Почти 30-тина години вече, откакто народната ни бивша република бе преобразувана в република. Тоест откакто „дървеното дърво“ си стана дърво. Та тогава наивниците – моя милост също – се възнадеждихме, че заигравките с понятието народ логично ще стихнат. И уж бяха понамалели сякаш. Особено ония „в името“, „от името“, „за благото“ на народа, при това винаги на целокупния народ, при това винаги думата „народ“ членувана, да не би някой да си помисли, че не сме едно цяло. Уж…
Днес „народното“ се радва на нов ренесанс. Или постренесанс. Изживяваме нов разцвет на развихрената „патриотична“ вакханалия с поредния противен демагогски привкус. „Народната“ воля и „народните“ дела отново са на първо място и в устите на „народните“ политици, и в публичната (сиреч народната) говорилня, завладяла масовите (народните) медии, социалните (народните) мрежи, популярните (народните) шоупрограми… Цъфти и връзва и „крилатата“ глупост „глас народен, глас Божи“, която все по-често ухае из речи, доклади, анализи и прочее „патриотични“ жанрове, където целта е да се докаже, че народът (членувано) винаги е прав, понеже чрез народния глас говорел самият Господ. Внушава страхопочитание такава теза. Особено пък ако отговаря на користните ни нечистоплътни интереси. „Vox pópuli vox Déi“! Още от римско време „крилатата фраза“ вероятно е била на страховита почит, но само когато „vox pópuli“ е бил от полза и в подкрепа на съответните лицемерни тогавашни „народни“ водачи; в обратния случай „vox“-ът вече съвсем не е бил приеман за „vox Déi“. Според изгодата. Та така оттогава до днес.
Пиша от позицията на човек, който не е патриот според днешните български стандарти. Имам идея какво означава да си патриот сега и затова не съм патриот. Предпочитам светлото чувство на смирена, скучна, банална обич към родината си. Това чувство ми е познато. И то никак не се докосва дори до „патриотичното“ чувство, с което публично (всенародно) се бият по гърдите народолюбците според тях си.
Пиша и от позицията на човек, който няма чувство за хумор, когато прости користни люде се опитват да вкарат и Бог в „аргументите“, с които прокарват користните си каузи и далавери.
Всеки що-годе умен и непредубеден човек е наясно, че Господ е доста над който и да е народ и гласът му е безкрайно по-силен от народната гласовитост, чиято и да е тя. На Земята живеем хиляди народности и стотици народи, всеки от които си има свой глас. Представям си ситуацията, в която гласът на северокорейския народ се окаже глас на Бога. Или пък двата гласа на два съседни народа – примерно българския и турския. Каква ли би била съдбата на днешните нашенски „патриоти“, ако Бог реши, че му е по-близък „народният“ глас на днешните турски „патриоти“, начело с баш „патриота“ им Ердоган?
Предполагам, че няма нито един велик човек в човешката история, истински народен водач, който да не е бил наясно, че това с народния глас не е вярно. И който често-често да не е постъпвал тъкмо на обратно, тъкмо против, тъкмо на 180 градуса спрямо vox pópuli, понеже е провиждал, че там отсреща на vox pópuli е кънтял отвисоко vox Déi. И да знаете, че най-често това е била постъпката му, деянието му, подвигът му на тоя народен водач, с който е останал в историята. Подвигът, с който е допринесъл на добруването на своя pópuli, което пък е било угодно и на Déi. Тъй.
Много би ми се искало да доживея деня, когато поне този едничък ден ще рахатясам, без да чета заглавия като „Народът каза“, „Народът реши“, „Народът не иска“, „Народът се надига срещу…“ Както читателят се досеща, всичко това – със санкцията на Бог. А като прочетеш отдолу, научаваш, че „народът“ в Каспичан в състав 35 души казал еди какво си; че „народът“ в Мало Бучино решил нещо си; че „народът“ в Големо Бучино не иска нещо си; че „народът“ в Татарли махала се надигнал срещу инкасаторите…
Разбирам инерцията от времената на народната с извинение република. Разбирам, че думата „народ“ стана и индулгенция, и изтривалка – според случая. Разбирам колко примамливо е да се позовеш на многото или на всичкото – вместо на малкото или на нищото. Разбирам извечната всеядност на извечната глупост.
Ала ми се ще поне Бога да оставим на мира с извечната си глупост.
Послепис:
18 април:
Написах този текст сутринта. Поводът бе, че някои някъде пак се позоваваха на народа (целия, членувано) и – разбира се! – на „крилата ракета“ за гласа народен.
Написах го и реших да се поровя за една минута в мрежата. Ето само заглавия, като запазвам правописа:
„Корнелия Нинова: Народът си казва думата, а тя е – Оставка!“
„Борисов слага край на писането на молби. Народът не трябвало да се моли на институциите“
„Депутатите пак не дават думата на народа“
„Кажете ми – защо народът ни е толкова злобен? Беден и злобен!“
„Последната дума има Народът! Няма да позволим…“
Минаха два-три часа. Чета следобед изявление на арестуваната (всенародно!) предишния ден кметица:
„Спечелихме Младост с 60% мнозинство. Същото очаква и София. Готви се, Фандъкова, ние идваме! Народът идва за теб, и за другите като теб…“
19 април:
На другия ден прочетох интервю на най-мастития български патриот. Надолу е цитат.
„На въпрос на „Нойе Цюрихер цайтунг“ защо центрист като него управлява в съюз с отчасти десноекстремистки сили, Борисов отговаря: „Такава беше волята на народа. А ние, в България, казваме: Глас народен – глас Божи!“
„Ние, в България, казваме“… Ей това е то патриотизъм…
Пак 19 април:
„България днес: цял един народ търка талончета“
Е, аз лично познавам поне 100-200 души изключения. Познавам съвсем отблизо цяло семейство, 8-членно, и никой не търка талончета. И всичките до един с българско гражданство.
20 април, 21-ви, 22-ри, 23-ти – все същото и същото. И все така или демагогско, или невярно, или глупаво.
И днес ще е същото.
И все пак мога и да доживея…
Единствено Déi знае, не pópuli.
Васил Пекунов
