Българска Историческа Истина!
|
|
Преселението от Бактрия, и древнобългарското име на Тракия След години на неуморен академичен труд, сред научната общност днес е практически неуспоримо, че древните българи произхождат от долините под полите на планината Памир, където е лежала така възпяваната в Авеста – Бактрия. И ако вече е без съмнение преселението, то за целият българки народ е от изключителна важност да се хвърли светлина не само върху всеизвестните исторически източници посочващи ясно произхода ни, като Михаил Сирийски, цитирал от своя страна Йоан Ефески и неговата история от 6век, или като Ашхарацуиц – географията едновременно локализираща народа ни на 2 места – в долините на северен Кавказ и в древната Балхара. И тъкмо, защото повечето от българите желаещи да научат повече за историята си, са напълно наясно с всички основни фундаменти на така наречената иранска теория за произхода ни, сега е време да се погледне и към онези източници, останали в страни от вниманието, но потвърждаващи отдавна известната ни истина. Започвайки с всеизвестното легендарно сведение на Михаил Сирииски, който цитирайки Йоан Ефески, и недостигналата му в оригинал история казва: По това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 000 скити. И те направиха един път от 65 дена отвъд планината Имеон. Те пътуваха зимно време, за да намерят вода, и стигнаха до река Танаис, която излиза от Меотида и се влива в Понтийско море. Когато те достигнаха границите ромейски, един от тях на име Булгариос, взе 10 000 души и се отдели от братята си. И премина той към река Дунав, която също се влива в Понтийско море. И поиска от Маврикий не би ли му дал земя, за да живее там и да бъде съюзник на ромеите. Императорът му даде Горна и Долна Мизия и Дакия – укрепени места, които народът аварски беше опустошил по времето на Анастасий, и те се преселиха там и бяха като отбрана на ромеите. Тези скити бяха наречени от ромейте: Българи! Ние трябва да направим елементарно сравнение на този източник, с друг такъв. Квинт Курций Руф е римски историк, живял през 1 век, написал световноизвестното произведение “История на Александър Велики Македонски”. Това произведение е с фундаментално значение за българите, тъй като локализира Бактрииците едновременно на две места, подобно на географията Ашхарацуиц. От една страна, Квинт Курций Руф твърди: Bactrianos Tanais ab Scythis, quos Europaeos vocant, dividit. Idem Asiam et Europam finis interfluit. “Река Танаис отделя бактрианите от скитите, които се наричат европейски. Тя служи и като граница между Азия и Европа.” Както и думите на незнаен скитски вожд от същата хроника. Впрочем, ти можеш да ни имаш като пазители на Азия и Европа – ако нас не ни отделяше Дон, ние бихме се разбрали и с бактрианите. От Танаис ние населяваме плътно земята до Тракия, а с Тракия, казват че граничела Македония. Ние сме съседи и с двете твой империи, помисли, за кого искаш да ни имаш – за врагове или за приятели Ceterum nos et Asiae et Europae custodes habebis: Bactra, nisi dividat Tanais, contingimus: ultra Tanain ad Thraciam colimus: Thraciae Macedoniam coniunctam esse fama fert. Utrique imperio tuo finitimos hostes an amicos velis esse, considera’. Haec barbarus. От друга, Квинт Курций Руф говори и за населението останало в провинция Бактрия и описва внимателно и почтенно следните факти за провинцията: Природата на Бактрия е богата и разнообразна. В някой области от нея има множество дървета и лозя, даващи изобилие от сочни плодове. Има богата почва, напоявана от множество източници, където почвата е мека, сее се пшеница, а останалата земя е пасбища. Голяма част от земята е заета от безплодни пясъци, и тя е изоставена от хората. Духащите от Понта ветрове носят пясък, улягащ на равнините, и когато задуха оставя пясъка на хълмове закриващи изцяло старите пътища. Поради това, когато човек се придвижва през тези равнини, наблюдава звездите подобно на моряк, и по тях определя своят път. И затова в нощната тъма