– Никога не казвай първото, което ти дойде наум, казвай винаги последното. Кажи ми, че морето е истинско. Човек не може да има проблеми, след като е жив, а това той го смята за нещо естествено, човекът се мисли за важен… Виви, хората са най-големите странници. На небето има 6000 звезди, които се виждат с просто око. Къде останаха тия хора, които ги виждат и мислят зя тях? Няма ги, да, няма ги. Ето ти нещо, за което необятно може да мислиш: Ако охлювът се превърне в пеперуда каква ще бъде тя?
Мълчахме дълго. Това бе единственият мъж в моя живот, с който никога не се притеснявах, когато си мълчахме заедно.
– Виви, ако дойдат при теб и искат да те вземат, кое щепредпочетеш – да отидеш с тях, или да останеш тук? – изведнъж ме похлупи гласът му.
– Кои да дойдат и да искат да ме вземат? – стреснато запалих цигара.
Очите му лекичко се присвиха и заискриха, пускайки зелени сигнали към мен:
– Двама не могат да вървят по този път. Разбираш ли, по този път се
върви сам. Боя се, че не мога да ти бъда пълноценен събеседник по твоите тревожни проблеми. Недей да очакваш от мен да ти бъда добър събеседник в проблемите ти. От думите ти разбирам, че ти се интересуваш много от проблемите на хората… Господи, превърнал съм живота си във война, а това погледнато от даден ракурс, виждам, че е смешно. Но, просто заял съм се. Не мога да си се обясня. Разгромен съм, добре, че съм желязен все още. Лошото е, че не мога да говоря тук с никого за това. Всеки прави кариера на този паметник. Кариера, представяш ли си? – разсмя звънко Той. – Страхувам се, че съм заприличал на учител…
– Ако си мислиш, че ми приличаш на друг – тъжно подпрях с ръкалицето си.
Попивах го, а имаше такава обречена светла тъга в невъзможността на моите проклети престъпно млади години, да могат да спрат, да заорат в пръстта, и да усетят в истинска яростна прелест – тогава, а не след години – че мигът е всичко, и трябва да потънат само в мига.
– О, това не е добре. Това вече е лошо. Никак не ми се иска да етака. Това означава, че нещо не съм добре, че нещо се случва с мен… Най-страшното е, когато двама очакващи да се разберат, се опитват, напъват се, да се разберат. Има един нюанс , който ако не се долови и усети, всичко се обезсмисля.
– Жорес, вярваш ли в Бог? – отроних.
– От четири месеца чувствам присъствието му осезателно. Дистанцията се скъсява. Центровете в мен са будни, те са отворени за него. Чувството е божествено. Страхувам се за теб… Не, не, става дума за отношенията между нас. Абе, майната му… Аз всичко си казвам. – тръсна вълнистите си коси Жорес и те се разпиляха над очите му като лунно перде, което ми се прииска рязко да разкъсам.
– Жоро, искаш ли да бъдеш вечно млад?
– Мисля, че съм. А иначе в какъв смисъл? Да не умирам? Не, не искам да не умирам. А за безсмъртието, мисля, че е късно вече – за един човек на 34 години е вече късно да мисли за безсмъртието… Ще взема да дойда в твоя проклет град.
-Защо да е проклет?
-Защото всичко проклето е хубаво.
Той беше всичко, което исках от един мъж – освен да можеш да си говориш с него, да ти е пълна душата и когато си мълчите заедно. Келнерът обираше сметките, когато Жорес ме погледна право в очите и ме попита:
-Ще дойдеш ли с мен?
Мигновено отвърнах „Да!“, и това „да“ важеше в онзи миг, дории ако ме повел към Луната. Онази нощ не подлежи на описване, защото още не са измислили думи за нея. Тогава отново се случи нещо, което не съм преживявала и до днес – накрая ми стана толкова лошо, че отидох да повръщам в банята. Ужасно се срамувах каква идиотка съм, как изобщо все може да се случи на мен такава кретения – точно сега да ми стане лошо и да почнам да повръщам, когато бях с най-неземния мъж на земята.
