С огромно уважение към г-н Тошко Мартински заради впечатляващия му образ като оценка към философа-генерал Аугусто Хосе Рамон Пиночет Угарте.
Наглостта на българската олигархия е върхът като сложното олицетворение на една голяма и непризнаваща се истина у нас – бедността. Бедността у българина и елементарният му капитализъм го унижиха напоследък безкрайно. Тук в България има олигархия, вулгарна, нагла, безобразно крадлива, ненаказана, безотговорна и закриляна от всички управления. Тя – олигархията, днес определя своята си сила чрез силата на управлението в държавата.
Историята и развитието на демокрацията в модерните държави има много и различни примери. Примери за противоречие между управленците, примери за финансови изгоди, злоупотреби, дори и лишаване на национален суверенитет. Но когато говорим за особената държавност, за прецизния ред, утвърден от един президент, не можем да прескочим стила и силата на генерала Пиночет. За него през последните 45 години медиите написаха хиляди материали. Материали на база лъжата, полуистината и самата истина. Материали за абсолютното отрицание, както и за уникалната възхвала. Само олигархията в Чили не остана доволна. И досега го кълне и предъвква. Пиночет размаза олигархията и постави всички хитреци в своята страна на място. Всеки, който се бе възползвал незаконно от държавата плати перфектната си сметка. И никой после не продължи с подобна профанизация, лъжа или стопанска измама. Пиночет постави всеки на мястото му бързо, точно и най-вече ефективно за бъдещето на Чили. И ако днес изследваме творчеството на философа-генерал – Пиночет, ще установим, че той твърде последователно е перифразирал онази търсеща истина, с която се доказа, като най-големия държавник. Аугусто Пиночет възроди Чили, установи баланса, съчини новата перфектна държавна машина, без да се докосне до един долар. Той помисли наистина за народа на Чили, а не само с елементарната фразеология на Салвадор Алиенде и демагогията за някакво псевдорационално равенство. Пиночет съзря своята историческа задача – да нахрани Чили, да възроди и направи държавата си могъща като място за перфектност и строга дисциплина. Той разколачи утопията на комунизма като теория на голямата лъжа, родила впоследствие червената каста, а по-късно преродила се в тежка и зависима олигархия, властваща само по законите на мафията.
Пиночет ни показа обратната страна на медала. Тя е толкова красноречива, че ни трябваха цели 30 години псевдопреход, за да осъзнаем докъде е опряла котвата на уникалната ни заблуда. Алиенде беше обявил, че може да комунизира Чили. Но само с някаква утопична презавзетост към равенството, но Пиночет доказа впоследствие, че онази фалшива истина на лъжливия и демагогски подход не може да реши кардиналния проблем на Чили. Да, пазарът искаше друго и тогава не генералът, а философът Пиночет беше човекът на света, който осъзна парадокса. А ние вманиачените комунисти тогава се чудихме – защо тази нова реалност обръща издъно нашата теория? Значи нещо някъде не беше на добре, не отговаряше на силата на живота, не отговаряше на нашата „измислена истина“. Истината искаше стока, пари, потребление и цивилизовани отношения, сила и можене за други стандарти на живот, сила и можене на свободната личност. Затова сега не подчертава, че генералът, а именно философът Пиночет отвори „прозореца“ за истината в Чили. Това, което той направи за своята държава бе повече от утопията на Салвадор Алиенде. Той, Алиенде се позоваваше на демокрацията на нова Куба за нови работни места, за някакво утопично равенство и братство, но и самият той не вярваше в тази условна своя мечта. Нашият Тодор Живков, 15-16 години по-късно, няколко месеца преди да напусне властта, бе изпаднал в същата сънна реалност. Тогава той осъзна, че комунизмът трудно би се реализирал по старите му мащаби. И на едно на последните заседания на ЦК през късния септември на 1989 г. заяви директно: „Ние, другари, имаме работа с недоразвито общество, Социализъмът е едно недоносче. Това, другари, е самата истина“. И след това предначерта ускорено прераждането на червената каста, която впоследствие категорично и безобразно се изроди във финансова олигархия.
