Погрешно е да се смята, че любовта е резултат от продължително приятелство и настойчиво ухажване. Любовта е плод на духовна близост и ако тази близост не възникне на мига, тя няма да възникне нито за години, нито за векове.
Халил Джубран
Тъкмо в този този септемврийски ден, пухкав като топла пита, вървяхме нагоре с Донелия към Великотърновския университет за лекции. Дотогава никога не го бяхме правили, вечно недоспали се хващахме за автобуса в последната минута. Тъкмо в този ден аз го избрах така – като че някой ме беше повикал – и въпреки че изтървахме със сигурност първата сутрешна лекция, отсякох: „Ще вървим пеша!“.
И се понесохме от хотел „Етъра“ към Университета почти като в библейска илюстрация – сред прахоляк, в мъгла от бял пустинен прах, покрай скалъпена телена ограда зад която се чуваше тътен от удари на каменоделски фрази… Тъкмо в този резен от време правеха паметника „Асеневци“ във Велико Търново.
Пътят бе нацепен и разоран, Донелия бързаше напред, мърморейки къде съм я замъкнала, аз гледах в краката си, за да не пропадна в някоя дупка. И изведнъж, внезапно, като пронизана от откос, се заковах. Нещо ме накара да спра – моментално да спра! – да се обърна надясно и автоматично го направих.
Това, което виждах бе на около двайсетина метра пред мен. Сред прахоляка, на един камък бе седнал Той. Леко приведен, с разпиляна коса по раменете, бавно и внимателно дълбаеше с длетото…. Гледах го като хипнотизирана, закована, взряна в него не само с очите си – с цялото си същество – и не мръдвах – като кръст, забит в земята.
Никакво усещане за време. Дали е било векове или секунди само Господ знае, докато Той лекичко, като шепот на криле, повдигна очи и ги насочи право в мен, почти незабележимо се усмихна, сведе поглед и продължи да гали камъка с длетото.
Стърчах.
Дали е било минути или вселени само Господ знае, докато някак, пак извън мен, излязох от унеса и тромаво се обърнах за да продължа нагоре. Докато преплитах краката си, настигайки Донелия, и крещях към нея: „Донелийо, намерих Го!“, се обърнах само веднъж.
В далечината Той бе подпрял с ръка брадичката си и ме наблюдаваше някак присмехулно…
Три дни преди това стоварих натъпкания си сак пред рецепцията на хотел „Етъра“, едва промъкнала се, раздърпана и вбесена, през тресавището от руски туристи, превърнали фойето на хотела в консервена кутия с натъпкани в нея шпроти. Донелия винаги пристигаше първа от Тетевен и вече бе в хотелската ни стая, а на мен оставаше само да се регистрирам. Докато попълвах бланката, една мамашка ме ръгаше в ребрата, опитвайки се да ме измести от рецепцията, пищейки към плешив Матросов:„А почему она? Спеши!“. Тъкмо си попълвах адреса и на ум злорадо и свистях „иди нахуй“, когато сред цялата тълпа, пот, крясъци и бутане, като с чук ме удари Гласът.
– Ключът ми!
Хладнокръвен. Властно отчетлив. Мъжки Глас. Стовари се като чуквърху клетата ми главица, заби ме като пирон в земята и моментално ме отласна като с космичен батут там, някъде, където казват, че било седмото небе. Още преди да се обърна, още преди да зърна откъде идваше Гласът, първата и единствената мисъл, която проряза съзнанието ми, бе: „Това е Той!“.
Кой „Той“, е_еш ли му майката, ама ТОЙ!
Над главата ми ръката на администраторката подаваше ключ от хотелска стая. Рязко се обърнах. Извисен над крякащата тълпа, Той бе там и по невъзможен начин не се вписваше в нищо от времето на 1985 година.
И като че нямаше нищо общо с това.
Висок, широплещест, с черен тънък шлифер, силно пристегнат в талията, небръснат от поне три дни, с коси, светло – прошарени коси, падащи на едри вълни до раменете. И изумителни, скосени надолу, неземни зелени очи. Протегна ръка над тълпата, взе си ключа и бавно се обърна, крачейки към асансьора. Създаваше усещането, като че пред него пространството само се отваря и като че иначе вкопчените в куфарите си и чантите си хорица, сами му правеха път. Хвърлих бланката, грабнах тежкия си сак и хукнах след него.
