При първото си (и единствено доскоро) обръщение към парламента, в мига точно след клетвата си като президент, Румен Радев успя сериозно да бръкне в здравето на управляващото мнозинство. Още тогава той обвини ГЕРБ, че обезценяват думите, че ги използват безогледно и прахоснически, но след тях не следва нищо. И понеже вече се беше извъртяла цялата парламентарна процедура по опитите да се направи нов кабинет, и то без успех, новозаклелият се държавен глава се обърна към депутатите и им каза: „Имате още една седмица“. Леле, талибан камикадзе да се беше промъкнал в пленарната зала, сигурно нямаше да предизвика такъв експлозивен ефект.
Депутати станаха от местата си, гневно напускаха, подвиквания, викове… След това лавината от придворни коментари беше като ураган с код „червено“ – Радев показал, че не уважава парламента, проявил огромно неуважение, обидил Народното събрание, изпуснал си нервите и какво ли още не. Историята показа, че не възмущението на управленския елит, а президентът беше прав. 43-тото Народно събрание беше с почти отрицателен рейтинг, напълно обезсмислено от плаващи коалиции, исторически компромиси, реформаторска циклофрения и всякакви други форми на обществена гадост и отвращение. Още тогава стана ясно, че на „Дондуков“ 2 идва човек, който няма намерение да прави реверанси пред силните на деня, ще отстоява своите позиции с упоритост и целенасоченост и най-важното – няма да се потопява в новговора на българското парламентарно безвремие, което пръска думите в безреда като милионер бонвиван в консуматорска еуфория.
От онзи миг насам стана ясно, че Румен Радев е като кост, която жестоко е заседнала в гърлото на ГЕРБ и те няма да успеят да я изкашлят лесно и просто. Времето на луксозната ваканция, когато всички власти бяха под тяхна окупация, свърши. В квартала дойде човек, който отказва да се примири с безвремието и с властта на хулиганите, които си мислят, че тяхното време никога няма да свърши. И така, вече близо три години във висините на властта има буря, която понякога утихва, друг път се изостря, но никога не престава. Тя мина през различни фази – парламентарни комисии, медийни престрелки, удари под кръста, вестникарски интриги, жълта помия, ровене в личния живот, намеци, директни обвинения, пръскане на слюнки и обливане с мръсотия, но продължава с упоритост, която предвещава още доста буреносни дни за властта.
Подобен сценарий се разигра и при второто обръщение на президента към народа и парламента в началото на есенната сесия. Този път очевидно ГЕРБ бяха получили команда да кротуват, да се опитват максимално да спазват етикета, за да може мъчението да мине максимално бързо и с минимум щети. Въпреки това обаче Радев остана верен на себе си. Всички се чудеха защо този път президентът е решил да избере тази форма да се обърне към хората. Придворните политолози бяха заредени с опорни точки още преди изявлението да е започнало и чакаха то само да свърши, за да започнат да обикалят медиите като пеперудки, пълни с тълкувания и премъдрости. Всички бяха наясно, че парламентарният момент на президента няма да е развято бяло знаме и само чакаха да видят какво точно иска да каже.
Нека да обобщим набързо посланията на Радев. Те са важни, защото бурята от емоции, която се изля, доста често няма нищо общо с казаното. В България за политически анализ често минават мелодраматични спазми, които презират реалността и нагло я пренебрегват. Заради това нека първо да обобщим контекста. Противно на очакваното – успехът на европейските избори не донесе чаканото спокойствие на ГЕРБ и на Бойко Борисов. В политическо изгнание беше пратена дясната ръка на премиера Цветан Цветанов, а заедно с него бяха пенсионирани и цяла кохорта от негови муджахидини, настанени на ключови кметски места из страната. Борисов използва изборите като начин да започне чистка в партията, разчитайки, че неговата харизма продължава да работи и този лифтинг ще се размине без тектонични експлозии и разпад на организации. Този залог се оправда, но само донякъде, защото голямата развръзка се отложи за местните избори, които рязко повишиха политическия си смисъл.
