СЪДЪРЖАНИЕ
За читателя на първото и към второто допълнено издание, авторски предговор, 2008 ….. 9
Първа главаНАРОДНОТО СЛОВО ….. 27
Бележки ….. 46
Втора главаТАЙНАТА ВЯРА ….. 53
“Тайна книга” на богомилите ….. 84
Бележки ….. 92
Трета главаДВИЖЕНИЕТО В СЛОВО И ОБРАЗ ….. 95
Бележки … 146
Четвърта главаВ ТОЯ СВЯТ С ХРИСТОВИЯ ДУХ … 209
Бележки … 324
Приложение: ФИГУРИ … 148
Авторски предговор на руски … 326
Авторски предговор на френски … 339
ЗА ЧИТАТЕЛЯ НА ПЪРВОТО И КЪМ ВТОРОТО ДОПЪЛНЕНО ИЗДАНИЕ
Какво научих от тази книга? Преди “какво” поставям “защо” – защо написах тази книга? Защото според моята Вяра основополагащо в историята е, че различните народи и култури са призвани да свидетелстват за Истината. Те за Това се раждат и То определя развитието им – в “какво” и “как”. Защото, виждайки първооснованието на българската национална култура, можем да отместим всеобхващащото днес живеене в безсмисленост и да го заменим с живот в етнокултурното си време-пространство, т.е., с изпълнение на собствената си преднаписаност в пътя от Първи през Втори към Третия, последния, Завет на Бога с човечеството. Защото “да си бил е най-сигурният вид битие” и посланията му сега са спасяващи.
Още подготовката за написването на тази книга утвърди убеждението ми никога да не се съмнявам във Вселенското, което е в мен и в родната ми култура. Разбира се, аз го наблюдавах от позицията на единството между Божествения живот и човешката история. Тази позиция също не е мое откритие – аз само съучаствам в нея, насищайки я с българска конкретика. Така разбрах, че не било много трудно човек да си говори за “ние и другите”, стига само да се довери в тях на отделните и различни богосъзнания като нива на “вътрешния човек”. В мен той има съкровено-личен смисъл и съкровено-национален смисъл. За себе си така разбирам “светая светих”, където моят Бог е “онова Тихото”, което ми говори.
Затова първата вратичка към себесъзнаването на етнокултурното достояние ще е открехната след прочита на главния космогоничен мит – такъв, какъвто е той тук, в българското народно слово, разказващо със своите си идеи, мотиви и образи за създание мира, за отреденото человеку, за нашата изповед пред Него, родена в думи и обредност тук, “дето живее българинът”. Открих го най-цялостен и всеобхватен, изпят в песен – традиционния мотив “вградена невяста”, чиито многобройни варианти съставят ненарушена през хилядолетията смислова единност. В желанието си да датирам полагането на първия й камък, аз се доверих, разбира се, на историята на идеите. Това стана от само себе си и не толкова поради чувството ми за пълна недостатъчност от всякаквите видове структурализъм и богоборчество в науките, колкото поради самия характер на песенното слово – български избор за космогоничен мит, то ме постави в глъбините на света на принципите.
Така първият камък, вграден в националната ни култура, се оказа тракоорфически. Тъкмо той е основополагащ и за материално-телесната ни същина. Него открива съвременната ни генетика като определящ – говорейки за “национален генотип”, тя намира в днешните българи носителите-притежатели на същите генетически характеристики отпреди повече от седем хилядолетия*. ‘>25H:> 7840=5, 2O@0B0 =8 2 >30 =0G520 A B@0:>>@D8G5A:0B0 вяра в безсмъртието на човека. Вложената в нея първична частица от Истината за Създателя Вседържател я прави краеъгълна основа за срещата ни с вярата в Живия Бог, Живия камък, положен от Отца ни във всесветовния порядък. Взето в съкровено-национален план, идеите и образите на народната словесност ни показват, че етнокултурното време-пространство тук е пред-новозаветно без да е старозаветно. Имайки монотеистично съградения безсмъртен човек – син на Слънцето, цар-жрец-войн-учител, българското народно слово е пред-написанието, пред-образовото слово, напълно готово да възприеме, да осмисли и да развие в своята среда новозаветния монотеизъм за Сина Божи Царя, Първосвещеника, Учителя. Отгоре Сеячът обилно е сял – долу благодатната нива избуява за жътва богата.