През 1972-73 г. Пиночет вече бе осъзнал твърде рано, че ако си продължи с олигархията в Чили, държавата ще се разпарчатоса на партизански кланове и реши да ги постави на място – в ъгъла. Поставянето на олигархията в ъгъла у нас сега е най-важната задача за България.
Българската олигархия е съвършената наглост на една купчина наглеци, които смятат, че демокрацията е достижение само за тях, тръгва и завършва само от тях. Те – българските олигарси смятат, че политиците, военните и другите граждани са просто на луната, а дневният ред на държавата се определя от тях на земята.
С характерната си крадливост и поставянето под зависимост на всички българската нова олигархия заема челно място в Европейския съюз. Тя разпределя, тя профилира, парцелира, стимулира показва каква политическа развръзка да последва при определена политическа ситуация. Тя модифицира партийния, законодателния, правния и цялостно организационния режим на парламентарната република. Всички са в миманса, но олигархията взема решения, продуцира ги, лансира ги и накрая ги прилага нагледно, законодателно и правно, придавайки им лустрото на демократичния порядък и последователност. Такава уникална заблуда на малко места по света съществува сега. Тя просто ни налага да се замислим какъв преход сме минали и трябва ли да продължаваме така?!
Още през есента на 2001 г. след една среща с главния прокурор Никола Филчев бях предупредил, че при този подход, който сме приели като оценка на начеващата тогава олигархия далеч няма да стигнем. Впоследствие даже госпожа Стояна Георгиева в сайта си Mediapool – 15.01.2002 г., ме оприличи като „фен на Пиночет“ по повода искането ми да приложим италианския режим против мафията. По-късно през пролетта на 2008 г. доказах необходимостта на спешната смяна на Станишев заради неумението и нежеланието му по стартиране на българската програма „Чисти ръце“. Напротив, Станишев вместо чисти ръце направи замени на най-ценните земи в България, подарявайки на малка олигархия територии за над 11 млрд. лв.
Отнасяйки се към прогнозата ми от 2001 и 2008 г. към днес – 2018 г., мога със задоволство да отбележа, че точно съм предопределил значението и оценката ми към възхода на република Чили чрез Аугусто Пиночет. Тогава през септември 1973 г., когато бе извършен превратът в Чили, ние, комунистите, разпространявахме, че това е един кървав фашистки преврат против народа на Чили. Разпространявахме и лъгахме, защото не отидохме по-надълбоко в съдържателния план на тази съдържателна държавна промяна. Не можехме да осъзнаем директния порядък, смисловия и поетапен ход на Пиночет за следващите 16 години, когато беше президент (17.12.1974 – 11.03.1990). Не очаквахме, че Аугусто Пиночет ще организира държавата си по уникален еталон, ще даде път на средната класа, ще я подкрепи, ще ликвидира издъно олигархията. Пиночет организира държавата във всички преразпределителни процеси, стартира друго отношение към дребния собственик, активизира и изведе на световно ниво доста подотрасли. Чили стана лидер във винопроизводството, консервната промишленост, корабостроене и корабоплаване, рибовъдство и редица технологични производства. Чили стана държава с уникално здравеопазване, напълно безплатно, а не както у нас сега. А ние с население от 5 млн. души с 400-450 частни болници, които работят само като буфери за източване на здравната каса при почти платено здравно обслужване.
