Между 1985 и 2002 съм прекарвал средно годишно по около три месеца в Съединените Щати, от които поне една трета в Калифорния и останалите две трети във всички останали (двадесетина щата), в които съм имал работа, обикновено на серии от по една-две седмици. По времето, когато бях данъкоплатец в САЩ (1995- 2000), освен федерален данък, плащах щатски данък в Калифорния и Род Айлънд.
Калифорния е пленителна с природните си дадености, с климата и с безбройните си ресурси; всичко това предопределя индустриалното й развитие. Но най-силно се чувства атмосферата на освободен дух, предприемачески мечти и въжделения за успех – тук те са в пъти повече, отколкото където и да е било в САЩ (нямам предвид хладните калкулации просто за правене на пари – това е прерогатив на Уол Стрийт, както и някои места по Кънетикът, и изобщо Нова Англия).
Ако някога някъде действително е съществувала чистата Американска мечта – почти идеалистична, почти нематериална – тази на силния творчески дух, който неминуемо се увенчава с успех във всяко начинание, то това може да е само в Калифорния. Многократно съм имал усещането да се докосвам, почти физически, с тази мечта, при безбройните ми срещи с хората там. Не напразно повечето новиидеи, особено в областта на високите технологии, идват все от Калифорния. Не напразно там възникна “Силициевата долина”. Не напразно повече от една трета от всички конгреси, конференции, изложения и симпозиуми в областта не само на новите технологии, но и в други научни сфери по онова време се организираха там. Индустриалното развитие на този щат бе феноменално (за селскостопанското повечето хора знаят и без това), натрупаното богатство невероятно, хъс за работа – колкото щеш, кадри (привлечени от цял свят) бол, инвестиционен капитал с лопата да го ринеш; с други думи, Калифорния на онова време изглеждаше най-близко до представата на много хора за съвременния рай на Земята. Заплатите (в производителната сфера) също бяха най-високи в сравнение с всички останали щати, за съответната позиция в съответната индустрия, така че – при все че цените на къщите, както и наемите, също бяха измежду най-високите – средно взето покупателната способност в този щат беше най-високата в Америка. Затова и Калифорния привличаше кадри от цял свят буквално като магнит.
Добре, ама не било съдено да трае вечно. Точно в зенита на славата и богатството си, правителството на щата започна една безумна кампания, посредством която просто натири огромен брой компании далеч от себе си. Всичко започна под претекста за затягане на законодателството отнасящо се до екологията и опазването на околната среда, след което се изля и във всякакви други форми на “либералното мислене” и в изявата на арогантното самодоволство на професионалните политици.
Така например, постепенно всички нормативи за концентрациите на тежки метали и други токсични субстанции изхвърляни посредством индустриални води, отпадъци и газове се занижаваха далеч под стандартните за страната (така политиците можеха да се похвалят, че щата им е най-екологично съзнателния и съответно най-чистия в Америка, макар и да е най- индустриализирания), докато просто стана прекалено скъпо да се поддържа дадено производство в Калифорния. Също така за някои химикали представляващи неотменима част от технологичните процеси, се издаде закон, който постулираше забраната им, след определен брой години – срок, до който трябваше да им се намери заместител…
Познайте какво се случи: една по една, фирмите от индустрията, в която работех – микроелектронната – се принудиха да пренесат фабриките си от Калифорния в други щатове, където администрацията търсеше да привлече индустрия, а не да я изпъди. Така множество компании пренесоха производството си в Аризона, Тексас, Флорида. И, естествено, както тези същите, така и други фирми никога вече не построиха новите си фабрики в Калифорния – а нови такива, поне през 1990-те години, все още се строяха, докато не се намеси фактора Китай – и вместо в любимия на цялото high tech общество щат отидоха във Вирджиния, Орегон, Айдахо и пр. Ако на това не се вика скудоумие, то аз не знам на какво.
Така или иначе, след повече от две десетилетия на такава разрушителна политика в името на личните цели и интереси на една глутница самодоволни и арогантни – а инак просто недоограмотени – политици-професионали, Златния Щат или ще трябва да се пробуди от летаргията си, или ще започне да пада по спиралата на вечно намаляване на покупателната способност на населението си, на първо време чрез въвеждане на допълнителни данъчни тежести.
И ето ви друг елемент от сагата: тия дни бившият губернатор Арнолд Шварценегер – не професионален политик, тоест не номенклатурчик – сдаде поста си и се отказа от по-нататъшна борба, тоест от активна политическа роля, след като се опита, безуспешно, да поправи нещата. Връщайки се обратно в професията си, артистът оставя нещата в ръцете на номенклатурчиците, което само потвърждава нашето мнение: разрушителното действие на Номенклатурата може да се парира само като сепромени системата !
