Преди месец президентът на Върховния касационен съд на България Лозан Панов даде обезкуражаваща реч, която изглежда остана незабелязана в Брюксел.
“Иска ми се да ви кажа, че … се работи против срастването между съдебната и изпълнителната власт. Вместо това трябва да призная, че атаките срещу членовете на съдебната власт, които отказват да се съюзяват с изпълнителната власт, станаха по-жестоки”, твърди Панов. Той посочи редица неуспехи в съдебната система, породени от задкулисни сделки, и се оплака от натиска, на който той и семейството му са подложени, защото отказва да се съобрази с това, което той нарече “злото”. “Тежко и горко на всички, които се противопоставят на недосегаемия Главен прокурор на България”, промълви най-високопоставеният съдия в страната.
Докато много чужди коментатори се фокусират върху застрашените демократични ценности в Полша и Унгария, ситуацията в България е също толкова трагична. Ако председателят на Върховния съд твърди, че няма разделение на властта и че семейството му е подложено на тормоз, защото не се съгласява да изпълни заповедите на изпълнителната власт, то тогава обикновените граждани, особено критиците на правителството, нямат средствата да се защитят от яростта на онези, които са хванали българската държава в плен.
Струва си да се отбележи, разбира се, че изказването на председателя на Върховния касационен съд на България не е първото по рода си. На 135-тата годишнина на Върховния съд на България през 2015 г. той поиска от колегите си да бъдат смели: “Трябва да се борим с всички сили, трябва да гарантираме, че съдът има степента на независимост, необходима за насърчаване на върховенството на закона… Кажете “не” на страха!” За съжаление, три години по-късно очите на страха са по-студени.
България е разкъсана от корупционни скандали, политически преследвания и “линчуване” на съдии, които отказват да се подадат на натиска и да задоволят прищевките на българската прокуратура.
Всъщност българската прокуратура, която не е реформирана от времето на комунизма, е оръжие на корумпираните власти. Всички решения, взети в рамките на вертикалната й “сталинистка” структура, зависят от едно лице – Главния прокурор, назначен за период от седем години. В същото време той не поема никаква отговорност за своите действия или пропуски поради неговия недосегаем статут съгласно конституцията на България. Тази функционална особеност създава предпоставки за политическа злоупотреба, което обяснява защо прокуратурата на България в момента “печели” 6% обществено доверие.
В продължение на години Венецианската комисия и Съветът на Европа изразяваха загриженост относно състоянието на българската прокуратура и призоваваха за реформи, без резултат. През 2016 г. председателят на Венецианската комисия заяви: “Съветският модел на прокуратурата трябва решително да бъде отхвърлен, защото я превръща в източник на корупция и изнудване и създава възможности за използването й за политически цели.” През март 2018 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа прикани България да “предостави информация за конкретните реформи, предвидени за гарантиране на независимостта на разследвания срещу Главния прокурор, по закон и на практика.” Препоръките не са изпълнени по никакъв начин, а по-лошото е, че прекомерните правомощия на Главния прокурор се прехвърлят във Висшия съдебен съвет, който отговаря за назначаването и повишаването на магистратите, както и за това, дали техните етични ценности са на съответното ниво. Представителите на Главната прокуратура и на следователите във ВСС са пряко подчинени на Главния прокурор. По този начин те на практика си затварят очите пред всички етични нарушения и подкрепят само одобрените от него колеги. Изборът на заместник-главен прокурор, предложен от самия Главен прокурор в началото на месеца, е особено разкриващ – никой от членовете на Висшия съдебен съвет не зададе никакви въпроси и той бе избран единодушно.
Фалшива утеха
За съжаление, институциите на ЕС пренебрегват дълготрайните проблеми. Има различни причини за мълчанието им. България и Румъния са подчинени на Механизма за сътрудничество и проверка, който дава измамното уверение, че се прилага процедура, гарантираща спазването на европейските ценности. Всъщност “демокрацията” в България се влоши откакто влязохме в ЕС през 2007 г. България понастоящем се класира като най-корумпираната държава-членка на ЕС от “Трансперънси интернешънъл”, а наскоро тя бе понижена до полу-консолидирана демокрация от “Фрийдъм Хаус”.
Освен това страната току-що приключи шестмесечното си председателство в Съвета на ЕС. Обществена тайна е, че институциите на ЕС се държат прекомерно дипломатично с председателстващите държави-членки, за да предотвратят скандали. Всъщност, президентът Юнкер дори каза, че България има капацитета да бъде водач по отношение на върховенството на закона, което е доста иронично, като се има предвид сегашното състояние на нещата. Както посочи Том Джунс в статия за Balkan Insight, политиката на България “може да прилича на тази на Унгария или Полша”, но България не “клати” ЕС”.
С други думи, цената да не бъда чута съкрушителната реч на най-висшия български съдия е доста висока – двойни стандарти за Договора за Европейския съюз. Продължаващото неуважение на България към ценностите на ЕС се пренебрегва само защото корумпираното правителство на България не оспорва властта на Брюксел. Това, от своя страна, е опасен прецедент, тъй като гражданите на ЕС трябва да имат едни и същи права: българите не трябва да се третират като граждани от втора класа. Освен това Брюксел предава смели съдии като Лозан Панов, които буквално рискуват живота си – той беше блъснат от кола при загадъчни обстоятелства – в критична точка в борбата за върховенство на закона в България. Без активната подкрепа на институциите на ЕС гражданското общество в България не може да спаси крехката си демокрация.
Автор: Радосвета Василева, преподавател в Юридическия Факултет на University College London
Verfassungsblog.de е известна медия и портал за юридическа и друга специализирана информация. Статиите са писани от прависти, журналисти, политици и икономисти, които са професионалисти в областта си. Авторите са от различни националности, раси и етноси. Обединява ги устремът към обективно отразяване на информация и надеждата социалната правда да възтържествува.
