Кризата започна не през 2016 г. и няма да бъде разрешена през 2017 г. През 2016 г. се оказах в Москва малко след победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ. Бях поканен да участвам в конференция, посветена на „полицентричния световен ред“ – руския аналог на „постамериканския свят“.
Организаторът на конференцията бе Институтът „Примаков“, наречен в чест на руския министър-председател и външен министър Евгени Примаков, който заемаше тези постове през 90-те години на миналия век. Тогава аз и моите приятели танцувахме върху развалините на Берлинската стена, а потъналият в размисли Владимир Путин е наблюдавал как неговият свят се срива. Именно Примаков отстояваше понятие „многополярност“ в напразни опити да отслаби триумфа на Америка след Студената война.
Путин подхвана тази концепция и я присвои. И ето, че аз се оказах в една зала с хора като Александър Бортников, директора на ФСС, и самия Путин. Макар руснаците да не бяха усмихнати до уши, сега беше техният ред да празнуват победата. Америка току-що бе избрала президент, който предпочита стените и се възхищава на Путин.
Бях поразен от факта, колко често нашите организатори с възхищение се позоваваха на Виенския конгрес. Тази конференция от 1814-1815 г. слага край на Наполеоновите войни и поставя началото на епоха на стабилност, която продължи почти столетие до началото на Първата световна война /1914-1918 г./. Новият световен ред тогава бе гарантиран от Четворен съюз на Великобритания, Австрия, Прусия и Русия. Победата на Тръмп откри пред Русия перспективата за възможното завръщане към нейната историческа роля на Велика държава в полицентричния свят – където всеки под клетва обещава да не подкопава по никакъв начин легитимността на другия.
Няма и дума за неизбежността на демокрацията или световен ред с Америка начело. Именно това чакаше Путин. Останалите, в Пекин, Анкара, Кайро, Каракас и дори Будапеща, както и големият брой отстъпници на Запад споделят руската враждебност към западните представи за прогреса. Можем ли да кажем, че те не са прави? В продължение на много векове западняците са вярвали в линейното движение на времето, което неизменно ни води към по-щастливо бъдеще. Гърците са наричали това теология.
За християните това е било второто пришествие на Христа. За марксистите – диктатурата на пролетариата. За националистите – получаване на контрол над съдбата на народа. За либералите от викторианската епоха от двете страни на Атлантика и техните днешни наследници в целия западен свят това е прогресът на човешките права по пътя към индивидуалната свобода. През 1989 г. мнозинството от хората вярваха в последната версия. Останалите варианти или бяха отмрели, или отстъпиха на заден план.
Днес бездействат само марксистите. Вярата в авторитарния вариант на националния път преживява своето триумфално завръщане. И което е по-важно, незападните представи за историята, върху които дълго време сянка хвърляше колониализмът, отново претендират за значимост. Всяка по свой начин, Китай и Индия традиционно са разглеждали историята като циклично движение. Тази гледна точка те са запазили до ден-днешен. Материалните условия могат да се подобрят. Но нравственото състояние на човечеството не се променя. Не съществува крайна политическа цел, към която ни води историята. За останалия свят, на който се падат почти девет десети от човечеството и който чак сега започва да догонва Запада по отношение на материалните блага, моралният прогрес на човечеството се смята за неразрешим проблем. Историята не завършва. Тя е безкрайно повторение на грешките и опитите за тяхното поправяне. Онези, които се съмняват в тази цикличност, следва да погледнат историята на САЩ. През 1789 година продължителността на живота в новите независими американски колонии е била не повече от 40 години.
За да измине разстоянието от дома си във Вирджиния до Филаделфия на Томас Джеферсън са му трябвали 12 дни. Днес средната продължителност на живота в САЩ е двойно по-голяма, а пътуването по маршрута на Джеферсън отнема 5 часа. А сега да подходим към американската история с други критерии. Първият президент на САЩ Джордж Вашингтон е историческа фигура от световен мащаб, той утвърди демократичния характер на Америка с отказа си са облече генералската униформа на церемонията по встъпване в длъжност. Въпреки всички призиви, той напусна поста след двата мандата. Опасявал се е, че третият мандат ще създаде неправилен прецедент. Може ли да се каже, че моралният прогрес на Америка съответства на материалния? В някакъв смисъл несъмнено – да. САЩ се родиха в епохата на робството, а по онова време жените са били лишени от право на глас. Но след избирането на президента Тръмп е твърде сложно да поддържаш за себе си вярата в „един по-съвършен съюз“. Вашингтон бе решил да бъде скромен държавник, когато вече го е очаквал лавровия венец.