Бам! Вратата на пълния асансьор се трясна на сантиметър пред любопитния ми нос.
И толкова.
Години по-късно винаги, когато съм разказвала за Жорес на приятелите си, никога не успявах да опиша онова, което се случи. И заради тази невъзможност на думите да облекат този „квантов момент“, ми се подсмихваха и подиграваха – влюбила се хлапачката, чак пък толкова?!
Не беше влюбване. А аз си бях любовчийка и знаех какво е влюбване. Това не беше влюбване. И изобщо нямаше нищо общо с баналното привличане на жена към мъж. Не знаех какво става, нямах идея къде пак се набърквах, липсваха и думичките с които да описвам какво спохождаше за първи път душата ми.
„Това е Той!“ – само тази мисъл беше придошла. Нищо друго. Вцепенение, абсолютно знаене, че точно това е Той и никакви щения откъм от земни страсти. Като че ли са те пратили на майната си, виждаш внезапно някой непознат и така те парализира чувството, че си го ПОЗНАЛ, че единственото, което можеш да направиш след първоначалното колабиране на душата ти от изумление, е да го последваш. Навсякъде. Дори и на гилотината.
Донелия, която ме приземяваше винаги с потресаващото си чувство за хумор, моментално направи разбор и реши, че щом не приличал на никого от този свят, значи е от София – тук, в Търново, такива си ги нямаме, и щом е в този хотел, значи е в командировка, а щом е в командировка, задължително ще си пие ракията или в ресторанта на „Етъра“, или в „ИнтерЬя“, както се подигравахме на търновското произношение с ер малък за интер-хотела в града, на други места то нямаше и къде по онова време толкова да вечеря тоя „извънземен“ твоя, ама, Виво, и ти си една…
Два дни като изоглавени трамбовахме от единия ресторант, в другия, после в бара и тук –таме в някоя заплюта от мен кръчма.Мъкнех Донелия, която не си допиваше ракията, защото бързах да не го изтървем, но него го нямаше.
Стопил се беше като видение. Нямаше го призракът и това си е.
И на третия ден, когато чак и аз започнах да убеждавам себе си, че влизам във филм, който не прожектират по българските кина, и когато от заранта Донелия ме предупреди категорично и люто, че вечерта по никакъв начин няма да търчи из кръчмите да търси някакъв Христос, слязъл от кръста, а ще седне и ще си изпие докрай ракията като хората, внезапно реших, че трябва да вървим пеша до Университета…
Вече знаете какво се случи в прахоляка…
След мистичната среща на паметника „Асеневци“, Той пак изфиряса. Някой би казал като Светлина в Тунела, при ония обстоятелства обаче, на мен ми приличаше като изсулване на звезден пушек от балкански кюнец. Обаче аз пъплех всяка сутрин пеша нагоре към Университета и всеки късен следобед се връщах пак пеша. Спирах до мястото, където го бях видяла да седи върху камъка, но от него нямаше и следа. Някакви мъже работеха, чукаха, тракаха, дялкаха, очите ми смъдяха от взиране, но зеленоокият не влизаше в пресечните точки на моите мигове там.
Нищо обаче не бе същото.
Аз най-вече.
И точно тогава, когато унинието ми бе полегнало на дъното, стана тя, каквато стана. По онова време нямаше мобилни телефони. Водех разговорите си с Варна от рецепцията на хотела. Преди да тръгна за Търново бях оставила мама да изживее отвратителния миг – мъжът ми да си прибере нещата от вкъщи, където след вече една раздяла го бях приела, и сега слушах вяло в слушалката как мама бе потресена, че след като си прибрал разните му работи, тя попитала мъжа ми: „Нещо друго има ли да взимаш?“, а той изтръскал пепелта от цигарата си в пепелника и казал: „Да“, взимайки и пепелника. „Представяш ли си? Взе и пепелника!“, викаше мама, а аз представяйки си, игнорирах болезнения си развод, с въпроса: „Някой търсил ли ме е?“.
