От позицията на културологичната мисъл на последното столетие е нормално да се очаква, че на всяка страница от тази си книга ще спрягам академизираното до момента юнгианско понятие “архетип”. Искам да споделя накратко защо аз не правя това. Ще си послужа с един пример. При основателя на Третата виенска школа по медицинска психология, заменила психоанализата (на Фройд, Адлер, Юнг) с логотерапията – проф. Виктор Франкъл, оцелял след тригодишно пребиваване в Освиенцим, пишейки там наум основния си труд върху нея, един ден идва висш американски дипломат. До срещата си с Франкъл той е прекарал цели пет години лечение с психоанализа. Проблемът на дипломата бил невъзможността му да се примири с проявите на американската външна политика. Затова неговият аналитик-юнгианец непрекъснато му внушавал, че трябва да се примири с баща си, тъй като правителството на САЩ и преките началници на пациента не са “нищо друго освен образи на бащата”. За този случай от професионалната си практика Франкъл обобщава: “Подтикван все повече да приеме тълкуването на своя аналитик, накрая дипломатът не бе способен да различи гората на реалността от дърветата на “символите и образите”…
Според психоанализата на Юнг човек е изтъкан от “образите” на душата и “символите”, а символът “играе основна роля при превръщане на биологичната енергия в психично съдържание”. Имайки централно място в психичния живот, “символът” е онази “психична машина, която превръща енергията от биологична в културна форма” (1928 г.). Христовият живот също е “символ” у човека, символ на постижение на “смисъл”. Сам по себе си “светът е една гигантска безсмислена машина”. На въпроса кой-какво твори “смисъла”, Юнг отговаря, че това е не Бог, а “по-скоро образът на бога във всеки човек”. Оттук – “архетиповете” са психични праобрази у човека, изградени у него в “доисторическото” му развитие – „когато говоря за Бога, имам предвид образа на бог, който човек си е изградил”, затова “смисълът” се раз-крива “единствено от човешкото същество”… Това според мен е не просто “вулгарен материализъм” и “механистичен психоенергетизъм”, не просто “една квазирелигиозна позиция” от иудаистично-дуалистичен вид, а една лъжерелигиозна позиция и затова напълно бездуховна, тъй като антропологически има ясно изразена дихотомна основа. Казано с езика на св. ап. Павел, то е: “душевният човек не възприема онова, което е от Божия Дух: за него това е безумство и не може да го разбере, защото то се изследва духовно” /І Кор.2:14/. “Душевният човек” е и някога, и сега, и после, той е исторически протяжен и когато и да го срещнем, той все ще бъде далеч от духовното познание.
Никога не съм се съмнявала, че призванието на науката е да изследва и разкрива законите на духовното познание. Така от моя гледна точка присъствието на Юнг-архетипичното в сферата на историографията е методологически неоправдано и носи лъженаучност. Днес е белег и на изостаналост и самоограничаване предвид факта, че след Първата и Втората виенска школа (Фройд, Адлер, Юнг), вече твърде отдавна съществува Третата – Франкъл.