там света е по ясен отколкото през деня. И така тази област е непроходима, защото няма следи по които да се ориентираш ако сиянието на звездите е скрито от мъгла. Ако духащият вятър хване някого в път, той остава засипан с пясък. И въпреки това, там където земята е плодородна, има изключително много хора и коне. Затова Бактрия може да извади 30 000 конника. Столицата на тази страна е Бактрия разположена в подножието на Парамписа. Покрай стените на града тече река Бактр, която е дала името на областта. Bactrianae terrae multiplex et varia natura est. Alibi multa arbor et vitis largos mitesque fructus alit. Solum pingue crebri fontes rigant: quae mitiora sunt, frumento conseruntur, cetera armentorum pabulo cedunt. Magnam deinde partem eiusdem terrae steriles harenae tenent: squalida siccitate regio non hominem, non frugem alit. Cum vero venti a Pontico mari spirant, quidquid sabulipabuli (paulo /P/)’,WIDTH,100)” >º in campis iacet, converrunt: quod ubi cumulatum est, magnorum collium procul species est omniaque pristini itineris vestigia intereunt. Itaque qui transeunt campos, navigantium modo noctu sidera observant, ad quorum cursum iter dirigunt: et propemodum clarior est noctis umbra quam lux: [ergo interdiu invia est regio, quia nec vestigium, quod sequantur, inveniunt et nitor siderum caligine absconditur.]/uncis inclusi/’,WIDTH,100)” >º Ceterum si quos ille ventus, qui a mari exoritur, deprehendit, harena obruit. Sed qua mitior terra est, ingens hominum equorumque multitudo gignitur. Itaque Bactriani equites XXX milia expleverant. Ipsa Bactra, regionis eius caput, sita sunt sub monte Parapamiso. Bactrus amnis praeterit moenia. Is urbi et regioni dedit nomen. Освен потвърждението на факта, че българите са били изкусни звездоброици както потвърждават разкопките в античната обсерватория Ай-Канъм на река Амударя, това сведение е ценно защото дава сведение за населението на Бактрия. В момент, в който част от Българите вече са на река Дон, в Бактрия все още могат да се мобилизира конна армия от 30 000 души, в периода преди Кушанското нашествие. Сведението на Михаил Сирииски също говори за 30 000 конници (охраняващи със себе си население от минимум 300 000 души) в своето сведение, разказващо само за една от вълните на преселение. Нека погледнем и сведението на бащата на китайската история – Джан Циен, относно Бактрия. Джан Циен пише сведението си за Бактрия 2 века след описаното от Квинт Курций Руф преселение на Българите случило се по времето на Александър. Даксия( Бактрия), е разположена на 2000 ли (1000 километра) югозападно от Дауян (Фергана), южно от река Гуи (Амударя). Населението й обработа земята, има градове и коне. Техните обичай са като тези в Дауян (Фергана). Няма един цар, но се управлява от няколко царе, всеки царуващ в различен град. … Тези хора са умели в търговията. След като великите Юеджи се преместиха на запад и покориха Бактрия, цялата страна попадна под техният меч. Страната има 1 милион или повече люде население. Столицата Ланши (Балх), е град в който се продават всички видове стоки на света. Друг важен за нас източник е Джами ат-таварих («Сборник летописи») от Хамдаллах Казвини – ирански историк, географ и учен живял и творил през 13 век, Той твърди следното: “На изток от Каспийско море се намират земите Хорезъм, Сакия и Булгар”. Разбира се, сведението не трябва да се приема буквално, тъй като е пределно ясно, че през 13 век българи в Бактрия няма. Сведението има друга стойност – то отразява колективната памет че между Хорезъм и земята на Саките лежи областта Бактрия – известна като земята на българите. Малкоизвестно сведение, на което не е обърнато подобаващо внимание, е и сведението на един от преписвачите на Стефан Византийски. За да бъде изтълкуван правилно извора, трябва да се обяснят следните факти. Стефан Византийски е хронист, живял в 6век в Александрия. Най-известният му труд е наречен Етника и описва народите, градовете и областите във света. За съжаление