И тогава, ама точно тогава, захлупена върху рецепцията, надупена с гръб към входа на хотела, чух рязко зад себе си Гласът:
-Да пукнат всички, които те търсят!
Същото мигновено вцепенение. Изтървах телефонната слушалка, докато чувах гласът на майка ми, която викаше издалеч: „Виви, Виви, там ли си?“.
Не бях там. Къде на майната си бях и аз не знам. Стоях препарирана и го гледах.
-С кого говориш? – ме перна Гласът.
-С майка ми от Варна… – пропелтечих.
-Ама ти си от Варна? Обичам варненски жени… – засмя се той.
Продължавах да не знам къде съм. Не съм съвсем наясно как стигнахме до асансьора, как влязохме вътре и как той, като че ли е най-естественото нещо на този и на онзи свят, ми каза:
– Искаш ли да вечеряш с мен? След малко ще те чакам във фойаето…
Как един мъж се появява в живота ти, само за да ти донесе и посочи една книга и нищо друго да не си спомняш от него, а само това да е просто достатъчно! Изумителна мистерия. Единственото, което ярко съм запомнила от злополучния ми кратък брак, бе, че един ден заварих подхвърлена на масата омачкана книга. „Пътуване към Икстланд“ на Карлос Кастанеда. Преди да хване някакъв влак, мъжът ми си я купил, за да си убие времето в купето, понеже му се привидяло, че е научно популярна, пътепис, демек, обаче във влака като я прелистил, установил, че е пълна тъпня. И в такива детайли се крият причините за разводите, ако все още не ви е ясно.
Годините бяха такива, че като магия се промъкваха подобни книги, издадени на български. Бях омагьосана. Какъв присмехулник е Бог – праща ти мъж, само за да ти завре в ръцете, като пощальон, една книга и това единствено стига, за да е имало изобщо смисъл от един брак.
Тогава още не бях бръкнала дълбоко в торбата на мъдростта и разказвах на Жорес случката като тъпо веселие на безметежно шашавата ми младост.
А луната ни покриваше с млечно одеало, докато всяка вечер до среднощите отпивахме от коняка „Хенеси“ и говорехме, говорехме, говорехме…
– Цял живот се стремя да остана сам и успях, това е сериознапобеда.Товаме мъчи – какъв е смисъла на живота, защо съм на тази земя. Когато си отговоря на този въпрос, ще бъда доволен. А единственият път да се самоусъвършенстваш, е да работиш над себе си. Нищо не ме интересува, нито пари, нито коли, нито гадните вещи…Трябва да обичаш земята и ако не си се научила, да се научиш да разговаряш с пръстта. – рееше думите Жорес. Защото Той беше Жорес.
Покрай нас преминаха шумно мъж и жена, и докато се оглеждаха коя маса да заемат, жената бучеше рязко: „Няма да му даваш парите! Като е будала, да не се е набутвал…“.
Спогледахме се с Жорес, а той въздъхна:
– Милите хорица… Не мога да разбера как може човек нито веднъжда не погледне към слънцето. Той си мисли, че то е длъжно да свети за него, за него – най-умният… Правих си анкети за смисъла на живота. Голямата част от отговорите бяха: да създадеш поколение, да оставиш следа, да посадиш дърво… Смешно е. Смисълът да е в това да създадеш поколение. Най-лесното нещо е да се съберат мъж и жена и да създадат дете. В това ли е смисълът на живота, щом е толкова лесно?
– Не знам, при мен нещата се получават все със закъснение, всеспасявам някого, все се вра на живот и на смърт да оправям нещата… – вдишах дълбоко цигарения дим.
– Виви, непременно намери тази книга: „Зен или изкуството да подържаш мотоциклет“. Искам да прочетеш тази книга! Трябва да не се занимаваш с дребните неща. Първото, което трябва да се научи човек, това е да се овладява, да има хладнокръвие. Спомни си Дон Хуан. Нали четеш Керуак? Но по По пътя човек върви като се самоусъвършенства. Защо се занимаваш с глупости? Целуни ме!
– Защо?
– Искам да ме целуне една варненска жена.
