Донесената от Назарий “Тайна книга”, превеждана и разпространявана в тогавашния европейски свят от България, получаваните духовни санове в разрастването на богомилското движение (и преди, и след босненския избор), наличието на “анти”папи, събори и съборни решения и междуцърковни отношения в него – всичко това потвърждава самостойното духовно-организационно житие на богомилството в християнския свят. То се потвърждава и от воюването срещу него, воюване от най-висока степен и обемност – от самото създаване на институцията Света Инквизиция през кръстоносните походи и до създаваната специална анатемна литература. Всички те не биха се случили, ако онова “другото” – християнството в Тракия-България не е така цялостно оформено, завършено в себе си и застрашително съществуващо наравно с официализираните два религиозни християнски центъра от бившата Римска империя – източен и западен.
Всеки от тях по свои пътища и основания създава богата историография (архивните й фондове и днес са неизбродни) във воюването си с “другото”, неофициализираното. За него във Византия казват, че е “нова и стара ерес”, че е “учение, съществувало още преди” ХІ в., “но е умеело да се крие” и въпреки старанията си не откриват да “води началото си от човек” – типологически изключително точна характеристика. За него в западноевропейския свят назовават епископски имена и имена на анти-папи – освен Назарий, също и Марко, Вартоломей, Петър и се оформя гледището (и от инквизитори, и от инквизирани), че “то” е вяра, пазена и крита още от времето на апостолите и на първите християнски мъченици в България, на Балканите, където са и главните й църкви, църквите-майки. Тази богата и богато воюваща историография ражда и своя логически абсурд – в нея “другите”, богомилите, са умопобъркани еретици, безбожници, проклети изчадия, безсрамни лъжци, коварни измамници, но главно – те са “служители на дявола”. Тук за пореден път е и обвинението в “дуализъм”. То идва и от средновековните историографи-богослови, и от историографите-атеисти на ХХ в. Но в самоопровержението именно на това “обвинение” е най-явното безсилие на многообхватния по време историографски патос. Защото той сам богато документира “служителите на дявола”, лъжовно “преподаващите две начала”, по следния начин – в основата на вярванията на богомилите бил страхът им от злата сила и култовите им действия били диктувани от стремежа им да се избавят от нея, понеже според тях “дяволите имат голяма сила да вредят” на човека. Заедно с това – “от богомилите дяволите винаги бягали като стрелата от лъка”. Служителите на дявола-дуалисти, се страхуват от него. Предпазват се от вредата му. Култово, явно успяват да постигнат това, щом и той бяга от тях като стрела от лъка…
Вече дванадесет века историографите на богомилството крепят този теологически абсурд: служителите-вярващи в “божеството” бягат от самото “него” и са най-страхуващите се и предпазващи се от “него”. Служителите-вярващи бягат от собствения си “бог”, при това “той” също бяга от тях! В добре опазваната за поколенията и вековете антибогомилска историография виждаме нейната собствена абсурдистична трагедия!
Подобни тенденции наблюдаваме и в историографията за траките-Тракия – академизираното „признаване” от 2006 г. насам на самостойната им древност (културно-исторически предхождаща древногръцката и римската) днес е извършвано с инструментариум и методология от „преди” признаването. Спирам се на това, тъй като богомилството в предобрази и идеи – първоапостолското християнство в Тракия, не е нито географска придобивка от „някога”, нито туристическа атракция от „днес”, какъвто е случая на-за Турция например, а е етнокултурната ни реалност от Древна Тракия към сега. Знаем, през последните години особено красноречиви в това отношение са почти ежемесечните археологически открития. Родната ни археология се задъхва от собствения си научен обект и сякаш едва смогва да го осмисли. Иска ми се именно високата честота на археологическите новости да е единствената причина за „вътрешните” абсурди спрямо тракоорфическия културен кръг – вътрешни, защото се създават-оформят на територията на българската наука. Ще посоча само някои от тях:
– Вместо Перперек (“камък върху камък”) именуването продължава да се грецизира, например – Перперикон;
– Родопите се представят като планина и на Орфей, и на Дионис;
– Най-старите християнски пластове на Перперек, израз на високо развита християнска храмова архитектура, се датират “най-общо” в IV в., а се представят като “влияние на Византия” – знаем, държавата Византия начева историята си едва в края на IV в., а културата й има високото си развитие от VI в. нататък и да си припомняме ли колебанието на Константин Велики непосредствено преди май 330 г. в кой град да премести от Рим столицата на империята си: в градчето Виза (поради военно-стратегическото му и търговско положение) или в града Сердика, високо развит християнски и храмов център, дал името си още в 343 г. на един от църковните събори в ранния християнски свят – Сердикийския?
