Ако сам може да изпие три литра ракия и да изкльопа половин агне на едно сядане, си е лидер и половина
Думата „лидер” е сред тези чуждици, които толкова трайно са се засадили в съзнанието и езика ни, че отдавна не търсим заместители или синоними, когато я използваме. И не без основание. „Лидер” не просто звучи престижно, а и някак си западно, магически, чуждоземски. Думата навлезе с промените в началото на 90-те години като термин, който замести актуалния дотогава „секретар” (партиен, комсомолски и пр.) и се утвърди светкавично във всекидневния жаргон.
Двадесет и шест години по-късно не можем да скрием от себе си, че у нас имаме много „лидери” – в политиката, в бизнеса, в обществения живот, да не говорим за спорта – навсякъде са. Включваш телевизора – „лидер” на нещо си обяснява как стоят нещата. Отваряш вестника – от първа до последна страница „лидери”. Влизаш в интернет (в частност българското присъствие в социалните мрежи) и от „лидери” няма отърваване – дигитални революционери, фейсбук политолози и патриото-мрънкачи от всякакъв характер, уклон и диагноза диктуват какво и как трябва да става на всеки готов да си губи времето с тях. Едни са винаги самодоволни, други – вечно обидени, но пък са постоянни към последователите си, които никога не липсват.
„Лидерите“ у нас обикновено стоят начело на различни по размери групи индивиди – от няколко десетки до няколко десетки хиляди души, групирани по интереси, повечето пъти материални. Тези хора от своя страна обикновено припознават своите водачи по два основни критерия – интелект и/или мускули. Горе-долу както се подбират ударните кадри за силовите ведомства – нали знаете: бетонна плоча с три отвора и съответстващите три дървени геометрични форми, които трябва да се поставят в тях. Който и от двата подхода (интелект и/или сила) да използва кандидатът, най-важен е резултатът.
Може да прилича на тест за шимпанзета, но си е съвсем достоверен тест. Разбира се, имаме и високомерни лидери, от онези, които говорят със скъпи и неразбираеми за племето думи и са вечно сърдити, че не им се е паднал правилният народ, за да ги разбере. Те, сами разбирате, не са толкова популярни, по всички обясними причини. Напоследък все повече в тази група „лидери“ са хора от „истинското дясно“, каквото и да означава това в реалния български политически контекст. Предвид че „истинското ляво“ генерира същия ефект, по-добре да не задълбаваме повече в тази посока.
Логично е при подобни общи изисквания към основните ни лидери и те да са на търсеното ниво. Особено в общество, в което индивидуализмът е издигнат в култ. „Аз мога сам” е мотото, което движи разбирането на българина за съвместно съжителство. Този, който „може сам най-много“, е онзи, когото трябва да се следва. Без значение какво точно „може сам“. Ако сам може да изпие три литра ракия и да изкльопа половин агне на едно сядане, си е лидер и половина; „мо`е ли да тепа бици со пестници” – направо го правим министър-председател. Към изискванията за президент, както знаем вече, не сме толкова придирчиви. Но такива сме си ние спрямо хората, които избираме да ни представляват.
Ще направя пауза от общото разсъждение, за да обърна внимание, че съзнателно изключвам „шефовете“ от уравнението. Пък и „шефовете“ отдавна станаха „лидери“ – няма за какво да си кривим душите.
И тук е моментът да си припомним онази хубава и широкообхватна по смисъл и значение българска дума „главатар”. Онзи, който оглавява. Главата пред другите. За мен лично терминът обикновено предизвестява „следван от отряд черкези”, но може да съм само аз.
Реално погледнато обаче, у нас нямаме лидери в истинския смисъл на думата, както е зададен от различни англоезични тълковни речници: човек, който води група, организация или държава; създава обещаваща перспектива за бъдещето; мотивира и вдъхновява хората да го следват в името на постигането на конкретната цел за общото благо. Не звучи съвсем намясто, нали?! С оглед на „материала“, от който трябва да избираме, особено.
Но пък имаме „главатари“ под път и над път. С маркови костюми или анцузи, знамена, тъмни очила и/или свински опашки под пояса. Главатари на партии, на „обществени организации“, на агитки, на синдикати (няма да се сърдите, но ако вие сте профсъюзи, аз съм трамвай), на махленски банди и какви ли още не.
С основание в повечето „нормални държави“ (както обичаме да се самоунижаваме) подобни схеми и системи не съществуват предимно благодарение на т. нар. гражданско общество“, което е регулаторът на това, което се прави в името на „общия интерес“. Предвид на това че у нас „общият интерес“ се заключва до „яз, брато и аверите“, какво очаквате?! Тук е България – „честен човек“ е обидна дума, повечето съвременни българи я използват като синоним на „тъпанар“. Виж, „лидер“, е друго нещо. Особено във фрагментираното „общество“, с което боравим ние за нуждите на разбитата българска демокрация. Която отдавна беше открадната от главатарите, докато се караме помежду си кой от различните тартори на банди е „по-по-най“.
Затова нека бъдем честни със себе си и наричаме нещата с истинските им имена. В крайна сметка „главатарят“ на това или онова обединение на хора в България си е просто „лидер“ на организирана шайка разбойници. Манталитет, братче! Вярно е, че ако обикновено част от последователите са си истински престъпници, другата част (основната) просто много искат да бъдат разбойници, за да приличат на героите от филмите, пред които се прекланят. И да има на кого да казват „да, шефе“. Когато ценностната система на обществото е базирана върху елементарна позьорщина, няма как да е другояче. (Все се питам, ако последното нещо по телевизора, преди да падне соцът, беше „Шогун“ или „Робинята Изаура“, а не „Октопод“, дали щяхме в друга посока да тръгнем като нация? Но знае ли човек?!)
Но стига съм ви чесал и не забравяйте – на света има два вида хора, които се подиграват на законите: тези, които ги нарушават, и тези, които ги пишат – „лидерите“.
И нека бъда откровен: вдъхновението за този материал има съвсем основателен новинарски повод. На 1 септември 2016 г. българският министър-председател Б. Борисов обяви, че около 2020 г. ще е изчерпал потенциала си на „лидер“ и най-вероятно тогава ще се кандидатира за президент на републиката.
П.П. А пък руският президент Владимир Путин на среща с ученици същия ден бил казал, че истинските водачи трябва да са скромни и онези, които се помислят „за велики, са направили първата стъпка към провала“. Реших да ви обърна внимание. Просто така.