Връщайки се в саята, събрала стоически себе си в кълбо за да се овладея, понечих да се върна в леглото. Жорес топло и нежно ме погали и само промълви: „Не, недей, иди на другото легло, така е по-добре за теб…“. Години по-късно разбрах думите му – огромната му енергия ми беше дошла в повече и на един етап вече ставаше опасна за мен… „Аз съм опасен за жените…“, чувам и сега думите му, които тогава не разбирах, защото още бях в детските ясли на нещото, наречено много години по-късно, езотерика.
Няколко месеца му пишех дълги писма. Пращах му стиховете си, готвех първата си стихосбирка. Говорехме безкрайно по телефона.
Зареяна присядах до морето и се вслушвах в Гласът му, който помнеше душата ми: „Не, очите нека да са си скрити… Виви!… Кажи!… Това ми прозвуча точно така – имам една позната в София, която и от Лос Анджелис да и се обадиш, казва: Кво, бе?… Ти си още мъничка, не ги знаеш тия неща…Това са дамичките на Търново… Искам да те боли!…Любовта идва неусетно. Като се запали човек… Дай да те целуна по муцунката…Няма истински мъже, вече няма… О, Господи, Вива! Какъв модел… Нямаше нужда да го чета писмото ти на глас, то цялото крещеще… Пиши ми, пиши ми, пиши ми, много ми пиши… Странно, само когато говоря с теб телефона прекъсва… Не мога да говоря по телефона. Мразя го. Искам тези неща да ти ги кажа, като гледам очите ти…. Мразя телефони с къси шнурове… Мислиш ли си много за мен?… Мисля си много за теб…Прозвуча ми много делово… А виждала ли си как хорицата стоят в тези неща на колела и как се гледат като се разминават?… Представяш ли си какво му е било на този човечец Кафка, за да каже да изгорят всичко, което е написал?… Радвай се. Остави си едно кътче в себе си резерва, иначе се радвай… Точно така, моето момиче!… Обади ми се пак, когато знам, кога ще ми се обадиш, ще стоя тук и ще те чакам… Виви, а аз какво ще правя без тебе?“
Той дойде във Варна и бе запленен от бадема в двора на старата ни къща.
Така се случи, че мама бе у дома и го запознах с нея. Единственото, което отрони мама за него бе: „Какви приглушени зелени очи има този мъж!“. По-късно Жорес бе удивен: „Всичко бих дал да разбера какво влага майка ти в това – приглушени очи?“.
Никога не разбрахме. И двамата.
След това Жорес пак се изпари. От раз. Като внезапно спиране на дъха. Точно както тогава – във Велико Търново.
Три години по-късно, получих картичка от Мадрид: „Не съм те забравил, Виви, пиши, не по-добре се обади…“ и ми беше оставил телефонен номер. Пишеше, че му предстои да се мести в Палма де Майорка: „Още съм нормален, а, какво ще кажеш? Испания, Господи, колко са смешни…“ бе прибавил отдолу.
След месец получих втора картичка от Палма де Майорка: „Ей, Виви, в Палма де Майорка съм. Морето, Морето е. Виви, Виви, прегърни дървото, онова дърво в двора. Ох, то е мъдро. Пиши, пиши, пиши. Прегърни го, Ей, целувам те. Жорес ли бях?“
Звънях на посочения телефонен номер. Отговаряха ми, че няма такъв човек. И, че никога не е имало. Написах огромно писмо, токущо бях издала първата си стихосбирка, надиплих пакет и го изпратих на посочения адрес. След два месеца пакета се върна с раздиращ червен надпис, че няма такова лице на адреса.