Аугусто Пиночет беше представен у нас години наред като генерала кръволог. Той обаче не бил онзи нещастен военен тип, а генерал-интелектуалец и затова държавата му успя при неговото управление. Пиночет е дългогодишен професор по философия във Военната академия в Сантяго. Винаги е подчертавал привързаността си към геополитиката, трасирана от немския професор Карл Хаусхофер, отразена цели 20 години (1924-1944) в „Списание за геополитика“. Аугусто Пиночет е последовател на идеите на Рудолф Челен, швед от немски произход и на още един германски учен – географа Фридрих Ратцел. Пиночет е човекът, който е написал 5 книги по геополитика, като главната от тях е озаглавена „Геополитика“. В нея той изрично уточнява, че „чилийската школа по геополитика би спомогнала Чили да се превърне в мащабна морска държава и би дала тласък за превръщането ѝ в най-голямата промишлена държава в Южна Америка“.
Ето такъв водач е нужен на днешна България. Не заради историята ни като закъснял план или проект, а заради смисловия порядък, гарантиращ успеха на прогреса на държавата ни.
Помня как в началото на 2009 г. проф. Иван Славов беше дал интервю на г-н Васил Василев от Frognews, озаглавено – „Къде е българският Пиночет?“. Там проф. Славов надълго и нашироко разказваше и доказваше, че у нас живеем в „един политически културен и обществен миш-маш“ и добавя – „често си мисля за военен преврат като този на Пиночет, но ви уверявам, че това у нас е невъзможно. В България няма личности. Партиите са се овълчили за печалбарство“. Като помня проф. Славов във Философския факултет още преди 30 години от това изказване (1978 г.) нямаше промяна нито на йота по принципа, честността и голямата му искреност, когато ставаше дума за държавата. Но дали действително е така? У нас да няма хора, които да способни да реализират и утвърдят един нов ред на стабилитета, на точността в името на държавата! И все пак, не мога да се съглася напълно с проф. Славов, че той не вижда възможност в нашата държава да има личности, способни като държавника Пиночет. Има, защото новата обстановка 10 години след неговото изказване е коренно различна. Днес онази хилава неспособна и елементарна олигархия от 2008 г. е вече твърде богата, нагла и безкомпромисна през 2018 г. И се налага другият извод по философския му план.
Колкото до обстановката, тя се променя диаметрално и толкова междуособиците в обществото на противоречията се увеличават. И точно тогава трябва да се явят онези личности, които ще реализират себе си за държавата.
Абсурдно е олигарсите да се гаврят с първичността на бедността в България и да очакват акламации. Колкото повече наглеят, толкова повече рискът да загубят голяма част от богатството си се увеличава. И тогава никой няма да може да им помогне – нито трите нови масонски обединения, нито елитните клубове, нито баловете им посред „всенародна чума“.
Това не е елементарно отрицание. В случая това е най-сложното „отрицание на отрицанието“ като философска категория. В случая е твърде удачно да цитираме един доказал се като интересен, но двулик преподавател, марксист-ленинец – другаря Иван Йорданов Костов. Но той надали ще има време за това, да признае парадокса, който сам сътвори. Още повече, че не някой друг, а именно той, той е бащата на зародилата се през 1997 г. олигархия в България. Иван Костов узакони и материализира девиза за ликвидация и обуржоазяване на червената каста в най-грубата ѝ същностна форма. Като съдържание, елемент от програмата за пътя на държавата и онова фиаско, което днес грубо се е утвърдило в България условието е наистина пряко свързано с личността на истинския марксист-ленинец Иван Костов.
Затова е нужен и неговия явен и директен прототип на отрицанието му като този на ген. Аугусто Пиночет.
Финансовата промяна, разграбването на държавата, раждането на олигархията и нейното вулгарно приспособяване и забогатяване с пълната подкрепа, насока и контрол бе направлявана от Иван Костов.
Затова сега е ред да чакаме и обратното същностно действие, гарантиращо промяната по елементарната логика с появата на българския Пиночет. Това на пръв поглед като заключение може да не се харесва на многото олигархични щастливци, но то като действие е неизбежно точно и ясно последствие на голямата истина, която властва у нас. Олигархията е тази, която като отчужден алогичен елемент на грубото забогатяване на шепа шмекери, които смятат да властват с Божата сила вечно в България. Днес този абсурд на реалността у нас няма друг избор освен ликвидационен.
