За друго място бях го нахвърлях това, ама…
Защото денят тук не просто започва. Той нахлува!
Със слънцето. Толкова по-ярко и толкова по-жълто отколкото в града. Тук няма какво да го забули, да му наметне плащ от изгорели и догарящи във въздуха автомобилни газове и индустриални миазми. То се пръска свободно във всички посоки. Успява да сгрее още с появата си всяко стръкче тревичка блестящо от росата.
Росата. Тук има роса. Истинска!
Не онази влажна мазнотия по стъклата на паркираните пред панелния блок автомобили. Тази роса тук можеш да я пиеш. Можеш да се отъркаляш в нея и ще си останеш точно толкова чист, колкото си бил и преди това. А може би и по-чист. Само ще си мокър.
И тук също може да те събуди енергичен съсед. Например докато реже дърва за зимата или подвиква на овцете, които изкарва на паша. Но това не те дразни като оня абсурден ремонт на този над, под, вдясно, вляво от теб или от съседната кооперация, ремонт продължаващ вече… коя година сме? Тук тези звуци, приятно дразнещи ухото, са напълно естествен елемент от ритъма на селото, не е безхаберност и непрестанни гевезелъци да се избиват и изграждат стени, все едно преграждането на терасата ще направи от гарсониерата мезонет.
Тук можеш да обяздиш с кроткост деня. С баналната чаша кафе и приседнал на огретият от сутрешното слънце камък в двора. Даааа, има и двор. Може и да е малък, но разтъпчеш ли се сред него, душата ти се разширява и те поглъща целият – отвътре навън. И, не – не е същото като жалката градинка пред блока с осем засети в редичка нарциси и две умърлушени лалета. Тук го няма този нелеп опит за култивация на дивото. Тук дивото владее градината, а облагородяването си приема с благодарност и ти се отплаща. Стига да заровиш ръце в тялото му, да разрохкаш пръстта и се помолиш да станеш част от него. Но не с молитва – с мотика и с грижа.
Абе, вие чували ли сте как пеят птиците на зазоряване? Как си съдират човките, а птичешките гърленца изтръгват звуци, които същият онзи комшия или разлигаваното му отроче тийнейджър не могат да постигнат ни с бормашина, ни с най-новото и най-модерното в чалгата или тежкият метъл. Неописуемо е! И красиво като… не – неописуемо е.
Слънцето вече топли истински. В града пият второ, а някои и трето кафе и все още не са стигнали онази степен на адекватност, достатъчна за правилната координация и синхронизация на тяло и мисъл. Тук по това време обаче, вече ти се иска да пренаредиш чакрите на света, защото усещаш, че твоите са в перфектна кондиция или ще бъдат след малко. Нужно е само да си приготвиш закуската. Даааа, да си я приготвиш. Сам. Не е трудно. Е, по-лесно е да отидеш до магазина и да си вземеш кроасан, но през магазина е по-добре да минеш в късният следобяд, когато уморените от кърска и къщна работа хора излизат на ранна разпивка и общуване помежду си. Именно общуване. Не комуникиране. Комуникира се в града – тук се общува.
Колкото до закуската – разбийте две-три яйца, щипка сол и щипка захар, мляко, брашно, сладко от ягоди, череши или пресни плодове. Никога не е късно да се научите да правите палачинки. Почти всичко от основните продукти за тях може да намерите в мазето, в двора при кокошките и в градината или от комшиите. Тук такива неща никой няма да ти откаже. Но не викайте на портата като гостенин „Съседееее, дай ми малко яйца и мляко.“ Идете до някоя дупка в дувара между къщите и дружески му кажете, той ще е наоколо – „Комшу, ела да хапнем палачинки, ама си носи яйцата и млякото, пък ракията довечера е от мен.“
А ракия трябва да имате! И ще имате. Спокойно, комшиите и за това ще се погрижат… от началото до самия край.
Човекът или хората, живеещи в непосредствена близост до вас, ще са, ако не вашите най-добри приятели, то със сигурност най-доверените. Тези при когото ще ходите и за най-малкото и за най-голямото. Ще си научите и кътните зъби, но няма да искате да си ги избивате взаимно, както със съседа от 8-ми вход. Е, понякога може да искате, но вечерта пак ще седнете на ракийка със салатка осигурена от градината и не без участието на двете ви ръце и меракът да си отчувате мезето.
Тук, на село, трябва да се научите да си помагате и да разчитате един на друг. Всъщност навсякъде трябва да е така, но само на село ще ви научи самото село.
Тишината му ще ви научи. Онази тишина късно вечер, на която понякога ще ви се прииска да разкъсате целостта и да изкрещите, само за да се уверите, че е реална. Изкрещите ли и разцепите ли мрака, след вас и тишината и мракът отново ще се затворят, а вие удовлетворени от тяхното успокояващо присъствие и морни от работата, която сте свършили през деня, ще се завиете с китеника или родопското одеало, наследство от баба и ще потънете в най-дълбокият и омиротвотяващ сън.
Ще лаят кучета, ще шетат белки и невестулка, караконджули ще играят на прескочи кобила по покривите на къщите, но всичко това ще го пропуснете – толкова сладко ще спите.
По първи петли вече ще сте на крак. Или поне облещени ще се кокорите в онова ковьорче закачено на стената до леглото (и то наследство от баба – запазете тези спомени, не ги захвърляйте!) и ще броите до колко е стигнал петелът. По трети петли ще сте кипнали липовият чай.
Новият ден нахлува!…
Иван Иванов http://afera.bg
