Ирина Кирилова
Някога, когато бях студентка в трети курс на Факултета по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, се явих на изпит по съвременна българска литература. Доцент Михаил Василев ми писа отличен 6, след като развих въпросите, които ми се паднаха. А те бяха: „Осъдени души” на Димитър Димов и любовната лирика на Веселин Ханчев.
-
На вас кой ви даде съвет да следвате журналистика? – попита той. – Журналистиката е еднодневка, минава и заминава. Вие сте родена за литератор.
И ми каза да се върна в първи курс на Факултет „Българска филология”, тъй като там ми е мястото. Не го послушах и станах журналистка. Срещнах се с десетки хиляди хора от интересни по- интересни. Направих хиляди интервюта, репортажи, написах есета и очерци…
Така дойде 1999 година. Тогава художникът от Хисаря,живял и творил в Париж – Илин Паунов, дойде в студиото и ми каза:
-
Искам да бъдем интелектуални приятели и да ти разкажа истории от моя живот, а ти да ги опишеш.
Съгласих се. В 2000 година излезе първата ми книга „Картини от един живот”. Тя е един уникален книжен продукт, защото освен историите на художника, в нея има четиридесет и осем репродукции на негови картини.
Шест години след тази книга събрах интервютата с най- прочути българи, които пазих като ценен дар, защото не на всеки журналист се пада късмет да вземе интервю от поетите Блага Димитрова, Радой Ралин, Йосиф Петров, Стефан Цанев, от артистите Васил Михайлов, Георги Калоянчев, Невена Коканова, Гинка Станчева, Йорданка Кузманова, Сотир Майноловски, Никола Анастасов, Доротея Тончева, от политиците Петър Стоянов, Александър Лилов, Елена Поптодорова, Светослав Лучников, Иван Пушкаров, Гиньо Ганев, Андрей Пантев, Божидар Димитров, Петър Берон, от режисьора Крикор Азарян, от певеца Васил Найденов, от художниците Вълчан Петров и Илин Паунов и други.
Интервютата влязоха във втората ми книга „Зад фасадата”. А за да не останат гласовете на тези така незабравими хора на вятъра, дисковете са съхранени в Държавен архив –Пловдив.
Третата ми книга се нарича „Това съм аз”. Защото там са стихотворенията ми, писани през годините, най- хубавите ми есета, историята на рода ми Яланджийски и малко любов.
Стигнахме до четвъртата книга. Последните две са писани, когато преодолявах счупването на крака ми и затова много от изреченията са поляти със сълзи. В тази книга са моите истории – семейни, фамилни, любовни, приятелски и стихотворения, които са създадени от мисли за живота. А той е така кратък!
Но за да не ставам тъжна и да предизвиквам вашата жал, ще завърша с това, че покойният ми доцент Михаил Василев тогава позна, че аз съм родена за литератор. Обичам да пиша, обичам да чета, обичам да анализирам прочетеното, обичам да разказвам, обичам и тези, за които пиша. Затова и посвещението на четвъртата ми книга – „Къщата на хармонията” е:” Посвещавам тази книга на всички, които ме обичат”.
ДАНО ОСТАНА ВЕЧНА
Някога, когато ситен дъжд вали
и мене вече няма да ме има,
всички много ще ги заболи,
за тях ще бъда вечна зима.
Ще бъде бяло мястото ми на земята,
ще бъде празно бялото легло,
ще бъде бяло името с цветята,
но живо ще е мойто потекло.
Ще искат близките да ме прегърнат,
но бяла сянка ще лети в нощта,
ще чакат бялата усмивка те да зърнат,
но бяла ще ги гледам сутринта.
Когато няма вече да ме има,
как моите деца ще ме прежалят?
За тях ще си остана бяла зима,
но искам техните очи да ме пожалят.
Някога, когато ситен дъжд вали,
някога – дано е по- далече,
някога далече в бъдни дни,
дано ме има, за да остана вечна.
2 април 2017 г.
Ирина Кирилова