– Липсва дори начален опит за изучаване на българското тракоорфическо митологично съдържание Орфен юнак (Урфен, Офрен; Руфинка, Орфинка), Рождение Орфеево, Сватбата Орфеева;
– За върховния носител на тракоорфическата вяра в безсмъртието на човека Орфей, в Татул се представя “гробът му”, въпреки че народното ни предание знае-разказва-помни именно вечно живия бог-човек, неумиращия заспиващ в пещера Орфей-Орфен-Уфрен, чието събуждане предстои: българската историография отказва да ползва български историчното като изворов материал? Кому той пречи? Или преди век казаното от френския санскритолог проф. Дозон за българския фолклор, в частност за „Веда Словена”, че изучаването й ще обърне европейската култура с краката нагоре, е заплаха за „културните другости” и в днешна Обединена Европа? И то в условията на археологически все по-категорично разкриващата се най-стара цивилизация на света – тракийската?
– Сегашните археологически находки в Родопите биват свързвани-обяснявани и с древногръцката митология, и със старогръцката литература; от научните публикации това се прехвърля и в туроператорските фирми; в рейсовете им – удобно място за всаждане на новата “масова култура”, водещият екскурзовод вместо български митологични образи, мотиви, идеи, конкретни народни предания, е образован-обучен да преразказва древногръцки легенди и митове за Орфей, умрял разкъсан от вакханките, населявайки с тях и Марица, и Средногорието, и Родопите…, когато представя поредно нова археологическа находка от тракоорфическата ни древност. Исторически, тя продължава да бъде пренаселена с гръкоорфическа древност и националната ни история от себепознание се превръща в журналната рубрика “другите за нас”. Тъкмо сега, когато повече от всеки друг път археологията и българският фолклор са взаимообясняващи се реалности, тракоорфическият културен кръг трябва да бъде изтръгнат и изхвърлен от националната ни култура ли? Кому това е угодно?
– Източните Родопи, най-ниската част (най-удобно транспортно трасе за туристическата индустрия в гранична междудържавна зона), етнокултурно биват откъсвани от планината като цяло и се представят като най-висшето място – център на тракоорфическата вяра и идеология. Така историко-археологически находки от други родопски части продължават да са неизследвани, откъслечно, превратно или напълно недокументирани, или тънейки въобще в неизвестност, са вън от системен научен анализ. Един пример – Белинташ, Средни Родопи. Втори пример – местността Орфенското, над с. Сатовча, Западни Родопи. Трети пример – планинският скат след с. Югово в посока изток чак до и заедно с Кръстова гора; той, общо целият носи неслучайното име Градище; по него и до сега има останки от крепости; по средата му единственото населено място – с. Борово (община Лъки), е околовръст оградено, както с множество скално-светилищни места, днес параклиси (за това малко село – до 30 дка., те са общо единадесет*), B0:0 8 >B A:0;=8 A5O=8 A :@J3;8 OAB>OB5;=8), A ?@02>J3J;=> 8;8 :204@0B=> 87A5G5=8 874J;1020=8O, A =0?@5G=8 8 =04;J6=8 C;58, A :>25, AJA ABJ?0;0, A 24J;10= @02=>154@5= B@8J3J;=8: (2848 >AB0BJ: >B ?>-3>;O 87>1@065=85, A?>@54 B B>20, AJA A2>OB0 A8@85=B0F8O 87B>:-70?04 =0AB>OI>B> >?8A0=85 5 ?J@20B0 4J;6020 40 AB>8 =5?>7=0B> 8 >B:@8B> 548=AB25=> 70 ?@8@>4=8B5 AB8E88.