оригинала на хрониката му е загубен, но през 15 век на бял свят се появява съкратен преразказ на неговата творба, от неизвестен съставител. Този анонимен преписвач от 15 век оставя следното сведение до нас: Тракия- това е областта, която била наричана също Перке и Ария Θρᾴκη, ….. ἔστι δὲ ἡ Θρᾴκη χώρα, ἣ Πέρκη ἐκαλεῖτο καὶ Ἀρία – Това наглед безобидно пояснение, е изключително важно. В оригиналното сведение, това поянение би било ненужно, тъй като няма грък, който да не знае къде е провинция Тракия в административното деление на Византия през 6-7век. Дотук добре, но преписвача от 15 век, пиша историята преразказ в ситуация, в която Византия не съществува и спомена къде точно е Тракия е неясен, затова използва две съвременни за него имена – Перке и Ария, с цел да ориентира читателите. Ако за етнонима Перке, могат да се направят много логични предположения, то Ария съответства на съседната на Бактрия страна Ария, намираща се именно във долина и е директен топоним пресенен от древните българи. Топоним като Шумен, Варна, Мадара, Балкан, Парачин, и стотици други. Пример за друго такова сведение, чиято историческа стойност е ограничена и може да бъде приета само в контекта на допълващо сведение към вече ясни и недвусмислени такива, е един от преписите на царска грамота на Иван Александър написана на 4 октомври 1352 год. на български език и дадена на венецианския дожд Андреа Дандало. Извадена от [Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България, том 2. Изд. Наука и изкуство. София. 1978, стр. 255-256] в превод на В. Гюзелев от Codice Trevisaneo, f. 447 – Archivio di Stato, Venezia . Писмото завършва с подпис на Иван Александър, цар на всички българи и гърци, който подпис е пояснен с думите: Горенаписаните букви са от миниум (киновар) и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски. Отвън, върху документа е написано: “Съдържанието на малките български или персийски букви, отчасти гръцки, отчасти смесени с български, мисля, че означава: До прескъпия г(осподин) Андреа Дандоло, дож на Венеция”. Два от преписите на този документ са регистрирани във венецианската библиотека на музея “Корер”. В единия от регестите се чете: Номер 272, стр. 447. 4 октомври 1352 год. В Никопол. Иван Александър, по божия милост цар на Загора, на българите и гърците до …Андреа Дандоло. …Царят се е подписал с букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски. Едно от най-важните неща в историята е, никога да не се приемат дадени сведения за чиста монета, само защото съществуват. Правилното тълкуване на даден източник е свързано с разгадаване на това доколко древния автор е бил компетентен, каква е била политическата мотивация зад дадено съчинение, има ли други фактори които да водят до един вид писания, а не друг. Именно и затова сведенията от Грамотата на Иван-Александър, от хрониката на Стефан Византийски или от историята на Хамдалах Казвини са само отражение на дадена историческа истина, но сами по себе си не могат да послужат за неиното доказване. И тъй като източниците довели до безусловното приемане на иранската теория са отдавна известни, ние обръщаме внимание и на онези допълващи сведения, които затвърждават духа на времето. |
В границите на Велика България обикновено се включват териториите на: днешната Република България – 111 000 кв.км, Вардарска Македония, Егейска Македония, Беломорска Тракия, Одринска Тракия, Северна Добруджа, Тимошко и Поморавието със Западните покрайнини.
Тук се развиват българското Възраждане и националноосвободителни борби за освобождение и обединение на българския народ в една държава. С обособяването на Сръбското княжество в Османската империя след 1830 г. започва усилена инвазия на съседните на българския балкански народи за откъсване на земи от българското землище и присъединяването им към техните държавни територии, съпроводено от политика на асимилация, етническо прочистване, на икономически, културни, верски и физически репресии, стигащи до геноцид.
