През Първата световна война Великобритания установява контрол над Палестина.[19]От 1920 до 1947 г. Йерусалим е административен център на британската подмандатна територия на Палестина. През този период еврейското население се увеличава с 1/3 главно поради миграция от Европа. Резолюцията на генералната асамблея на ООН № 181 от 29 ноември 1947 г., известна под името “Резолюция за разделението на Палестина”, предполага, че международната общественост ще вземе под свой контрол бъдещето на Йерусалим след края на Британския мандат (15 май 1948 г.).[20]През 1950 г. Израел обявява Йерусалим за своя столица и всички клонове на властта на израилското правителство се разполагат в него, въпреки че това решение не е прието от световната общественост. Източната част на града става част от Йордания.[21]
След победата си в Шестдневната война през 1967 г. Израел получава контрол над цялата територия на града, законодателно отделя източен Йерусалим от западния бряг на река Йордан и обявява суверенитета си над Йерусалим. Със специален закон от 30 юли 1980 г. Израил обявява Йерусалим за своя единна и неделима столица. В Йерусалим се намират всички държавни и правителствени учреждения на Израел.[22]ООН и всичките й членове не признават едностранното анексиране на източен Йерусалим. Почти всички държави разполагат своите посолства в района на Тел Авив с изключение на няколко латиноамерикански държави, чиито посолства са разположени в йерусалимското предградие Мевасерет-Цион. Конгресът на САЩ още през 2000 г. приема решение за преместването на посолството в Йерусалим, но американското правителство постоянно отлага изпълнението на това решение. През 2006 г. латиноамериканските посолства се преместват в Тел Авив и сега в Йерусалим няма посолства на чужди държави. В източен Йерусалим се намират консулствата на САЩ и на някои други страни, които осъществяват контакт с палестинската автономия.
Статутът на Йерусалим продължава да е тема на ожесточени спорове. И Израел, и Палестинската автономна република официално считат Йерусалим за своя столица и не признават това право на друга страна, макар че израелският суверенитет на част от града не е признат нито от ООН, нито от повечето държави, а органите на властта на палестинската автономия никога не са се намирали в Йерусалим. Арабите дори отричат изцяло еврейския период от историята на Йерусалим, с което оспорват Библията, приета като откровение в техния Коран. След победата на ислямската революция в Иран аятолах Хомейни установява на 5 октомври нов празник – деня на ал-Кудс (Йерусалим). Всяка година на тази дата мюсюлманите се молят, за да бъде градът освободен от израелското военно присъствие.[23]
По най-нови данни жителите на Йерусалим наброяват 763 800, докато през 1948 г. те са само 84 000 души. На територията на стария град, която обхваща само 1 кв. км, са разположени 96 христиански, 43 ислямски и 36 юдейски светини. Той е свързан с мира чрез името си. Представлява средно голям, провинциален, в много отношения скромен и все пак непреодолимо привлекателен град, който поражда страхопочитание и удивление. Две световни религии са основани в Йерусалим, а третата – ислямът, е възприела различните му традиции в своето вероучение. Но вместо да бъде подобно на името си „град на мира”, Йерусалим се оказва арена на противопоставяне.
Насилието продължава като действия в безкрайна антична драма, в която обаче няма катарзис. От същите стени, по които се катерят римляните през 70 г. на І век и кръстоносците през 1099 г., палестински младежи, въоръжени като Давид с прашки, замерват преминаващите бронирани полицейски коли с камъни. Отгоре кръжот хеликоптери, които пускат капсули със сълзотворен газ. Наблизо в тесните улички непрестанно се извисяват звуците на трите вери, които почитат града за свещен – гласът на мюезина, който призовава вярващите мюсюлмани за молитва; звънът на църковните камбани; напевът на евреите, които се молят на Стената на плача – единствената запазена част от древния юдейски храм.
Някои наричат Йерусалим „некрокрация” – единствения град, където решаващият глас е даден на мъртвите. Навсякъде тук се чувства тежкото бреме на миналото, което тегне върху настоящето. За евреите той винаги е столицата на паметта. За мюсюлманите е ал-Кудс, т.е. Светинята, от възникването на исляма през VII в. до днес. За християните е епицентъра на тяхната вяра, свързан с проповедта, смъртта и възкресението на Богочовека.[24]
Йерусалим е град, в който духът на историята всеки ден неотстъпно и суеверно се призовава от съперничещите си страни. Йерусалим е въплъщение на влиянието на паметта върху умовете на хората. Той е град на паметници, които имат свой собствен език. Те пробуждат взаимно противоречиви спомени и изграждат образа му на град, скъп не само един народ, свещен не само за една вяра. В Йерусалим религията се смесва с политиката. Той живее твърде дълбоко погълнат в очарованието на мощни религиозни вярвания и религии.[25]Благоговението и фанатизмът на съжителстващите тук вероизповедания и националности си взаимодействат. В Йерусалим никога не е имало една единствена религиозна истина. Винаги е имало много истини и са съществували взаимно противоречиви образи на града. Тези образи взаимно се отразяват или изопачават и миналото прелива в настоящето.
В наше време хората стъпиха на луната в търсене на нови обетовани земи и нови Йерусалими, но засега старият Йерусалим още не е заменен. Той запазва необикновена власт върху въображението, като поддържа за три едновременно близки и далечни вери страх и надежда за Апокалипсис, изразен с напълно взаимозаменяеми фрази.[26] Тук религиозната борба за завземане на територии е древен вид богопочитание. Национализмът и религията винаги са преплетени в Йерусалим, в който идеята за обетована земя и избран народ за първи път е открита на евреите преди 3 000 години.
https://frognews.bg/obshtestvo/aktualno/choveko-pogledni-kam-ierusalim.html
Следва