Той бе ми се явил. В точния миг. И в точния миг си бе отишъл. Дали знаеше обаче Жорес, че веднъж населил душата ми, Той никога не би могъл да я напусне. Нали и на това ме беше учил?
Една вечер помолих Бог – дай ми знак, Господи, да ми знак за Жорес! – и разтворих Библията произволно. Първия стих, попаднал пред очите ми бе: „Няма да се съберат, нито ще се погребат: ще бъдат за тор по лицето на земята“.
Над леглото ми имаше един зелен рошав жабок, кръстила го бях обратното на Жоро – Рожо и един календар върху който висеше безмълвния ми въпрос: „Къде си, Жоро?“
Колкото повече летеше към Бездната времето, толкова повече си давах изумителната сметка, че всъщност аз нищо не знаех лично за него. Той знаеше всичко за мен, а аз само онази вселенска необятност, която бе разкрил пред вътрешното ми зрение.
…
Кратичко попитах чрез Вергиния Мартева Ангел Ханс за Жорес – че преди много години съм имала необикновена среща с мъж и искам да си я обясня. Ето какво ми каза Ангел Ханс:
„Да, бил е инкарниран за малко на Земята, бил е високо в Йерархията, Архангел, с неземни очи. Той те е избрал, за да ти отвори портала и да не загинеш в предстоящата битка в твоята мисия, която ти е предстояла. Ако не ти е бил отворен портала е можело да затънеш в тази битка и да загинеш. Намери това, което ти е казвал тогава и си го припомни. Той вече е умрял в земен смисъл и се е върнал Тук. Имала си голям късмет и щастие , че това ти се е случило тогава. Вие сте били заедно и в предишни превъплъщения, имали сте много силна връзка. Тук, на земята, освен с теб, е имал и още една мисия, преди да се прибере…Не знам с какво име се е представил пред теб на земята, но името му тук е…“ и ми посочи особено име, с древен израелски корен.
Сега, връщайки се назад, проглеждам, че точно след изчезването на Жорес, аз влязох в журналистиката. И навлязох с целите си килограми в проблемите на хората, на които той толкова се удивляваше и ме учеше да не затъвам в тях. В журналистиката попаднах случайно, защото тогава мечтаех да се се отдам на поезията и литературата. Но Той е знаел каква тежка мисия поемам: „Той те е избрал, за да ти отвори портала и да не загинеш в предстоящата битка в твоята мисия, която ти е предстояла. Ако не ти е бил отворен портала е можело да затънеш в тази битка и да загинеш.“
Още с раждането ми и мама не знаеше точно защо – започнала бе да ме нарича Виви. Всички мои обични и приятели, ме наричаха така. А Жорес го беше изваял като Вивота. С времето ставах изумително за мен все по – страховито Веселина Томова. Животът ми опустя откъм онези, които знаеха какво е да си Виви. Отиваха си един по един…
В Голготата ми, наречена журналистика, от самото начало винаги ЗНАЕХ истината за нещо, дори още от първия миг на случването му, и без грам доказателства ЗНАЕХ някак си, че това е Пътя на истината. Никога не можех да го обясня. Много сопи и тръни изядох заради това, но винаги, винаги и след много години – накрая ставаше ясно, че сърцето и второто ми зрение за нещата никога не ме е излъгало.
Всички неща, които тогава попивах от Жорес, във време, в което никой нито говореше, нито мислеше за подобна „езотерика“, с годините ги откривах в купищата духовни книги, които четях.
Той ми бе отворил Портала и в каквато и мръсотия да тънех, и в какъвто и окоп да потъвах, и каквато и пушка да смазвах, никога не пропусках да погледна Небето и да благодаря, и да знам, че мисълта може всичко.
И никога не го пуснах да си отиде от мен.
Никога.
Виви, пиши, пиши, пиши, пиши…
Виви ли бях?
Веселина Томова
Откъс от подготвяната за издаване книга „Хвани ме за кобура“ http://afera.bg
