Точно след една година. Все по актуално:
„Питам моята земя – какво ни остава? Отговорете ми. Да плуваме по течението? Да се преструваме, че нищо не се е случило? Да търкаме болничните стълбища, измити от техните (на мафията, б.а.) фирми по чистотата, да зареждаме по бензиностанциите бензин, изпомпан от техните помпи? Горди ли сте да си прекарвате времето в заведения, притежавани и управлявани от тях? Да седите в баровете редом с техните деца, с децата на техните адвокати?
…
Още колко трябва да чакаме? Колко още трябва да гледаме как най-добрите си отиват, емигрират, а остават примирените? Сигурни ли сте действително, че това е правилният начин да живееш? Че наистина са достатъчни вечерите, прекарани в ухажване, смях, закачки, кавги и няколко разменени приказки и проклятия за отвратителната миризма от изгорял боклук? … Как успяхме да ослепеем до такава степен? Толкова сервилни, примирени, прекършени?
…
Не мога да повярвам, че само няколко изключителни личности успяват да се противопоставят. … А останалите? Останалите са кротки и тихи, смачкани от страха. Страхът – най-сериозното алиби. Той позволява на всички да се чувстват прави – нали трябва да пазят семейството, близките, собствения праведен живот, личното свещено право да съществуват и да създават.
…
Колко трябва да се мъчите вие, за да вземете заем за къщата си, докато директорите на банките са изключително отзивчиви с онези, които командват? Когато се сблъскате с всичко това, ще разберете, че няма къде да се скриете, не съществуват защитени зони, ще ви стане ясно, че поведението, което смятате за мъдро и лишено от излишни илюзии, всъщност е смазало душата ви, трупайки толкова негодувание и скрита злоба, че сте загубили всякакъв вкус към живота.
…
Питам земята си – успява ли все още да си представи, че има избор? Питам дали все още е в състояние да направи поне първата стъпка към свободата – да се види различна, да мисли за себе си като за свободна? Да не се предава, приемайки като съдба онова, което всъщност е дело на хора.
Тези хора могат да те откъснат от родните ти места, от миналото ти, да ти отнемат спокойствието, да ти попречат да си намериш дом, да пишат по оградите на познатите ти от детството улици гадости за теб, да създадат пустиня наоколо. Но не могат да изтръгнат, да унищожат едно убеждение, което всъщност е и надежда – че не е справедливо, абсолютно неестествено е една земя да бъде изоставена във властта на насилието и непрекъснатия грабеж; че не може да продължава така само затова, защото винаги така е било. Още повече не е вярно, че нещата са си все същите открай време – напротив, всичко става все по-лошо.
Защото разрухата се увеличава право пропорционално на техните сделки, а земята е необратимо отровена заради безграничната им алчност. … Защото това, което цари днес в тези земи, е тяхната представа за нещата и прилича на тях. И това ни очаква утре, вдругиден, занапред. Трябва да намерим сили за промяна – сега или никога.“
Къде е тази земя? Какви са тия хора, които могат да ти отнемат спокойствието, да ти попречат да си намериш дом и да превърнат страната ти в пустиня?
Уточнявам, че става дума за една красива държава, някога известна на света със своите поети, художници, архитекти, певци и музиканти, а днес – със своята мафия.
И макар това да не е България, приликите са толкова натрапчиви, че човек би казал: който е писал горното, ще да е някой много препатил нашенец. Но не е.
Написал го е неаполитанецът Роберто Савиано, вбесил босовете на мафията достатъчно, че да му издадат смъртна присъда.
Георги Дренчев
29 август 2016 година http://afera.bg
