септември 28, 2017

Половината българи знаят, че ги лъжат…

Автор: admin Няма коментари

Половината българи не вярват на властимащите и намеренията им за борба срещу корупцията.

Те смятат, че тази борба е нежелана и невъзможна и имат всички доказателства за това.

Коментар на Полина Паунова.

Почти половината българи (45%) не вярват, че борбата срещу корупцията в България е възможна. Нещо повече – същият процент хора не смятат, че подобен държавнически лукс изобщо може да бъде желан резултат от формациите в страната. Това сочат данни от редовното социологическо изследване на агенция “Алфа рисърч”, според което правителството Борисов III се проваля в три основни сектора: здравеопазване, вътрешен ред и правосъдие. Теми, пряко свързани с корупцията.

Обезсърчителните резултати от обществените нагласи се публикуват в разгара на новата любима доминантна тема на управляващите – създаването на антикорупционен орган, който да превентира, преследва и изобличава корупцията. Която пък, според поредица други социологически изследвания, публикувани назад във времето, разяжда повечето сфери на публичността в България.

До момента са представени два законопроекта по темата – един на ГЕРБ и един на БСП, а формално разделените на управляваща и опозиционна партии търсят с охота сблъсък с конкурентите си, за да изтъкнат своя закон като по-добър. Според експертни мнения, публикувани в медиите, обаче и двата текста не се отличават с кой знае какво качество и по-скоро имат палеативен характер.

Отговорите ги знае цяла България

Корупцията, та корупцията. А какво пречи на безбройните органи, които трябва да се борят срещу нея, да проверяват и осуетяват злоупотребите? Вместо да се правят на ударени. Отговорът се знае, но не е за казване. (18.09.2017)

Германски експерт: “В България не искат да преборят корупцията”

Когато някой каже “Цанков камък”, как само всички се изнервят…

Печалната истина

Нещо повече: дебатът дали новият орган да бъде агенция, или мега агенция, как да се казва, колко точно служби да влязат в него, да подслушва ли или не, да има ли разследващи функции или да няма, кои точно съществуващи звена да влязат в него, кои правомощия да им бъдат запазени, от повече или от по-малко анонимни сигнали да се самосезира, в крайна сметка не води до нищо, освен до още повече объркване и най-вече натрупване на недоверие.

Защото от всеки подобен разговор, повдигнат в обществото, се разбира едно – че и проектът на БСП, подобно на този на ГЕРБ, дори не опитва да реши проблема с корупцията в България, а се опитва да го подчини на себе си. Ключът именно към този стремеж и на двете партии се крие в спора кой точно да назначава ръководоството на бъдещото антикорупционно звено – президентът или Народното събрание.

Т.е. въпросното звено, комисия, мега агенция, обяснявана гръмко и неясно, се ражда единствено от нестихващото желание за поддържане на корупционното статукво. Заради обществено напрежение по темата обаче хората във властта (в което понятие доста често се включват и управляващите, и опозиционните партии) знаят, че трябва да изобретят поредната имитация на реформа, поредната куха структура, която не просто да не противодейства на корупцията, а да създава хранителна среда за нея.

Защото печалната истина, за която сочат фактите около създаването на всякакви подобни звена е, че те се превръщат не в пречка, а в инструмент за корупция. Тефтерчето “Златанов” е може би най-драстичният, но въпреки това само един от примерите за подобен печален разовй.

Крайният резултат

Ето защо под каквато и експертна форма да бъде поднесен дебатът между управляващи и опозиция, с колкото и сложни конструкции да боравят те, крайният резултат е, че половината българи не вярват на “добрите им намерения” да противодействат на корупцията. Защото от екзотичната, нищонеработеща служба БОРКОР насам разказът е един и същ – как държавата (без значение кой я управлява към дадения момент) се бори с незаконните практики.

Резултатът също е един и същ – нулев. Дори отрицателен: защото т.нар. модел “КОЙ” става все по-силен, а неговите подизпълнители – все по-агресивни. Защото самата държава вече не се свени откровено да работи за него. Илюстрация на подобно твърдение е случващото се в българската военна промишленост.

По тази причина, дори без да навлизат в строгия детайл на случващото се, обикновените гласоподаватели, иначе гръмко наричани суверен, схващат инстинктивно, че никой не желае да се бори срещу корупцията. Или обобщено от “Алфа рисърч”: борбата срещу корупцията не е нито въможна, нито желана.

Новото тефтерче

Затова колкото и объркани фрази да се разменят между основните политически играчи, колкото и различни методи за борба за незаконни практики да се прокламират, каквито и дебати да се организират и колкото и ГЕРБ и БСП да се опитват да си прехвърлят “казуса Пеевски” като горещ картоф (както се случи на последния дебат помежду им), обикновеният гражданин вижда случващото се в “Емко” и “Дунарит”.

Вижда случая НДК. И е напълно наясно какво се случи в Народното събрание, с избора на парламентарна квота във ВСС. Все случаи, сочещи недвусмислено заверата, в която борбата срещу корупцията е нежелана, както констатират социологическите данни.

Ако беше обратното, нямаше да има необходимост от създаване на нова комисия, мегазвено, супер орган. Ако беше обратното, съществуващите институции в България на базата на съществуващата нелоша нормативна уредба щяха да работят.

А от работата им щеше да произтича липса на случаите “Емко” и “Дунарит”, нямаше да има казус около НДК и изборът на ВСС щеше да се проведе по различен начин, който не предполага неизвестна депутатка от ГЕРБ да размахва пръст и очила, подсказвайки на колегите си как да гласуват.

Ако беше обратното, нямаше да си говорим за модела “КОЙ”. Вместо това същият този модел се опитва да се възпроизведе в “10” в нечие тефтерче, стоящо на ново бюро, на новоизбран чиновник, който вместо да разкрива инициали, ще ги преправя на цифри.