Докато Тръмп е ненадминат майстор на саморекламата. Разбира се, Тръмп и колегите му в Европа не са предизвикали кризата на демократичния либерализъм. Те са симптоми на това явление. Това е трудно да се приеме. Мнозина се успокояват, че победата на Тръмп бе случайност, последната глътка въздух на умиращото бяло мнозинство на Америка. И провокация на Путин. Съответно след кратка пауза историята ще възобнови нормалния си ход. Те обаче са настроени твърде оптимистично. Почти четвърт от бялата работническа класа на Америка, която през 2008-а гласува за Барак Обама, през 2016-та мина на страната на Тръмп. Дали те изведнъж са станали „жалки“ според неподходящия израз на Хилари Клинтън? Или са били движени от желанието да взривят системата, която постоянно обвиняваха за своето бедствено положение? Същият въпрос може да се зададе и на служителите от „Нисан“ в Съндърланд, гласували за Брекзит срещу собствените си икономически интереси. Може да се окачестви като поетично съвпадението, че Дейвид Камерън и Кинтън се спънаха в един и същи лозунг на кампанията – „Заедно сме по-силни“. Няма нищо учудващо в цинизма, който показаха толкова много избиратели от двете страни на Атлантика.
Откакто Бил Клинтън напусна своя пост, Клинтънови спечелиха 235 милиона долара от речите си и голяма част от тези пари бяха предоставени от същите тези банки от „Уолстрийт“, които отказаха на голям брой представители на средната класа правото да си изкупят жилищата. Няколко седмици след напускането на Белия дом Обама прие хонорар от 400 000 дола за реч пред една от фирмите на „Уолстрийт“, което е равносилно на президентската заплата (годишната – ред).
В епохата на Тръмп потребността от мислите на Обама по-скоро ще нараснат. Но неговите хонорари са добре познатото ни осребряване на държавната служба. Едва в края на управлението на Обама средният доход на американците достигна предкризисното равнище. Те все така са по-ниски от времето, когато настъпи новия век. Между другото почти половината американци сега поставят себе си в категория на „нисшата класа“, – за сравнение през 2000-та година тази категория бе една трета. Недоволството на западната средна класа, която се оказа главният губещ в световната икономика, стремяща се към конвергенция, за която ще отидат няколко десетилетия, зреше години наред. Във Великобритания ние ги наричаме „изпаднали от борда“. Във Франция те са „пласт със средна мощност“.
В Америка – „затиснатите в средата“. Най-подходящият за тях термин е „прекариати“ – онези, чийто живот се диктува от икономическата нестабилност. Според консултантската фирма по въпросите на управлението McKinsey днес над 160 млн. жители на Запада работят в т. нар. икономика на свободната заплата, което е в пъти повече от аналогичния показател отпреди 5 години. Една трета от тях правят това „по необходимост”. Според прогнозите техният брой рязко ще нарасне. Техният дял в богатството на САЩ продължава да намалява. Ниско печелившата половина от американците в момента владее едва 1 процент от богатството на страната.
През 1966 година американският социолог Барингтън Мур писа: „Няма буржоазия, няма и демокрация“. Следващите години ще видим дали ще се потвърди тази теза. От началото на годината и особено през последното десетилетие своята несъстоятелност демонстрираха не по-малко от 25 демокрации по целия свят, три от тях са в Европа – Русия, Турция и Унгария. Нищо чудно скоро в този списък да се окаже и Полша. Дори Ангела Меркел да съхрани властта в Германия, кризата на западния либерализъм няма да свърши от раз, макар да подозирам, че точно така ще се говори навсякъде. Доколкото идните години нови милиони французи, британци, американци и други жители на Запада ще минават от безопасни работни места с пенсии към договори без преференции, тяхното чувство на ненадеждност ще се засилва.
Възможно е лозунгът „Да върнем контрола” нищо да не значи в света на взаимнозависимия суверенитет. Но за онези, които загубиха това, което някога се смяташе от тях за икономическа безопасност, той е напълно реален. Западната държава традиционно застраховаше частните лица от превратностите на пазара. Днес тя всеки път зарязва този си роля. Привържениците на либералната демокрация, включително и аз, трябва да се молим за успеха на Еманюел Макрон и на други подобни лидери. Но той победи с помощта на твърде обобщени и мъгляви обещания, без при това да има партийно мнозинство, което да подкрепи неговите начинания. Обама даваше аналогични надежди през 2008 година, когато неговата партия напълно контролираше положението.
Осем години по-късно Америка избра Тръмп. Кризата на Запада бе създадена не през 2016 година. И няма да изчезне през 2017-та. Тя има структурен и твърде траен характер. Онези, които премълчават това, оказват мечешка услуга на либералната демокрация.
БГНЕС ————————–
Едуард Люс, главен наблюдател на „Файненшъл таймс“. Книгата му „The Retreat of Western Liberalism“ излиза в момента във Великобритания, а през юни и в САЩ.
Прочети още на :http://www.bgnes.com/bez-filtyr/bez-filtyr/4509376/