Пишейки тази книга в следване историята на идеите, аз все по-отчетливо и ясно виждах как независимо от и извън иудаистичната култура и без Стари завет, успоредно във времето се развива пред-новозаветна култура – тракоорфическото културно време-пространство е подготовка за Христовото учение на монотеистична почва и със пред-образова реч и внушения. Този хилядолетен процес е бил ясен според мен и за първохристиянските времена. Те го срещат като вече завършен факт, съобразявайки се с него поради провиденческа опитност – именно по Божие провидение св. ап. Павел напуска Малоазийския свят, за да дойде в Тракия-Македония. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола Дух Божи не допуска християнска проповед във Фригия, Галатия, Асия, Мисия и Витиния и го довежда в Троада заедно с ап. Лука и ученика Тимотей. Тук – “През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: “Мини в Македония и ни помогни! “След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а от там във Филипи, който в тая част на Македония е първият град-римска колония. В тоя град престояхме няколко дни”, разказва ап. Лука в “Деяния на светите апостоли” /16:9-12/. Годината е 52 от н.е. Мястото е Тракия-Македония – градът Филипи (административна граница между тях), основан от Филип ІІ Македонски върху характерното трако-пеласгийско селище Крениди. Идването до него е неслучайно през остров Самотраки – исконен тракийски светилищен център. Така проповядването на Христовата вяра в Европа започва от тук – хилядолетното тракоорфическо биване.
“Мини в Македония и ни помогни!” – тази покана за помощ означава напълно осъзната готовност за Христа и няма аналог в целия раннохристиянски свят. Нито едно място-име от него не поглежда към Живия Бог като към “помощ” още преди да Го знае, огласявайки по този начин предварително и липсата на каквото и да е свое противоречие с Него. Това се потвърждава и от последвалото с бърз успех възприемане на евангелската проповед в Македония (още от първите й един до друг североегейски градове Неапол, Филипи, Амфиполис, Аполония, Солун), в Тракия и в Родопите. В годините 51–58 от н.е. се установяват така нар. “македонски църкви” от Кавала до Охрид (второ и трето пътешествие на ап. Павел). Заедно с тях също апостолски са църквите навътре и в Тракия, и по Черноморското крайбрежие: във Филипопол (Пловдив) първи епископ е ап. Павловият ученик и спътник Ерма; във Верея (Стара Загора) – Карп; за Скития сам ап. Павел свидетелства вече в 61–62 г. така – обръщайки се към колосяни (Фригия), той им казва: “след като съблякохте вехтия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” /Кол.3:9-11/. От Македония през Тракия и до Скития са все ап. Павлови ученици, което с езика на времето е десетилетието 52–62 от н.е. Най-южните и югозападните от назованите земи заедно с част от Родопите стават средищно място в дейността на ап. Павел, на няколко пъти преброждано от него и съапостолите и учениците му (Лука, Сила, Марко, Тимотей, Ераст, Климент, Епафродит). Това се обуславя и поради факта, че географски Тракия-Македония е и възловата земя в пътя от Мала Азия до Рим по суша. Така по Божие внушение етнокултурното време-място Тракия-Македония неразлъчно присъства в историята на християнските идеи от средата на І в. насетне. В ап. Павловата оценка то е синоним не на друго, а на неукоризнена вяра в съучастие в благодатта Христова. Според св. ап. Павел, “призвания да опази Христовото учение без примеси”, църквите тук са образец за целия тогавашен християнизиращ се свят. Славейки и хвалейки ги, ап. Павел дава първото сведение за това как бързо и с прилежание те възприемат учението за Иисус Христос преди всичко като учение за Бога на Живота и Бога на Любовта /І Сол., гл.1, 4, 5/. А във Второ послание до солуняни, доразвивайки учението си за съдния ден и пришествието Христово, ап. Павел говори за тях като за “възлюбени от Господа братя” и избрани за спасение, поставяйки ги в числото на човеците, “които имат вяра” – “защото не всички имат вяра” /ІІ Сол., гл. 1, 2, 3/.
Тук е добре да запомним – вярата в Живия Бог-Бог на Любовта-Бог на Мира, защото тя, вградена в етнокултурната ни карта, обосновава и обяснява духовни явления и процеси, случили се у нас чак през XІХ–ХХ в. и белязали свършека на второто ни хилядолетие – в настоящото допълнено издание на тях е посветена последната, четвърта глава – “В тоя свят с Христовия Дух”. В средата на І в. от н.е. северното беломорско крайбрежие Тракия-Македония и земите нагоре от тях са предварително готови да признаят в християнството своята “абсолютна религия” – нещото, което не би могло да се види по на юг, в гръцките “места” от същите тези години.