– И още един “вътрешен” пример – сърцевидната форма на вдлъбнатини. По повод Перперек за нея се казва, че е от “съществувалите някога загадъчни съоръжения в светилището”. Загадъчността определено не е за “някога”, а е за днес, но защо тази характерна форма, за която се признава, че се отличава “от всички други изсичания, направени от хората в следващите епохи”, след халколита, се представя, първо, – като наподобяваща “на мида” и второ – поне когато се публикува, защо не се съпоставя с ясно изявените сърцевидни форми на ями (също източно ориентирани), с каквито изобилстват, например, Средните, високите Родопи… Предлагам следната съпоставка:
Фиг. IV – Перперек, скално издълбаване със сърцевидна форма (изображението цитирам по стр. 62, “Перперикон. Цивилизация на скалните хора”, Н. Овчаров, 2005 г.).
Фиг. V – Белинташ, Асеновградско, при с. Врата, скално издълбаване със сърцевидна форма, почти натурно ясна; тук те са две, показвам по-малкото (изображението цитирам по мой собствен фото архив); източно в подножието на скалния масив Белинташ – “бели камък”, започващ със стълби нагоре, стоят останки от внушителна каменна врата.
Фиг. VI – Кръстова гора (Кръстов връх, Кръстов), показвам само едната от скалните ями със сърцевидна форма – първа публикация; от природните условия е пощадена само дясната й страна, а също и облите ями; стрелката горе, в дъното, показва скалния масив Белинташ, източно по права линия на около 10-тина километра (изображението цитирам по мой собствен фотоархив); тези сърца в камък ще са от особено предобразово значение за наблюдаваното (от първа до четвърта глава на настоящата книга) смислово съдържание земя-жена-скала-сърце-огън, където „сърцето” е символ на женския принцип от сътворяването и битието на трихотомния “този свят” в съчетание с мъжкия принцип – Небе-мъж-дух-Божествена светлина-Слънце (жената гради, мъжът създава); към тези сърца в камък ще може да се връщаме във всеки следващ момент, когато и зримо ще осмисляме понятията сватба, брак, Духовно кръщение (земя-Небе) и врата, вход, път (човек-Бог).
Или следвайки тези няколко “вътрешни” абсурда из днешната ни наука и културна политика, трябва да мислим и за други видове и родове причини за тях? – Ненаучни? Извъннаучни? Наднаучни? Причини от ново идеологическо ниво при усилена и доброволна „вътрешна” услужливост? Причини, породени в условията на днешно размиване на границите между наука и туризъм, културен? Причини, пораждащи условия на размити граници между тракийския орфизъм – вяра в безсмъртието на човека, и древногръцкия орфизъм – вяра в безсмъртието на душата? Защото поне на физическо ниво не се виждат нито “малки”, нито “големи войни” срещу България и нейното културно притежание с познатото от някога заграбване-изнасяне на каменни плочи и релефи или пък на свети мощи, необходими за културния климат, все още, на някоя „друга страна” от Обединена Европа… И за да не би някой да сметне, че си мисля, че отношението към богомилството би се променило, ако днес потърсим помощта на Дирекцията по вероизповеданията (както правят свободно допусканите от нея секти – отсам и отвъдокеански), аз спирам дотук.“И видях небето отворено, и ето кон, бял. Оня, Който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен и Той праведно съди и воюва… и името Му – Слово Божие”/Откр.19:11-13/ – изборът на тези няколко новозаветни думи в края на предговора ми е резултат от пълната убеденост в Учението на Словото, Всемирното Истинно, водещо към единството на Божественото с човечеството – в пътя му от Първи до-в Трети завет. Резултат е и от гледището ми за характера на българската национална култура – култура на и от Словото, подготвяна за Него предобразово, развиваща се в Него и разпространяваща Го от тук към … Не, не към “другите”, а към ближните.
Софияюли 2008 г. СЛЕДВА Видка Николова