Абсурдно е българите да се съгласят с този ментален трик на заблуда толкова дълго време. Абсурдно е българите да разрешат подобна социална маргинализация и стресогенни условия на живот, характерен за бедняка, просяка и вредния индивид. Трябва да се търси изход – спешен изход от проекта до реализацията до онази същност на ликвидация на олигархията в България. Трябва да надскочим себе си в ускоряване на процеса, в разбирането ни за ново оцеляване и неслучайно трябва да се акцентира на личностния подход. Затова се търси образеца на индивид, а ген. Аугусто Пиночет е именно такъв.
С една дума – ликвидацията на олигархията е първият препъни-камък към истинската демокрация у нас. В някои изследвания като това на акад. Петър Иванов се доказва сравнителният план къде е България днес. Нещо повече – предлага се извънредно положение като стратегическа мярка за промяна на дереджето, в което е попаднала България. Нашите политици все още няма да желаят, да осмислят тази огромна зависимост, прераждаща се в една нова модерна трагедия, а утре, когато циганите си направят отделна парламентарна група, всички ще разберат, че реалностите са други, а на България ѝ е нужен друг стил, друга същностна политика, с друг емоционален идеал. В този смисъл не е излишно да се обмисли и друго начало – това за по-мекия вариант като можем да ползваме становището на Татяна Дончева, цитирано в БНР: „Ние трябва да се постараем да комбинираме усилията на много широк кръг от хора. Без революция и натиск не може да се постигне нищо“.
От 2008 г. насам доказвам пагубната ни роля с отказа на Станишев да влезем в Еврозоната. Загубихме огромни пари, време и доверие в политиката. Защото вместо да се ползуваме с други инвестиционни условия вече 10 години само умуваме, приказваме, но не вършим нищо реално, което да ни обогати материално. Останахме най-бедните, най-болните, с най-високата смъртност, но пък с най-богата олигархия, и вместо да стиковаме силите си за България на средната класа, убихме надеждата за над 2 млн. българи. От 5 млн. осигуряващи ги намалихме до 3 млн. при работещи 600-700 хил. пенсионери. Затова и оценката на Запад за България с недомлъвки е озадачаваща и коренно различна за очакванията ни. „България е заплашена от кризи по принцип, защото имаме забавяне на европейската икономика в момента. Освен това България е изправена пред загуба на конкурентноспособност, защото заплатите растат за сметка на това, което произвежда. В бъдеще това може да доведе до драстична загуба на конкурентноспособност“, уточнява германският професор по икономика Хайнер Фласбек. Както наскоро Епицентър написа, въпросният професор заедно с изпълнителния директор на списание „Макроскоп“ – Паул Щайнхард показаха пътя на дявола за България. „Докато България не промени своята политика, ще ви трябват други инструменти, за да станете конкурентноспособни. Един от тези инструменти е да „ОБЕЗЦЕНИТЕ ВАЛУТАТА СИ“. Това не е съвършен инструмент, защото капиталовите пазари са в постоянно движение, което да поддържа вашата конкурентноспособност“.
Ето къде е заровено кучето!!!
От 2008 г. пиша по този въпрос, че ще ни приемат в Еврозоната при определени условия – едното, свързано с обезценка на валутата ни? Разбират ли финансистите и икономистите за какво става дума? Разбират ли, че въпросът за паритетния курс за нас е нелицеприятен, просто фатален. Поставянето под съмнение на курса 1,95 лв. към 1 евро е най-тежката, най-сложната проблема към България. И затова искам изрично да подскажа, че това ще бъде вторият голям експеримент към държавата. Искам да подскажа на всички, които бяха и са днес против приемане на еврото какво ни чака. Новите условия ще ни струват доста скъпо и трябва да внимаваме много за това. Ако бяхме влезли в Еврозоната, досега директната ни изгода щеше да е 40 млрд. евро. Вместо това сега ни намекват за промяна на курса и за новата ни конкурентноспособност. Пропагандаторите против еврото ще платят както и цяла България здраво, на 2,5 пъти по-скъпо заради некадърността си да видят истината и изгодата от приемането на еврото веднага при сегашния валутен курс и вредата на олигархията за това.