Повикан за помощ в Македония и Тракия и бил вече там, ап. Павел продължава на юг, макар не-повикан. В Атинския аеропаг атиняни, като чуват от него “за възкресение и мъртви, едни се присмиваха, а други думаха: друг път щем те послуша за това”. Преди проповедта си ап. Павел споделя с тях: “Защото като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочие, Когото вие без да знаете почитате, за Него аз ви проповядвам” /Деян. 17:23/. “Незнайному Богу” върху жертвеник в Атина е пред-чувствие за същото онова, което в “Мини в Македония и ни помогни!” е по-знание – разлика, така недвусмислено документирана от ап. Павел и ап. Лука в Нови завет. Древните гърци, векове назад възприели тракоорфическата вяра в “безсмъртието на човека” като вяра в “безсмъртието на душата”, откликват типологически еднакво и сега, спрямо “вярата в Живия Бог”.
Минават хилядолетия, историческата карта се мени, очертавайки следващи епохи, но категориите-естества остават. Думите на египетския жрец към законодателя Солон, че гърците са деца по отношение на великото знание, смислово се повтарят и в средата на І в. сл.н.е. у ап. Павел към коринтяни. Той им пише: ”А ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство… Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух… И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа… С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте, понеже сте още плътски” /І Кор, гл. 1, 2, 3/. От културния изоморфизъм, географско-държавнически “ограничен” в Римската империя, ни гледат две други помежду си етнокултурни лица: Гърция – “Незнайному Богу”, и Тракия-Македония – “Мини в Македония и ни помогни!”. Тук е добре да запомним, че държавата не е в състояние да ражда идеи вън от културата. Пишейки книгата си научих, че “държавата” е на колене пред “културата”. Винаги.
Безусловно се налага да признаем, че провиденческото “Мини в Македония и ни помогни!” и свидетелството на св. ап. Павел за “Незнайному Богу” в Атина заварват и отразяват същата проблематика, която тракологията в края на ХХ в. обобщава така: тракийският орфизъм “се разполага между края на второто хилядолетие и ІХ–VІІІ в. пр.н.е. След средата на VІ в. пр.н.е. учението изчезва в Гърция и се съхранява в Тракия. Върху него тук се мятат и одеждите на християнството” /Ал. Фол/. От мое гледище тук се случва не “мятане” на одежди. Защото вече се е случил “проблемът за привличането”, засвидетелстван още от пророк Исаия /54:13/, а после и от св. ап. Йоан /6:45/ и св. ап. Павел /Евр.8:11/ – биват привлечени и дохождат “при” Бог Син именно тези, които са научени за Него “от” Самия Бог Отец. Случва се привличането на децата на Христовата църква от езичници – децата на съпругата на Създателя Творец Строител, тук, където сме ние. Собственото ни научаване-привличане. Така в учението тракийски орфизъм първохристиянството намира готовия за себе си “вътрешен човек”, из който тук се съзижда богомилството.
Именно всред този “образец” и във времево, и в пространствено отношение се ражда “Тайна книга” на богомилите. Опитът ми да я анализирам се превърна в от-кровение, чиито мигове утвърдиха в мен за сетен път знанието за първичността на идеите спрямо останалия свят. Следвайки историята на конкретно заложените в “Тайна книга” идеи, аз датирам произхода на този писмен старобългарски паметник във втората половина на І в. Така “Тайна книга” от своя страна “издърпва” назад датировката на богомилството като учение – т.е. не Х в., както счита до момента академизираната историография, а І в. С други думи – според мен богомилството има строго първохристиянска характеристика, предобразово обоснована в първозаветното ни време и сама предобраз-основание за третозаветното. Богата основа да я наблюдавам ми дадоха също и богомилските изображения, по-голямата част от които са върху камък. Фраза по фраза тайната книга на вярата, съхранявана до края на първото хилядолетие, когато средновековната историография я документира като “богомилско движение”, е съставена от точно избрани, систематично определяни текстове, взети пряко и единствено от Новозаветните книги до степен на цитиране.