И ако от областта на медицинската психология по онтологични и антропологични съображения би трябвало да бъде избрана изходна основа, тя според мен е логотерапията на Франкъл. Основателен е неговият ропот против теориите, обобщени с думичката му “нищодругоосвенност” – теории, според които човек е резултат от “нищо друго освен от” биологични, психични и социални условия и среда. Споделям обобщенията на Франкъл – “Човек е нещо повече от психика” и “Логосът е по-дълбок от логиката”. Те, заедно с постановката му за човешкия живот на земята като “собствена крайност” всред “безусловната смисленост”, Свръхсмисъла, са сродни с моя възглед за духовния свят като реалност. Разбира се, че движението не е психодрама, а е логодрама. Разбира се, че драмата “история” е взаимоотношение Бог-човек. Там, в един от миговете му в националната ни история, стоят записани думите на св. Константин-Кирил Философ. В мисията си именно при сарацините той казва, че Иисус Христос от низината “въвежда високо горе човешката тежест (онова, що е тежко), като обучава човека с вяра и Божия добродетел”. Бидейки Творец на всичко, Бог сътворява “човека между ангелите и животните (скотовете), като го отделил от животните с дара на словото и мисълта (речта и разума), а от ангелите – с гнева и плътската похот (гнева и похотта). И към която част повече се приближава, към нея се приобщава – към нисшите или към висшите”. Същото с езика на Франкъл е неговият избор на понятието “стълбата на Иаков” /Бит. 28:12-17/. Изучавайки човека, логотерапията, казва Франкъл, “трябва да се движи по нещо като стълбата на Иаков, нагоре и надолу”, без да пренебрегва нито “собствената си метаклиничност, нито да допуска да изгуби под краката си твърдата почва на клиничната емпирия”. “Стълбата на Иаков” е сред най-наситените старозаветни понятия, които предобразово говорят и предизвестяват именно богочовешкото естество на Иисус Христос. Антропологически тя не е случаен избор на образ у Франкъл – чрез него той съвсем пряко споделя св. ап. Павловото учение за човека: “А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух, и душата, и тялото” /І Сол.5:23/.
Антропологически Франкъл се основава на новозаветната трихотомия, показвайки цялостта “биването човек”. Тя има и телесно, и душевно, и духовно измерение. Биването човек съществува като “уникалното неповторимо собствено биване”, “абсолютно своето”: “Да си бил е най-сигурният вид битие”. Вън от него – “в масата”, човек губи себе си, защото губи възможността си за избора, губи битието си “в свобода и отговорност”. Така, в масата, човек бива “типизиран”. Според мен архетипизирането е само една разновидност от процеса “изгубване на себе си”. И не съм изненадана, че тя избуя и в нашата историография, хронологически след съветската, именно откъм атеистично-дуалистичното и “ляво” идеологическо житие.
Срещата ми с Франкъл защити избора ми на зрение към културната ни история и в частност към богомилството: 1) зрение откъм историята на идеите; 2) зрение откъм историята на идеите не на “обща” индо-ирано-европейска почва; 3) зрение откъм историята на идеите вътре-във неповторимото собствено, съкровено етнокултурното биване – тук, в него: от предобразовото назоваване на Отца, Сина и Светия Дух до съграждането на храма Му и служението Нему в изпълнение на заповедите Му. Така, пишейки тази си книга осъзнах, че всъщност съучаствам в общия за умовете глад по цялостно знание за човека, разкъсван на части, подчасти и микроелементи от сегашната високоразвита тясна специализация на множеството науки, поднауки и подпредмети. Видях и микромястото си в онези само 3% видима за нас Вселенска маса, която в другите свои 97% остава неосезаема и тъмна за човека според съвременните достижения на астрофизиката: “Най-напред открихме, че Земята не е център на Вселената. После, че дори галактиката ни не е в средата й. Сега откриваме, че не сме направени от най-широко разпространения материал във Вселената”. Сред това “трипроцентово” по същината си откритие историографският избор – с истината или против нея, е решаващ далеч не само заради биографията на българската култура.