По този повод наскоро публикувах материал, озаглавен – „Еврото за България като абсолютна необходимост, а не като химера!“. Получих доста критики, някои достатъчно аргументирани и точни по смисъл, но те не касаят нашата днешна България, а именно химерата. Една от тях под заглавие „Болното тяло не се лекува с нов костюм“ от г-н Димитър Гетов е доста точна и аргументирана. Но в научния подход, който ползва г-н Гетов като рецензионен модел касае по-скоро идеалната България, а не болното ѝ тяло. И ето примера. Търсейки образа на Пиночет за българските условия, можем да открием млади интелектуалци с перфектна научна грамотност, която да я реализират на терен в България. Но тъй като повечето от тях са в чужбина, не могат да усетят директната вреда за държавата от днешната ни олигархия. Така че искрено се надявам и поздравявам г-н Димитър Гетов и колегите му, които ще се включат в интелектуалната борба против олигархията.
Ако не го направят, така или иначе ще трябва да ползват опита на философа Аугусто Пиночет за рязката промяна на бизнес климата у нас. Без тази рязка промяна, без търсене на отговорност, първичната омраза не може да се изтрие. Българинът умее да завижда, да мрази, да хули, но не и да действа бързо. И затова още чакаме, затова си правим псевдоелементарна опозиция, а не ползваме практиката на директния държавен интерес, практиката на пряката изгода.
Но тук не става въпрос само за личностния прототип на прехода – дали е мечтател или омразец към всички, тук става въпрос за България. Затова изведох начело фактора „Пиночет“. Той може да ни даде другия поглед за по-реална оценка на България в момента в тази сложна днешна Европа. Факторът „Пиночет“ доскоро не беше осмислен и в самото Чили. Но силата на единството, силата на реалността принуди чилийските политици да подходят разумно. Когато направиха преди години опит да се оцени при пълен преглед на политиката на Пиночет чрез негатив самата президентка Мишел Бачелет отказа да преразгледа исторически делото на Аугусто. Дори и председателят на парламента Исабел Алиенде – дъщеря на Салвадор Алиенде, като шеф на чилийския сенат запази съответното мълчание пред резултата от управлението на най-големия враг на семействата Бачелети и Алиенде. Така че пред фактите и направеното и боговете мълчат, както казва старата ни поговорка.
Позовавам се на фактора „Пиночет“ не към онази агресивна среда, изпълнена с нелепи убийства и невъздържане. А към оня, същностен модел на дисциплиниращ ефект на държавата. Защото днешната ни обезобразена държава е в най-нелепия си образ. Скапана, раздираща се от маломощие и зависимост, обрулена и хипнотизирана то зиг-загите на депутатското братство, които ни бутат ту наляво, ту надясно, ту на никъде.
Израждащата се българска олигархия през последните 10 години надскочи всякакви очаквания и дори световни постижения. Получават кораби, пристанища, летища, рудници и заводи, предприятия и са платили досега от 5 до 8% от договорената цена, или са изпълнили до 10% от поетите задължения. Никой не ги търси за отговорността им. Съдът е техен, контролът също, парите в офшори и материализирани като чужда собственост. В България социалната БСП разреши с охота да се притежава повече от 10 000 дка земя. И днес има хора, които обработват по 100-200-300 хил. дка земя с милиони европейски помощи и без никаква отговорност към държавата от тези латифундисти. Вместо да има средна класа, вместо за 10 000 дка да има обвръзка за отглеждането на 500 крави, 2000 овце или 4000 свине, всяка сутрин внасяме от град Сегет – Унгария, по 27-40 огромни цистерни прясно мляко. Българското прясно мляко се изкупува по 55-60 стотинки, а произвеждат сирене пълно с химикали, отрови и други заместители. Това ли е земеделска България, вместо да бъде основа за развитието на друг експортен потенциал. В арабските страни 1 кг българско агнешко месо се търгува за 30 щатски долара, а ние плащаме целеви помощи до 1 млрд. лв. годишно без осигурени износни квоти, без произведено агнешко месо, без нови работни места, без заработени социални осигуровки, които утре да увеличат пенсиите ни.
