Някои хора смятат, че да бъдеш журналист е много лесна работа. Казват ти, че някой се напил, набил жена си, сядаш и… новината е готова. Малко са хората, които знаят, че да си журналист е много трудно. Защото, както казваше един мой професор, журналистът трябва да умее да пише не защото е давършил университет, а защото му идва отвътре. А отвътре значи да имаш усет не само за събитието, но и да разчетеш посланието на това събитие, да направиш анализ и да изразиш собствено мнение.
Затова днес, когато скърбя за младата майка Виктория Маринова – журналистка от Русе, убита по брутален начин, си мисля не за жестокостта на човека, посегнал на младостта и красотата, а за свободата на един журналист. Защото един журналист никога не е свободен. Той е затворен в пространството на темата, която развива, той е окован във веригите на общественото мнение, той е подвластен на времето, в което живее, той е ограден с враждебни погледи, лоши думи и малко хора му са вярни.
Да си отидеш от света на 30 години е толкова нелепо, колкото нелепо е да живее под Cлънцето един садист, един психопат, един долен интригант. Такива хора посягат на онова, което нямат. Садистът няма задръжки в извращенията си, психопатът мачка, унижава и бие, интригантът не може да замръкне, без да създаде една клюка поне за някой сто пъти по – свестен от него. Познавам такива хора. Няма да уточнявам кои са, защото и днес са живи.
И кой знае, ако напиша истината, може да ме блъсне отново кола и този път да не стана изобщо от леглото, или да отида на оня свят.
Виктория Маринова от Русе се занимавала с разследваща журналистика. Да, страшно е да бръкнеш там, където полицията не действа, а се подхилква, страшно е да пишеш и да знаеш, че този, за когото пишеш има подкрепата на прокуратурата, на министерствата, на агенциите….
А аз искам да кажа на хората истината. И я казвам с думи, с факти, с документи, а после ми звъни телефона и чувам:
„Защо се мъчиш? Нали знаеш, че при тях всичко е изпипано и имат силни адвокати?”
Знаете ли, никога не съм била страхлива. Дори, когато съм била на ръба между живота и смъртта. Дори тогава съм била най – спокойна. А когато пиша и казвам истината, пак не се страхувам. Защото да живееш в страх, значи да съсипеш живота си. А аз имам за кого да живея. Имам тази професия, която никога не ме е плашила.
Напротив, аз съм радостна, че съм журналистка. Аз обичам да пиша, чета с внимание закони, решения на Общинския съвет и съдебни определения, за да ми вярват хората, за да знаят какво става, защо става, кога става и с кои става. Зная, че много хора ме уважават. Уважението към мен идва от факта, че аз съм добра. Аз съм добра дори и с недоброжелателите, защото и от тях можеш да измъкнеш нещо, което да ти послужи при писането. Но аз съм добра и като журналистка. Иначе не бих написала пет книги.
Сега интригантите се усмихват под мустак, смятайки, че това е хвалба. Не, това е призвание от хора, които стоят високо в интелектуално отношение. Днес призовавам всички журналисти да се поклоним пред паметта на Виктория и да не се боим.
Престъпници винаги ще има, но истината трябва да е по – силна. Уплашим ли се, свършено е с нас. Кой ще отваря очите на хората? Кой ще им дава вярната информация за това, което се случва? Кой ще ги теши и учи на добро? Ние, но с уговорката, че ние, това сме добрите журналисти, честните журналисти, почтените хора.
ИРИНА КИРИЛОВА – журналистка
ТРАКИЙСКИ СВЯТ