Това според мен от методологическо гледище прави напълно неоправдано досегашното разглеждане на “Тайна книга” само в подтекста на апокрифи-павликянство-манихейство, рожби на по-късните векове, чиито идеи – естествено, напълно отсъстват от нея. Така аз избрах и друг път към нея – анализирам я за първи път дума по дума вътре във и чрез Нови завет, от който тя изхожда. Това ми даде възможността да видя в нея недвусмислено прякото присъствие на първохристиянските автори – евангелописци и апостоли, като начин на мислене, идейна и поведенческа култура. Сред тях особено се откроява св. ап. Павел с най-същностните идеи на своето учение. Предвид и топологическите данни това не е изненада, а саморазкриване на главния словесен богомилски паметник и като строго първохристиянско монотеистично творение с изявени етнокултурни основания. Ето защо и през ХVІ в. вярата на “жителите” тук е характеризирвана с думите: “вярата на св. Павел” – все тя била изповядвана “през Босна, Сърбия и България към Константинопол” според пътеописателите картографи, идващи от Западна Европа към “нас”. Богомилството се представя като българския прочит на новозаветното мислене за света. В този смисъл отрицаващият и анатемен патос, например на Презвитер Козма (Х в.) и на Христо Попов (ХХ в.), твърдящ, че богомилството из основи било разклатило държавността в България, както и определянето на богомилите като “предвестници на комунистите” (ХХ в.), за мен са от едно и също време-пространство, от едно и също родилно гнездо, стоящо отляво на Отца.
Знанието за богомилството в неговото пред-образово битие (слово, обредни практики, изображения) е всъщност отговор на въпроса – защо богомилските вяра, учение и движение се случват точно тук, в исторически хилядолетно обособяващия се обхват “българска национална култура”? Това знание буквално “извира” от изворите на богомилството – български и чуждестранни. Техните ключови, знакови подробности и особености – “типически места”, трайно носени във времето, говорят:
– за митологическото “преди Христа” в древния тракоорфически културен кръг и първобългарския културен кръг при самостойно придобитата им готовност да познаят Живия Бог в “след Христа”;
– за срещата между двата кръга, която според мен е “голямото завръщане” – тук, на първобългарския културен кръг в осъществената връзка Индия-България;
– за бързо реализирания синтез между двата кръга – културното време Плиска–Преслав;
– за разпространението му и далеч извън Първо и Второ българско царство, когато етнокултурният ни обхват решително се вгражда в Западна Европа и Русия, предопределяйки ги.
Следвайки тези богати взаимодействия, овеществени в каменни, словесни и графични изображения и решения, аз всъщност следвах триединството: взаимо-свързаност, последователност и непрекъсваемост в историята на идеите. В иконо-графско отношение например, то обединява в строга ненакърнена цялостност култови пластики от първите векове на новата ера, “стечките” от ХІІІ–ХVІ в. и църковни каменни изваяния и надгробия от ХІХ в. Съществуването им онагледява съкровеното ни културно самохарактеризиране – богомилството, станало неизменна част и от общоевропейската християнска история. Според мен има явления, които в най-висока степен онагледяват свръзката помежду времената: от преднаписаното в подготовката за идването на Иисус Христос с предобразовото Му назоваване – било в старозаветна, било в извънстарозаветна среда, през първохристиянското Му възприемане и приемане в различните етнокултурни среди и до утвърденото Му битие в тях. Богомилството е от тези явления: в общонационалната ни култура то е точно онова, което в най-висока степен онагледява свръзката помежду времената – от преднаписаното в подготовката за идването на Иисус Христос с предобразовото Му назоваване в извънстарозаветната тракоорфическа среда, през първохристиянското Му приемане в нея и синтезите й, до утвърденото Му битие в нас за посрещане-приемане-разпространение на Трети, последния, завет на Бога с човека – Словото на Великия Всемиров Учител Беинса Дуно Петър Дънов. Така и чрез предидущото, и чрез настоящото издание на книгата си, изповядвам знанието, че ако Първи завет дава учението на Светлината (Светлината, материализираната Любов на Бога) за човешките умове, а Втори завет е Учението на Виделината (Виделината, материализираната Мъдрост на Бога) за човешката душа, то Трети завет дава Учението на Славата (Славата, Божествената светлина, материализираната Истина на Бога) за човешкия дух.
СЛЕДВА Видка Николова