Междувременно свинската чума опустоши цял отрасъл в страната, а гневните протести рязко придобиха нови градуси. Борисов, който така и не спря да функционира в предизборен режим, не слезе от джипа, а продължи обиколките из страната с надеждата, че присъствието му навсякъде ще бъде необходимият отговор на проблемите. Само че напрежението не стихна. Опитите да убеди народа, че индустрията процъфтява, а инвеститорите се редят на опашка, за да дойдат в страната, също се разпаднаха като нескопосана шега и така лятото се оказа не сезон на спокойствието, а време на стаено напрежение. Дежурните по любов медии направиха и невъзможното да свалят този градус с приповдигнати заглавия, но и това се оказа недостатъчно. Медийната реалност трудно надделява над реалните проблеми.
Точно в този миг Радев се появи в парламента и предупреди, че властта се е концентрирала в една малка група от хора, а това няма нищо общо с демокрацията. Президентът се опита да разпръсне розовата мъглица и да постави реалните проблеми – бягството на млади хора, липсата на перспектива, неслучилата се децентрализация. И най-накрая предупреди, че ако всички тези проблеми не бъдат решени, улицата може да измете властта и сама да потърси промяната.
Не знам, имам чувството, че ако държавният глава беше стоял, без да каже дума в продължение на 20 минути, ГЕРБ пак щяха да видят в това коварна атака срещу правителството и управлението, но констатациите на президента ги вбесиха отново. „Той повтаря думите на Корнелия Нинова“, изсъска шефката на парламента Цвета Караянчева. Лидерката на групата на ГЕРБ Даниела Дариткова обяви Радев за най-негативния президент, а фейсбук суфльорът на властта Антон Тодоров отново потъна в проклятия и обиди. Оказа се, че в България, ако имаш достатъчно съвест да не повтаряш като папагал опорните точки на властта, веднага те записват в графата „враг“. Защото речта на Радев съвсем не беше конфронтационна. Той не се опита да сваля властта, нито да прави политически провокации. Ако тръгнем да разсъждаваме в дълбочина, можем да видим в нея дори призив управлението да свали розовите очила и да започне да решава реалните проблеми, а не измислените. И точно този призив му спечели друг „анализ“ – че той нарушавал ролята си на обединител на нацията. Не знам, някои хора май наистина са пускани от летяща чиния на Земята. Да си обединител, не означава да премълчаваш. Да си обединител, не означава да си сляп за откровените злоупотреби с власт и за изгарящата бездна, която се отваря между властта и обикновените хора. Всъщност Радев влезе именно във функциите си на обединител, защото постави на масата проблемите на хората, които не биват чути и които не попадат в новините. Това е моралният смисъл от президентската институция. Това е същината на „президент на всички българи“. Защото истината е, че една огромна част от българския народ просто няма премиер. Разходките с джипа създават изключително измамното усещане за достъпност, а по същество е точно обратното. Това е управление само за богоизбрани. Само за тези, които по някакъв начин са привлекли вниманието на премиера. Всички останали тънат в медиен мрак и отчаяние.
Друга част от дежурните политшамани на ГЕРБ започнаха конспиративно да търсят под вола теле и да твърдят, че президентът се включвал в предизборната кампания. Всъщност подобен анализ само показва, че България има проблем с демокрацията. Демокрация означава да можеш да изтърпиш чуждата гледна точка, дори да се опиташ да потърсиш рационалното зърно в нея. Така се прави в зрелите демокрации. В демокрацията от джипа обаче всеки глас, който не се вписва в общия хор, започва да бъда разглеждан като заплаха, като нещо, което на всяка цена трябва да бъде отстранено. Проблемът е, че президентските избори са далеч напред във времето, а властта кашля точно тук и сега. Така или иначе обаче – обръщението на Радев беше глътка свеж въздух в атмосфера, отровена от приповдигнати заглавия и патетични политически клетви. Ясно е, че думите у нас наистина са обезсилени, инфлацията ги е хванала страховито, но това, от което ГЕРБ трябва да се плашат най-много, е, че думите на Радев се чуват. Те отекват, коментират се, получават политическа плът, а това винаги е началото на промяна. Президентът се опитва да направи така, че думите отново да имат значение, и досега му се получава повече от добре.
