Георги Тутанов
“Уважаеми господин посланик,
С цялото ми уважение към Вас, моля не си задавайте въпроси, на които фактите, записани в историята, са отговорили категорично! То не е било само робство, то е било клане. И не забравяйте също така и геноцида над тракийските българи през 1913 г. След него турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени.
През 1876 г. Джанюариъс Макгахан, специален военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз” по време на Априлското въстание, се заема с разследване на сведенията за широкомащабни зверства, извършени от турската армия срещу цивилни българи след неуспеха на Априлското въстание. След като на 28 юли 1876 г. посещава Пловдив, а на 1 и 2 август съответно Пещера и Пазарджик, Макгахан отпътува за село Батак, изпращайки впоследствие на своя вестник ярко описание на видяното от него:
„ …Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас. Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас…“
Макгахан съобщава, че турските войници насила вкарват някои от селяните в църквата, която след това e запалена, а останалите живи са измъчвани, за да кажат къде са скрили ценностите си. Макгахан сочи, че от общо седем хиляди души население оцеляват само две хиляди души. По негови изчисления петдесет и осем села в България са били разрушени, пет манастира са изравнени със земята и общо петнадесет хиляди души изклани.
Тези репортажи, публикувани във вестник „Дейли Нюз“ и препечатани в други вестници, предизвикват във Великобритания широка вълна от обществено негодувание срещу Турция.
Като резултат от публикациите на Макгахан, Уилям Гладстон написва памфлета „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.“, в който заявява: „ Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си присъствие….“
Monsieur l’Ambassadeur,
Je me permets de vous donner un conseil. En tenant des propos comme cela, vous n’allez pas pouvoir attirer la sympathie du peuple bulgare.
Господин Посланик,
Позволявам си да Ви дам един съвет. Ако правите подобни изказвания, Вие няма да привлечете симпатията на българския народ.”
Цвета Кирилова
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=1923971597930059&id=100009517113507
