Георги Дренчев:
новият айпад за бедни
…
на черно белите е забранено да минават под дъгата
…
една мисъл не ми дава мира – „откъде ще им намерят, черно – бели монитори на бедните?“
…
хубаво е, тия по- бедните, да ходят и с черно- бели дрешки, да не стават грешки.
…
Емил Попов:
Следващата стъпка е, при издаване на лични карти, богатите деца да бъдат със цветна снимка, а бедните – с черно бяла…..
…
Виктория Тинтерова:
За бедните деца – по една филия с мас за закуска, спИциално от Баце!
…
Аз пък смятам, че черно белите, бедняшки учебници са едно полезно нещо. Учебниците на моето поколение бяха си черно бели. За да не ни е безкрайно скучно, щото, освен че нямаше картинки, бяха и адски скучни, рисувахме кво ли не по тях. мустаци и очила на Мария Кюри, цици на Ленин, бензоените решетки се превръщаха в къщи, а кохезионното налягане – във водопад. Развиват въображението и креативността. Освен това, я вижте кой ви управлява – се мои връсници… Цецкацачева, Баце, цв.цв. – се от такива учебници са учили. Кво им е на хората? Министри, преседатели, богаташи, карат Мерседеси… Радан Кънев като е учил от цветен учебник, та кво?
…
Веселина Седларска:
Премиерът ни отразява точно този народен манталитет. „…Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер?“ – това са думи на Бойко Борисов в лекция пред студенти за развитието на селските райони и бъдещето на България през юни 2011 година в село Падина край Девня. Майката на „сирака“ Бойко Борисов умира, когато той е на 38 години, а баща му, когато е на 48 години. Щом един министър-председател се позовава на аргумента, че е при това положение сирак, логично е народът, който го е избрал да смята, че е жертва на нещо, което е свършило преди век и половина. За манталитет, става дума.
…
А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално хленчене и мрънкане е заради едното съжаление. Съжаленият се чувства разбран, приласкан, приютен, това се все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите не са виновни. Как да са виновни, като са жертва, виновни са, разбира се, насилниците. А насилници в българската история и съвременност – колкото щеш. Ние сме малки, ние сме много малки, но затова пък безкрайно ценни и затова всеки иска да ни притежава и управлява. Съдбата ни се решава на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние сме винаги от лошата страна на чертата. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на отсрещен освободител от поробител, който преди това ни е бил освободител. За което нямаме никаква вина, нали сме наясно? – жертвата никога не е виновна.“