Българите, с извисяване на народностното им самосъзнание през Възраждането, дават все по-силен отпор на тези действия и докато в началото сърбите не срещат ожесточена съпротива при навлизането си в Поморавието и дори успяват да привлекат част от населението на своя страна срещу османския поробител, то по-късно в борбите срещу погърчването и за независима Църква борбата е яростна, а във въстанията срещу турците и Освободителната война е пролята кръвта на стотици хиляди българи.
След Освобождението през 1878 г. и последвалото злощастно маргинализиране на България в едно трибутарно княжество от Берлинския конгрес, българите вдигат две големи въстания — Кресненско-Разложко въстание и Илинденско-преображенско въстание, участвайки в пет войни за национално освобождение и обединиение: Сръбско-българска война (1885 г.), Балканска война (1912 г.), Междусъюзническа война (1913 г.), Първа световна война (1915-1918 г.) и Втора световна война (1940-1945 г.) Националното движение и борба се водят: в Тракия и Македония – Българската екзархия, ВМРО, Вътрешна тракийска революционна организация – ВТРО, Дружба „Родина“ и Охрана, a в Добруджа — Вътрешна добруджанска революционна организация – ВДРО и др., в Западните покрайнини и Поморавието — Вътрешна западнопокрайнска революционна организация – ВЗПРО, известна и като организация „Въртоп“.
Постигнатите успехи във войните за национално обединение не са пълни и от цялото българско национално землище е отвоювана малко повече от половината, а излазът на Бяло море е загубен. Сравнен обаче с това, което впоследствие се случва с Австрия, Унгария и напоследък със Сърбия, все пак резултатът засега е задоволителен. Съвременното схващане е, че България като пълноправен член на Европейския съюз, след евентуалното приемане на Сърбия и Северна Македония в него, може да постигне и опази своите национални идеали основно по пътя на икономическото, културното и демографското утвърждаване в териториите на своето национално землище в и извън държавните си граници.
Предпоставки и същност
Доктрината за Велика България се базира на реално постигнатите икономическите успехи на съединена България превърнали я във водеща страна на Балканите; на добре организираната и мотивирана армия и на геополитическите възможности които дава широкият териториален обхват на разпространение на българския етнос на полуострова.[2] Тя е изразител на силните народни стремежи за национално обединение на българския народ.
Допълнителна предпоставка е възможността да се придобие възможно най-голям дял от Османското наследство при очакваното разпадане на империята.
За целите на доктрината умело се експлоатира култивираното през Възраждането родолюбие у българите, силното общественото негодувание от териториалното разпокъсване на българския народ след Берлинския конгрес и незавидното положение на българското население в съседните страни.
Целите на доктрината са да се разпростре властта на управляващия България елит, воден от цар Фердинанд над възможно най-голяма територия и на Балканите и възможно над най-много ресурси, като се превърне в неоспорим хегемон в югоизточна Европа. Царят мечтае дори да завладее Константинопол и да създаде империя разпростирайки властта си и в Ориента. Започва и проучване за реализиране на нов имперски дворцов комплекс на бул. “Царя” в София.
Средствата, които са предвидени за реализацията ѝ, са изключително по пътя на войната, като не са отдава голямо значение на всички други методи за постигане на дадена политическа цел.
Ресурсите, на които се разчита, са изключително тези, които може да предостави българският народ.
Приложение
Територии под контрола на България към края на април 1913 г.
България – военни граници през Първата световна война
България – административно деление с новоосвободените земи през Първата световна война
България – административно деление през Втората световна война
Реализацията на така обрисуваната доктрина започва да се струва възможна с постигането на първите големи победи на българската войска в Балканската война. Тогава пропагандата дори видоизменя рефрена на химна “Шуми Марица” в “Марш, марш, Цариград е наш!”, а се говори, че вече е готова поръчаната от Фердинанд каляска за парада в Константинопол.