И така, този пример е показателен даже и само с това, че Номенклатурата може да унищожи всичко дори и да действа само в областта на ограничен тип разходи. В случая на Калифорния имаме разрушително действие предимно в посоката на (антииндустриално) законодателство, което постепенно унищожава икономическата инфраструктура и ескалира непродуктивните разходи. С други думи, един иначе прекрасно екипиран държавен кораб може да бъде докаран до крушение даже и без военни разходи или външнополитически подаръци. Щрихи към портрета на Номенклатурчика Как се отличават малкото почтени хора, които могат да попаднат – поради най-различни причини и обстоятелства – измежду Номенклатурчиците ? Много лесно – те скоро осъзнават ситуацията и, отвратени, излизат от играта. Това най- ясно се вижда около революционни събития, когато такива условия се създават.
Най-близките до нас примери са Вацлав Хавел и няколкото полски интелектуалци, които поради обстоятелствата бяха принудени да играят ролята на професионални политици, след “кадифените революции”. След напущането на постовете си всички те заявяват разочарованието си от сериозното разминаване на очакванията – техните, както и на огромните мнозинства в техните общества – от реалностите на живота в “свободната демокрация”. Това впрочем се вижда и през всички други революционни преходи, в по-старите исторически времена.
Най-често срещаното явление е следното: идеалистите (непрофесионални политици), които в първите години след промените попадат в управлението, по правило скоро се отвращават от алчността и наглостта на запретналите вече ръкави профитьори (използвачи) около себе си, и – след неизбежно неуспешните опити да променят ситуацията – напущат политическото поприще.
Това го има във всички страни и всички времена, през които е съществувал статута на професионалния политик. Очевидно, за да се отърве човечеството веднъж завинаги от тази напаст, трябва да се забрани професията “политик” – от ясно по-ясно. И не само да се забрани, а да се изкорени от живота на хората, от мисленето им. А това може да се осъществи само по схемата, предложена тук, с други думи като се отстрани възможността за възникване на Номенклатура, респ. Номенклатурокрация.
Номенклатурчиците са използвачи, за които не съществува нищо свято. Много често за маскировка те използват обявяването си за космополити, граждани на света. Да, няма нищо лошо в това да се чувстваш космополит и гражданин на света: и аз се почувствах така, когато за първи път станах свободен като птица беглец отвъд “желязната завеса”, а и досега се чувствам така – но никога не съм забравял, че преди всичко съм българин, никога не съм преставал да обичам земята, която ме е откърмила, завинаги съм запомнил, че от всички хора на света най – близки по кръв са ми моите братя и сестри в България, и че от всички места по света има едно кътче, което ми е най-мило.
Защото да бъдеш космополит е чудесно, но да си останеш дърво без корен със сигурност означава да потънеш завинаги безсмислено в небитието. Космополитът не знае що е бащин край, ще рече какво означава патриотичен дълг – космополитът няма Родина !!!
Има един много интересен аспект, който много точно и еднозначно характеризира днешната “свободомислеща”, “демократично настроена” и “с европейско виждане” Номенклатура. Тя непрестанно рекламира себе си като защитница (единствената !!!) на правата на мъничкия, нещастен, почти изоставен на произвола на съдбата му – ако не беше тя, неговата достойна закрилница, разбира се – гражданин, и го окуражава при всеки възможен случай да съди държавата си.
За целта го е оборудвала с безброй съдилища: в Страсбург, в Хага и къде ли не още – аз дори им изгубих вече броя – тоест с изобилие от правосъдие.
Питам аз: що за манталитет е това ? Ако гражданите съдят държавата, значи те не я считат за своя, значи те се разграничават от нея и не само не искат да имат нищо общо, но и имат много против нея, щом искат да бъдат овъзмездени от нея и трябва да молят трети лица за помощ.
Ами че случаят е много ясен – щом тази държава прави така, че гражданите й тръгват да я дават под съд, в нея има нещо дълбоко изкривено и тя просто трябва коренно да се реорганизира и преустрои, така че да се отнася към собствениците си като към такива и да ги обслужва като такива, а те от своя страна да гледат на нея като на своя собственост, а не като на вражеско оръдие, което единствено им нанася вреди.
Горният аргумент би могъл да се продължи още, и да се разпростре по – надълбоко.
Номенклатурата в България, както и в други страни от Източна Европа, с действията си принуди огромен брой граждани да напуснат завинаги Родината си.
Това е равносилно на осъждане държавата на смърт – когато съзнателно напущаш Отечеството си, за да се заселиш в чужбина, това е, което де факто правиш, независимо дали го съзнаваш или не.
Просто извършваш еквивалента на произнасяне смъртната присъда на държавата си. Аз самият съм го изпитал и осмислил много отдавна, преди почти 30 години, и претендирам да знам.
Но ако приемем това, то като се има предвид огромния брой смъртни присъди, следва, че тази държава няма право на живот – тя трябва да бъде променена !
Просто и ясно, нали ? © 2010 Иван Даракчиев