Цялата ни олигархична схема натика българското стопанство в тотална безпътица.
И не е вярна констатацията, че сме нямали работници. Да, няма ги днес, защото отидоха в чужбина. Олигархията ги прогони. Докато тя забогатяваше, работниците не работеха, а после си взеха сбогом с България. Докога – никой не знае? Но знаем другото, а то е, че трябва да се разделим с причината. Причината е липса на детайлна програма за наличие на нагла и крадлива олигархия. Тогава няма и държава, няма и успех. И не случайно цитирах по-горе г-н Димитър Гетов, който така и не познавам лично, но твърде точно е завършил своя материал – болното тяло не се лекува с нов костюм. Там г-н Гетов уточнява – „На България е нужен суверенен фиатен финансов модел и собствена държавна банка, която да е кредитор от последно ниво и едновременно с това инвеститор в проекти от национален мащаб. Която банка да има икономисти и браншовици преимуществено, а не счетоводители и финансисти. Тема, която е колкото дълга и широка, толкова и проста. Тема, в която централно място имат две думички, които 30 години са табу във финансовото и икономическото говорене в България: държавно планиране. Но затова е нужно ново мислене и то едва ли ще излезе от главите на българските икономисти на прехода“.
Трябва, г-н Гетов, трябва предложението ви да се осмисли от всички икономисти на прехода. Иначе олигархията превръща България в едно икономическо и стопанско бунище на парадокса. Там, където държавата ни по всички показатели е на последно място. Там, където българските автовози ходят до Букурещ и Плоещ да зареждат по-евтино гориво, а българите ходят да почиват в Гърция и Турция заради по-голямата изгода. Доживяхме да бъде по всичко и пред всички винаги последни. Това е много, много тежка оценка и националното ни самочувствие е сериозно наранено и то е само заради угодата на установилата се повсеместна нагла олигархия, която разпределя, парцелира и продуцира всичко в нашата държава. Време е да търсим друг проект.
Сравнителният образ на философа, на държавника, на генерала Пиночет е необходим на България, за да се организира респектът в страната.
За да успеем по-равномерно, по-рационално и по-истински да утвърдим така неотложната ни средна класа. Това чрез родната слободия не можем да постигнем никога. Силата на успеха винаги е била организиращата ни дисциплина. Иначе можем да мечтаем за новата България. Днес тя е в тягостен плен на въпросната олигархия. Нека да бъдем достойни утре да прочетем и ние след някой успешен държавник неговия спомен, както този на Аугусто Пиночет. В края на живота си през ноември 2006 г. под натиск от страна на съпругата си вече 91-годишен бивш президент заявява „Днес, когато моите дни са преброени, искам да кажа, че не изпитвам злоба към никого и че повече от всичко обичам своята родина. Признавам политическата отговорност за всичко, извършено от мен. То бе направено с една единствена цел – да се укрепи Чили и да се избегне разколът на страната!“.
И докато Пиночет не е допуснал разкола на Чили, днес в България ние сме в неговия епицентър. Разколът в България е в дневния ред като онова в стремителното начало на Третата българска държава. И никаква нова визия не би се осъществила в страната, след като главните юзди за управлението на държавата са в олигархията. Нова визия за България с тази ултра нагла олигархия е невъзможна.
Парите и ценностната система на новата българска олигархия – наглост, бруталност, крадливост са завладели изцяло управленската система на държавата. Затова ликвидацията на олигархията в България е първа и непосредствена задача.
Кольо Парамов http://afera.bg