Първият ход в изпълнение на Великобългарската директива е отхвърлянето на турското предложение за мир в октомври 1912 и заповедта на двореца до генерал Радко Димитриев да атакува Чаталджанската укрепена линия и да напредне към Цариград. Заповедта е изпълнена и атаката е проведена на 17-18 ноември (4-5 ноември стар стил).
Още в този пръв акт на политическия елит в даденото направление прозират тежките заблуди и авантюризъм, от които той се води и вредата на поетия курс за интересите на българската нация. Храбрите и победоносни български воини дават целия свой устрем и героизъм, но лошо планираната и зле осигурена операция води до масови жертви и успешно отразяване на удара от турските части.
Следващият знаков ход е заповедта на Фердинанд за “демонстративната” атака в нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г. срещу сръбските и гръцки части, за да може да преговаря от позиция на силата за съдбата на Македония, с което започва Междусъюзническата война, завършила с “първата национална катастрофа”.
Трета значима проява е включването на България на страната на “Централните сили” в Първата световна война, когато елитът е привлечен от големите обещания относно Македония, Поморавието и Добруджа и вероятно с преки материални стимули пренебрегва факта, че срещу Германия, Австро-Унгария и Турция стоят ресурсите на целия останал свят, довеждайки страната до “втора национална катастрофа”, като на България е отнет излазa на Бяло море и е превърната във второстепенна държава на Балканите.
Крах на Великобългарската доктрина
След двете национални катастрофи доктрината фактически престава да бъде програма на елита, първо защото е силно компрометирана и нейният основен проводник, цар Фердинанд, е принуден да абдикира и най-вече защото страната вече не разполага с ресурс, с който да я реализира.
Сключените договори в 20-те години – Моллов-Кафандарис с Гърция и Ангорският договор с Турция следват именно курса на смяна на политическата доктрина.
Рефлексиите във времето на Втората световна война са по-скоро пропагандни. Цар Борис III е напълно наясно с невъзможността Третият Райх със силите на Оста да спечели войната без подкрепата на СССР. Царят фактически няма избор на политика и единственото, което може да направи, е да иска предварително връщане по Договор с Румъния на част от Добруджа, нещо което съюзниците ще зачетат след края на войната, и неучастието на български войски в преки бойни действия срещу съюзниците, както се бият унгарските, румънските и финландски армии, а въвеждането им с жандармерийски функции в Сърбия, Поморавието, Беломорието и Македония. Естествено, играта се играе докрай и дори се преиграва с обявената от Народното събрание война на Великобритания и САЩ. Връщането на Южна Добруджа при договорените условия всъщност е генерално отстъпление от доктрината, защото става срещу репатриране на цялото коренно българско население от Северна Добруджа и безапелационното предоставяне на изконните български земи, в които дори е основана държавата, на съседна Румъния. Останалото, като повторното присъединяване на Беломорието, Македония и Поморавието, са тактически действия в отговор на условията на епохата, които само по съпътстващата ги реторика имат общо с доктрината.
Плах опит за възраждането ѝ е проектът за Балканска федерация след края на войната, в която Димитров и Коларов се надяват с благословията на Сталин, като негови верни лица, да доминират над сърбите и другите славяни на полуострова, а при успех на комунистите в Гражданската война в Гърция, евентуално и там. Такава идея след договорките в Ялта, които СССР и Западът спазват стриктно, е пълна химера и тя съвсем скоропостижно е изоставена.
Просъветският комунистически режим установен след 9 IX 1944 г. яростно преследва положителното отношение у българите към националния идеал. Прочистени са библиотеките от „великобългарска фашистка литература“, учени, интелектуалци и партийни членове са дискриминирани, репресирани и въдворявани в лагери като причастни към „великобългарски идеи“. Дори преводът на издаден в СССР сборник с международни актове от 1640 до 1919 г. е конфискуван, тъй като в него е публикуван Санстефанският договор. Тези репресии и цензурата са особено силни цели 22 години до 1966 г., когато, за противодействие основно на югославската пропаганда, но и на натовската гръцка и турска активност, започват да отслабват.