Разбира се, че в наблюдаваната драма един от участниците е и историографията. В дебрите й, знаем, дебнат изкушения, та за предохрана й посвещавам следните редове за европейския свят в българската културна карта. Четем текст от “Тайна книга” на богомилите (и в настоящото издание пълният й текст е публикуван): ограничен от Бог Отец в строго определеното време-пространство – “до петото небе”, и съблазняващ “ангелите на невидимия Отец, сатаната казва на всеки от тях следното: “Колко дължиш на твоя господ? – Оня отговори: ”Сто крини пшеница”. И му рече: “Вземи перо и мастило и пиши: шестдесет”. И рече на други: “А ти колко дължиш на твоя господ? Той отговори: “Сто делви зехтин”. И рече: “Седни и пиши: петдесет”. И като възлизаше на всички небеса, казваше така чак до петото небе…” Тук “Тайна книга” се позовава и цитира Евангелие от Лука, гл. 16, стихове 1–8, посветени на дадената от Иисус Христос притча за нечестния пристойник, т.е. за нечестния иконом, който, разпилявайки богатството на своя господар – алегорично се има предвид Господ Бог, сам не успява дори да забогатее, защото води нечестен живот. Казвайки му, че го уволнява, най-после господарят го повиква на отчет. Така, загубил благоволението му, икономът решава да си спечели разположението поне на неговите длъжници, измисляйки за тях следната хитрина: “И като повика длъжниците на господаря си, всекиго поотделно, рече на първия: колко дължиш на господаря ми? Той отговори: сто мери масло. И рече му: вземи си разписката, седни и бърже напиши: петдесет. После рече другиму: а ти колко дължиш? Той отговори: сто крини пшеница. И му рече: вземи разписката си и напиши осемдесет.” (Лука, 16:5-7). Това цитиране на новозаветен текст по Евангелие на Лука от страна на “Тайна книга” се коментира-анализира от акад. Дим. Ангелов така: “Нов, оригинален обаче е разказът за начина, по който сатаната привлича ангелите на своя страна чрез обещания за данъчни облекчения. Този разказ е отражение на настроенията на средновековното селячество, което било притискано тежко от данъци и повинности и смятало, че да бъде избавено от тях, е най-голямото благодеяние”.
Виждаме как историографията напуска историята. Виждаме как историята остава без своето “графос”. Виждаме как се изгражда-поддържа историографията за социално-революционния характер на богомилството, за богомилите-бунтовници срещу обществено-политическия феодален порядък. Българската историографска карта от ХХ в. продължава да възпроизвежда по все по-нов и оригинален начин известното от изворите за богомилството – неговата “графия” има своя многовековна история.
Всред нея особено място заема “видният византийски богослов” Евтимий Зигавин от края на ХІ и началото на ХІІ в., жив съвременник, очевидец и слушател на богомилския проповедник Василий. Последният, преди да бъде изгорен на кладата в Константинопол (1111 г.), е “бил примамен” да тълкува богомилското учение пред император Алексий Комнин – знаем, по поръчка на императора, Евт. Зигавин “графисва” тези тълкувания в най-известното през всички векове, най-цитираното и превежданото антиеретическо съчинение “Догматическо всеоръжие” (преведено е на български неслучайно чак в ХV в.). Това всеоръжие воюва, знаем, срещу пространните “алегорични тълкувания”, правени от богомилите по стихове от Стария и Новия завет. Предвид действителната им пространност ще се позова само на един-единствен кратък текст: Зигавин роптае, че богомилите наричат “Лопатата на Христос – евангелското слово, защото излизало от устата му. А харман – християните, едни или други (едни православни, а други напротив, друговерци). Пшеница – тяхната вяра, чиста и твърда. Плява – нашата вяра, понеже била безполезна и достойна за огън. Но кое благочестиво ухо може да понесе такива злословия? Болка изпитвам в дълбините на душата си за тези глупости и сърцето у мене се смущава, както казва пророкът. И аз желая да прекъсна словото си, да не продължавам и да не изнасям на светлината и на паметта това, което е достойно за мрак и забрава. Но трябва да се насиля още малко и да издържа твърдо, доколкото може, брътвежа на тези безкрайни безумци и безсрамници”.
В случая тълкуваният от богомилите текст е отново новозаветен и е по Евангелие от Матея, гл. 3, стихове 11–12, отнасящи се за Йоан Кръстител, който свидетелствувайки за Иисус Христос, казва: “Аз ви кръщавам с вода за покаяние; но Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене; аз не съм достоен да Му понеса обущата; Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън; лопатата Му е в ръката Му и Той ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори с неугасим огън”. Съпоставката между текста у Зигавин и текста в Новия завет показва главно две неща. Първо – че богомилите точно цитират Новия завет, а не каквато и да е “апокрифна литература”. Второ – че богомилското тълкуване на цитираните стихове у Матей съвпада с ортодоксалното богословско тълкуване за очистването на човешката душа от Светия Дух и за отделянето на праведните – пшеницата, от недостойните – плявата, при първото и второто пришествие на Христа, тълкуване, утвърдено още от светите отци (например, св. Йоан Златоуст) и събори.