– Виви, ти можеш ли да познаваш кое е красиво? Можеш ли, ей така, за нещо да кажеш изведнъж, че е красиво? Имаш ли усет за красотата?
– Мисля, че имам – измънках.
– Мислех си, че не съм се излъгал…
Тихичко в открития бар се носеше песента на Васил Найденов: „Тишината вали във прозореца…“.
– Не мога да живея без музика. Тишината вали във прозореца … страшен текст има тая песен…. – провлачи Жорес. От съседната маса ония двамата гръмогласно продължаваха се дърлят за някой си, дето са го набутали с кинти… – Какво ли може да прави друго човек, освен да чете? Мислиш ли, че тези хора четат? – посочи с очи към тях Жорес. – Вече мога да чета само великия Достоевски…
– Тия двамата сигурно и в леглото броят банкноти… – процедих аз.
– Един мъж трябва да работи много върху себе си за да е добър в леглото. – се усмихна Той и проследи погледа ми, вдигнат нагоре към просналата се над главите ни като калайдисана тава – луна, пълнолунна…
– Само за луната не говори. Няма човек, който да я гледа повече от мен. А по пълнолуние – полудявам. Виви, живота е красив. Говори ми нещо. Говори ми каквото и да е. Искам да те слушам. Тия хора са луди. Всъщност не искам да казвам луди, защото в това влагам друг смисъл. Като му видях зелената риза, не погледнах към главата. Има хора, които не са създадени да бъдат семейни. Аз съм от тях.
– Тоя град е много особен, а хората му още повече…
– Има нещо във въздуха, някаква обреченост. Тия хора са наказани, орисани от нещо… Няма нищо по –хубаво от това да се увлечеш по някого. И то сериозно. Най-страшното за жените е, че умират без да срещнат истинския мъж.
От първия миг знаех, че е божествен човек. Тогава не се замислях много върху онова, което години по-късно щеше да превземе цялото ми мироздание – че никога нищо не е случайно, че всеки човек е дошъл точно навреме – и за добро, и за зло – за да ни покаже чрез него Бог, че сме взаимосвързани, и това само е тласък за да се изкачим няколко сантиметра, а понякога и с главоломни скокове на по-висша духовна висота, нищо, че понякога тя привидно ни изглежда като каторга или неописуемо страдание.
И досега никога не ми се е случвало такова тайнство, като с Жорес. Бях пленена, завихрена, но не в житейския смисъл на влюбване или завладяване на една жена от един мъж. Толкова бях потънала в очите му, че като удавник се хващах само за думите, говоренето, говоренето на душите, безкрайното говорене, което ме изпълваше цялата. Донелия умираше от смях, чудейки се защо още не ме е завел в леглото и да не би да е педераст, а аз след всяка среща, след всеки разговор, се сгушвах в леглого и записвах в тефтера си думите му.
– Като си отидеш, аз с кого ще си говоря? Питала ли си се какво нети достига в живота, кое не ти е добре… – питаше Жорес.
Трупах пред него като грамада някакви мои проблеми, които тогава в тревопасната ми младост ми изглеждаха като нечувано и невиждано страдание, а той меко ме възпираше:
– Не, не е това, не, не, не… Помисли си, оставям ти го за домашно.На човек единственото, което не могат да му отнемат е това да мисли. Дай да те целуна… Тук в теб ми е надеждата… Теб не те разбират, нали? Но какво означава да не те разбират? Всеки човек е неразбран…
– Но, Жорес, как така да премахна проблемите – като с вълшебнапръчица ли, те ме връхлитат, нали живея в тоя шибан реален свят… – кипях като младо вино.
– Аз нямам никакви проблеми. Проблемите са нещо адски глупаво… За да разбереш Брегът, трябва да си далеч. Нещата трябва да се докосват. Аз ако бъда там ще го нагазя с целите си 73 килограма и ще се обезсмисли… Виви, тези гласове, затънали до гуша в проблеми, ме убиват… Нали си разбрала, че мигът е най-великото нещо?
– Първото, което ми идва наум сега е, че ако те слуша някой отстрани, ще те обяви за луд – изстрелях с усмивка.
http://afera.bg Веселина Томова
Откъс от подготвяната за издаване книга „Хвани ме за кобура“
