори и в термините на предишната идеологическа догматика. Интересно, но ще се окаже, че и в ситуацията на Седмия преход, по подобие на тази в Третото царство, всяка от основните партийни формации ще си пожелава да има свой синдикат, което изглежда никак не смущава „работническата класа“ не за друго, а защото такава просто няма – по-голямата част от нея ще възпроизвежда фантазиите си от миналото чрез реституираната земя в „реални“ или „нереални“ граници, чието спокойствие да му осигурява бурканите за зимата и отдиха от градската гмеж. В такава възпроизведена психична среда българският пролетариат ще е отново крайно подозрителен и критичен към всяка форма на управление, но няма дори и да помисли, че е възможно да се обедини и да потърси правата и интересите си, а отказът от държавата ще предполага единствено индивидуалните стратегии за оцеляване, най-вече като бягство вън от собствената страна, в чужбина, което ще се окаже може би единствения смислообразуващ фактор в личната екзистенция /Георгиев, 2002/.
Българската интелигенция в Седмия преход също така ще демонстрира по твърде убедителен начин регулативните функции на традиционните за общността етно-културни, екзистенциални и политически представи, цели и комплекси. Една част от по-зрялото поколение, особено нереализирали се асистенти в университетите, ще предпочете партийната кариера с оглед бъдещи облаги и екзистенциалното спокойствие. Друга част, най-вече сред учителите и преподавателите в нароилите се като гъби след дъжд нови и нови „университети“, къде по-прикрито, къде по-явно, ще правят всичко възможно, за да доунищожат българското образование като търгуват с приеми, изпити и оценки, осигурявайки си по този начин толкова важните средства за своето биологично оцеляване. Трета част, обвързана с пъпна връв със старата партийна номенклатура, типично по български бързо и безпроблемно ще възприеме новата демократична догматика и ще се ориентира в най-различни „граждански структури“, щедро и либерално финансирани най-вече от САЩ и фондацията на Сорос, за да се включи в решаването на задачата за масовото оглупяване на целокупното народонаселение с такъв религиозен фанатизъм, с какъвто техните родители и деди вещаеха светло „комунистическо бъдеще“. Четвърта част, за съжаление незначителна, ще се адаптира към новите условия, за да се реализира и за да докаже своите качества и умения, и то не само спрямо нашите български стандарти. Пета част, най-вече от старото поколение творци и учени било от Университета, било от БАН, ще предпочете бягството от реалността и самозатварянето в собствената проблематика, омерзени както от държавата, така и от нещото, наречено „народ“. За съжаление голямата част от знаещите и можещите млади хора просто ще напускат непрекъснато България, търсейки не само спасение, но и реализация в чужбина, а възпроизведеното традиционно отчуждение от държавата ще прави този процес безпроблемен /Георгиев, 2002/.
Новата българска „буржоазия“ или българското „предприемачество“ и „бизнес“ не се различава съществено в поведението си в Седмия преход от останалата част от целокупното народонаселение. Една част от него е рентиерско, продукт на реституцията, което не може да надрасне своите ограничени хоризонти на индивидуалното битие, разбирано повече като просто, а не разширено възпроизводство, ако използвам термина на Маркс. Другата, огромната част, е следствие от бандитското ограбване на онова социалистическо богатство, и носи със себе си странното намерение да играе ролята на „български национален капитал“, но то не е способно на такива мащабни икономически проекти, които да имат пряко отношение към подобряването на качеството на живота на хората. Каймакът на това „предприемачество“ всъщност е българската „демократична“ олигархия и нейните кръгове, които имат пряко отношение към политическата власт чрез своите партийни сателити, а това им осигурява жизнена среда, тоест пари от еврофондове и обществени поръчки. Във всичките си части обаче, това ново „предприемачество“ е лишено от могъщи творчески импулски, по-скоро се родее с българското селячество, заменяйки само селската къща и волската каруца с луксозен дом и последен модел лимузина, отколкото да има нещо общо с модерна и преуспяваща индустрия /Георгиев, 2002/.
Със сигурност най-значимата част от поредното Седмо българско ритуално самоубийство се пада на ужасяващата и непозната в цялата ни история демографска катастрофа – според различни данни между два и половина и дори над три милиона български граждани ги няма във времето на „демокрацията“ след като през омразния „комунизъм“ населението на страната е около девет милиона души. Ще се окаже, че за 30 години „демокрация“, страната е загубила толкова хора, колкото е бил прираста на населението за пет века „турско робство“, а това логично би следвало да постави въпроса – кога и за какво робство всъщност става дума, в крайна сметка?! Парадоксалността на българската „демокрация“, на религиозно преживяваната идеологическа догматика и поредния „най-правилен“ цивилизационен избор, ще се сведе до факта, че смъртността, ниската раждаемост и бягството от страната, тоест процесът на ужасната демографска катастрофа, ще се ускори изключително и може би съвсем необратимо след приемането на страната в НАТО и в Европейския съюз, иначе казано след категоричното приобщаване към „евро-атлантическите ценности“ като либералната догма за свободно движение на хора, стоки и капитали. Представяте ли си омерзението от поредната българска драма в историята – самоубилите се за пореден, но може би най-страшен начин „народ“ и „държава“, ще трябва да се въобразяват като щастливи, защото са се оказали абсолютният аутсайдер в „Клуба на богатите“?!… И това да се случва отново и отново в едно уникално раздиращо се от собствените си недоразумения население, което въпреки всичко е успяло да даде приноса си към духовното богатство на света чрез Писмеността на Кирилицата, тоест Българицата, и произтичащото от нея Православие, Богомилската социална визия, и философско–религиозната концепция на Учителя Дънов, невъзможно осъзнати и до ден-днешен?!… Впрочем, може ли да има бъдеще нещо, било индивидуална личност, било въобразена общност като българската, които непрекъснато ще се отричат от самите себе си?!… Нека да помислим за това, защото след още 30 години българска „демокрация“ може да се окаже, че няма да има държава, която да се нарича България!…
Използвана литература:
-
Георгиев, Л. (2002). Ситуацията на преход в контекста на нашата патриархална култура, Студия в: Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, Философски факултет, Книга – Психология, т. 95, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2002;
-
Георгиев, л. (2013). Критика на историческия рационализъм, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2013;
-
Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;
-
Христов, И. (2016). Пред пепелището на нестаналото българско общество, Изд. „Студио 18“, Пловдив, 2016.
-
https://pogled.info/bulgarski/sedmoto-ritualno-balgarsko-samoubiistvo.110481