Ортодоксалното богословско тълкуване присъства в съвременните нам днешни богословски учебници. Съпоставката между текста у Зигавин и текста в Новия завет поставя и въпросите: първо – видният богослов Зигавин не е ли познавал учението, например, на св. Златоуст по Мат. 3:11-12?; второ – защо въз основа на наблюдаваното съвпадение видният Евт. Зигавин не влиза в богословски спор за “тяхната” – вярата на богомилите, и “своята вяра”, а се задоволява само с епитетната градация – “глупости”, “безкрайни безумци и безсрамници”, “брътвеж”, и всъщност – каква поръчка изпълнява средновековната историография в академически безкрайното време на науката за апокрифността?; трето – каква е теологическата подготовка на хулителите на богомилството?; четвърто – защо в Средновековието хулителите на богомилите с историографско старание действително прекъсват словото за тях, за да не се изнесат „на светлината” и особено „на паметта” богомилските вяра, учение, движение, и през огън, съзнателно ги подготвят за мрак и забрава? Но методологически същото ли се случва и в историографските страници от ХХ в., щом в научно издание (“Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори”, С., 1967 г.) хем се посочва, че спрямо цитирания тук текст богомилите имали предвид тъкмо Мат. 3:12, хем не се анализира сравнението богомилско учение-учения на светите отци? Така историографският резултат през вековете си остава един и същ – богомилството е в мрак и забрава и “Тайна книга” се съпоставя все единствено с апокрифна литература от всякакви време-пространства, но в никакъв случай не и с Новия завет… “Графото” спуска своя мрак и безпаметство върху историята ли? Богомилското учение отсъства днес от кандидатстудентския конспект по история, например. Както напълно отсъства от учебниците по история и проблематиката – християнизиране на тракийското население по нашите земи и неговите първохристиянска култура и църква. Затова пък от археологическите разкопки през последните 2–3 години научихме, че Орфей-Христос в конкретно изображение и наименуване присъства и в новооткритата тракийска куполна гробница в с. Александрово, Хасковско; гледаме-научаваме и мощното раннохристиянско храмово строителство – ІІІ–ІV в., по нашите земи, например, разкопките в Перперек, естествено съпътстващо покръстването на траките, което в ІV в., въпреки гоненията при римските императори е вече и официализирано, факт – преди-извън-без-независимо от Византийската империя с нейното основаване в края на ІV в. Преди-без-независимо и от основаването на българската държава през VІІ в. Разбира се, че “културата” е, която покръства, а не “държавата” (все едно своя или чужда). Затова да си “бил” е най-сигурният вид “битие”! Разбира се, че то е независимо и вън от историографията, даваща възможност на Клио да се срещне с Темида преди всичко по проблема богомилство – и поради кладите и кръстоносните походи (геноцид-холокост?) срещу богомилите-бугри, и поради досега непоисканата ни прошка, и поради оставеното на забравата от академически безкрайното време на науката.
В тези “поради” европейският свят встъпва в българската културна карта, защото другояче не може – “тя” си е в “него”. И ако “държавата е късен етап в развитието на обществата”, а “културата”, знаем, не е сред “късните”, то какво да кажем за синтеза българска култура в неговите три етнокултурни кръга – тракоорфически, първобългарски, славянски, и в частност – за историята на вярата… В нея тракоорфическият културен кръг най-първо посреща-повиква за помощ Христовата вяра – тъкмо той като рог на изобилие съсредоточава идеите от същинското първоапостолско житие на светите Павел, Андрей, Лука, Вартоломей, Варнава “със” първооснованите от тях църкви и общества тук и става първият християнски кръг на и във Европа”, всред който се състоява и появата на богомилството. Той, от своя страна, съхранява привлекателността си за целия европейски свят и по времето на градчето Виза, и по времето на столицата Константинопол, и през цялото Средновековие, все едно в какво тя е овеществена – исторически, или пък как е назована – историографски.