Рефлексиите от тази антинационална политика са живи и днес.
Анализ
Великобългарската доктрина за създаване на доминираща сила на Европейския югоизток е утопия, защото: първо – това грубо противоречи на интересите на Русия и Великобритания и на другите мощни държави, диктуващи световната политика и те никога не биха допуснали това; второ – българският народ, макар и най-многоброен и добре развит, няма такъв ресурс – икономически, военен и културен- за установяване на пълна хегемония; трето – обществото глобално се е променило от времето на последните национални обединения, тези на Италия и на Германия и превръщането им във “велики” държави, (самият факт, че Австрия остава извън Втория Райх и немското обединение не е напълно завършено, е достатъчно показателен за това), в ХХ век тепърва предстои разпадането на съществуващите империи, а българският елит тепърва иска да създаде собствена; четвърто – самият елит няма капацитет да реши задачите, които си поставя. Тесногръдо се залага единствено на военните средства, пренебрегвайки икономическото и културно обвързване и доминация, не умее да осигури необходимата международна подкрепа за прокарването на своите каузи и да открие тези, които биха имали интерес от този успех, допуска наивност и елементарни тактически и дипломатически грешки, разчита единствено на ограничените ресурси на народа и не успява да ги свърже в успешна комбинация с други държави, дори се случва да изпадне в изолация и всички съседи да се обединят срещу България.
Последици
Великобългарската политическа доктрина на елита е пагубна за нацията. Тя губи излаза на Бяло море, територии в Добруджа, Македония, Поморавието и Одринско. Компрометирана е в международен план легитимната възможност за обединяване на максимален дял от българския народ в една държава. България става третостепенна държава, принудена дълги години да плаща репарации. И до днес Турция не е изпълнила задълженията си по Ангорския договор.
Поредната мутра решава да влезе в политиката. Не разбирам феновете му какво не разбраха досега. Или ви трябват няколко патриотични песнички и един референдум, за да решите, че той е поредният Спасител?
Погледнете добре снимката. Така се подлъгахте и по Бойко. Защото се правеше на мачо и на лошо момче. А българският народ като мазохистична стара мома обича лошите момчета и приема всякакви издевателства.
Неуважението към другите отдавна е запазена марка на Дългия. Като се започне от хората от екипа му и се стигне до тези, които го харесват. Също като Бойко, той е самовлюбен и смята, че не е длъжен да дава обяснения на никого. В личния живот това е добре, но в политиката е голям гаф.
Партията се учредила за 20 минути в пълна тайна. Естествено, с името „Няма такава държава“. Дори само това мен ме обижда!
Трифонов, ИМА ТАКАВА ДЪРЖАВА! Нарича се България. Хубава, лоша, велика или срината, тя ни е Отечеството. Тя ни е майка. Човек не се отрича от държавата си, дори когато тя е зла с него. Както не се отрича и от майка си.
Ти постигна успех през тези години, като се гавреше с политици /естествено, не с управляващите/, с уважавани личности, подкрепяше хора, които за нищо не стават /Кунева/, показваше пълно пренебрежение към народа си.
Поне веднъж слезе ли от лъскавия си Хамър да поговориш с някой обикновен човек? Поне веднъж спря ли да поговориш с пенсионер на някоя пейка? Поне веднъж направи ли нещо, без да си правиш ПР с това? Поне веднъж разбра ли какво е да се грижиш за нещо – за семейство, за жена, за дете, за коте? Не, ти се грижиш за себе си.
Сега, возейки се в луксозната джипка, с черните очила и гледайки отвисоко на плебса, заявяваш, че нашата Родина я няма, нямало такава държава. Само теб те имало!
Ай, сиктир, от мутри в политиката! Омръзнаха ми чудовищата, които не могат дори себе си да понасят, да се опитват да се изкарат наши спасители!
Поредният цирк на Територията!
Елена Гунчева