Особено показателна в това отношение е една от така наречените в историографията “малки войни” срещу България, описана във “Венециански аноним от 1267 г.”, посветен на “знатния мъж Джакомо Доро”, адмирал от венецианския флот. Тръгнал с 10 галери войска до Константинопол и след гостуване на императора, подкрепен и от негова войска, всички обединено пристигнали на 14 юни “до града наречен Несебър и го превзели с Божия помощ без голяма загуба на хора… победителите с голямо ликуване и радост влезли в голямата църква “Света София” и намерили споменатото скъпоценно съкровище на великославния свой мъченик Теодор”. В обратния път към Венеция Доро полага “скъпоценното съкровище” с почести в църквата “Свети Николай” на “царския град Константинопол”. От историята знаем, че в края на ІІІ и началото на ІV в. Свети Теодор Стратилат е роден до Черно море, където и работи като воевода на града си и проповядвайки ревностно християнската вяра, пострадва като мъченик при римския император Ликиний – показателен е фактът, че Теодор Стратилат отклонява императорската заповед за среща между двамата в друг град (Никомидия). Затова императорът сам идва при него – Теодор Стратилат иска да приеме мъченичеството в своя град, та с примера си да утвърди във вярата покръстените си съграждани. Мощите на първохристиянския мъченик св. Теодор продължават да я утвърждават до въпросната 1267 г. в несебърската “Света София” (днес наричана Голяма митрополия), когато тук идват и венецианските войски – от тях и оттогава те биват “изнесени” през Константинопол във Венеция, защото тя пък е избрала междувременно за свой патрон и духовен покровител св. Теодор Стратилат, та още тогавашната й историография, видяхме, го нарича “свой” мъченик.
Колкото до мъченичеството, предвид гоненията срещу християните, римското право на “свой” е основателно. Заедно с мощите на св. Теодор венецианските войски отнасят от несебърската “Света София” и ръката и челюстта на св. ап. Андрей, и ръката на св. ап. Вартоломей, и главата на св. Сист, заедно с още други “свети реликви”. Средновековният европейски свят “пренася” от първохристиянския тукашен свят история за себе си – все във Венеция, където пък ние отиваме днес да ги погледаме с “ликуване и радост”, пренасяни с туроператорските си фирми. Влизаме в църквата “Сан Салвадор”, например, и ги намираме.
Междувременно онези от нас, които са изкушени от историята, си знаем, че още от ІV в. насам и във Венеция, и в Равена съществуват дори отделни каменни плочи с релефи, “вторично вбити” в тамошен каменен екстериор. Знаем и за саркофагова каменна пластика, и за мозайкови изображения, и за още редица други свети реликви – и всички те, имащи и ярко изявено тракоорфическо мислене, и ярко позната нам Плиска-Преслав култура, пренасяни ту фигура I-бслед малки, ту след големи войни през Константинопол. Така от историографията упорито чуваме ту за “внос от Византия”, ту за изработки след нечие поредно “завръщане от Константинопол”, ту за произведения от “нарочно повикани византийски” художници с “византийски материали”, ту за “буквално натъпкани в стените византийски материали”… Традиционно каменната градска култура тук се оказва удобна заемка за транспорт. А ето и в Атина – фиг.I-а и фиг. I-б, фиг.II, показвам фрагменти от църковния каменен екстериор на тамошната Малка митрополия, строена в края на ХІІ в. Заедно с него показвам и археологическата находка от Луковитското съкровище – фиг. III, продукция на тракийски художествени ателиета с датировка средата на ІV в. пр.н.е. С тогавашната композиция “лъв разкъсва елен”, ярка изява на тракоорфическата култура (в скоби ще припомня, че още от 1953 г. насам Луковитското съкровище е документирано), идентичността между двата културни обекта е поразителна. Нека погледнем тук и други две “плочи на Атинската митрополия” (фиг.I-б) – те без всякакви пътеводители, туристически диплянки или тежки научни албуми ни отвеждат в културното време Плиска-Преслав. Затова пък в историографското обяснение* от 1975 г. за строената през ХІІ в. атинска църква липсват и Тракия, и Бъл- фигура II (детайл от фиг. I-а) фигура IIIгария, и културата им – говори се „неидентифицирано”: Атинската митрополия имала “учудваща серия от релефи” по стените, датиращи “всички епохи” и идващи от “всички хоризонти”, а носещи и “чисто ориенталски характер от ІХ–Х в.” … Остава ни да се надяваме, че след като през 2006 г. световната академизирана историография призна-прие Тракия – “Тракия и Древна Гърция, Тракия и Римската империя” (вместо Тракия в тях), в предстоящите десетилетия-век(-ове) ще признае и “християнството в Тракия” – първоапостолско и първото християнство в Европа.
Защото, знайно е, в културното “състезание” между народите средствата са различни – средства позволени, непозволени, а има и автоголове. В историографията за българската история средства от втория и трети раздел има в изобилие и тук припомних някои от тях, все едно е на какъв точно език са написани. Днес, когато стара Европа се опитва да види себе си като време-пространство от множество помежду си “другости в разбирателство”, нашата историографска работа според мен е твърде улеснена – чрез всички свои извори да изговаряме себе си: българската история в трите й културни кръга непресекващо, без да се плашим от останалите “състезатели”. Още повече, че те днес от трезорите си (видно е, “културата” не е нито “държава”, нито “трезор”, нито “туризъм”, а лично изминат път-опит) ни изпращат във формата на “гостуване” и “дарения” собствените ни културни достояния от хилядолетия назад. Показателно в това отношение бе пребиваването на мощите тъкмо на светите апостоли Андрей и Вартоломей в храм “Св. Ал. Невски”през 2005 г. За тези ни духовни притежания от първоапостолските векове на християнизиране на тракийското население по нашите земи думата “гостуване” или “дарение” нито по синодален път, нито по културно-министерски път, нито по медиен път не бе заменена с едната дума “завръщане”. Защото за тези ни исторически притежания именно по историографски път бяха налагани мълчанието, забравата, обезпаметяването. Десетки, десетки и стотици години. По мое дълбоко убеждение днешните общоевропейски другости ще заживеят в желаното от всички ни разбирателство, ако се състои духовният акт – прошка. Прошка на всички нива. За да се състои този акт, “тя” трябва да бъде поискана. За да се състои “той”, той не трябва да бъде заместван-изпреварван от идеята за “сближение” между другите и нас. Иначе ще е “каруцата пред коня”. Да, сегашната историография според мен е действително улеснена, тъй като е достатъчно тя дори само да припомня – т.е. да събужда паметта. Да, споделям схващането, че човек-култура-памет винаги са били синоними! Към тях днес с надежда прибавяме – “другия”.
Чрез венецианско-атинските примери с многократните прилагателни в тях “византийско”, “византийски”, и с неопределените определения “всички епохи”, “всички хоризонти”, видяхме отново как “държавата” с по-късния си произход от “културата”, често я назовава с името си и я използва за свои “мегали”-цели чрез историографията, дори и когато “културата” не е нейно достояние. Така държавата удължава живота си в историографията, но не и в културната история. Защото последната, макар и дълго време да не е “графо”-обозначавана, все намира откъде да извира – например чрез археологията.
Днес у нас тя е твърде актуална със своето “архи” за културната ни карта. Винаги е намирала откъде да се самоизяви – дори и чрез конкретен държавнически акт. Такъв акт за културната ни история, в частност за богомилството, е решението на току-що образуваната в края на ХІІ в. държава Босна – жителите на “земицата Босна” избират за своя държавна религия богомилството. В края на ХІІ в. то се оказва “избираемост”. И тъй като става въпрос за именно държавна религия, това още веднъж показва, че богомилството е готовата, функциониращата в единство вяра-учение-църква, институционализираната духовна структура, завършената самостоятелна единица, съществуваща наравно с константинополската и римската.
В следване на държавническите си идеи и цели Босна именно по този начин го и разбира, и избира, и утвърждава с лекота при готови и разпространение-уседналост, и писменост, и книжнина. В следване на историята си Босна тъкмо по този начин го и преживява – потвърждение са случилите се в нея и с нея последвали го обществено-политически събития.
СЛЕДВА Видка Николова
