Сълзите от смях или мъка, както и драскотините в паметта Тодор Колев ги е оставил. Живот и здраве, ще оставя и още…
Любимият плод на Тодор Колев е гроздовата ракия. На 26 август той вероятно я е уважил подобаващо. Няма как, поводът бе сериозен. Тогава един от най-големите актьори не само в България стана на 60.
През тези години момчето от Шумен, син на модния шивач с прякор Адама, освен институция на сцената и екрана е бил и други неща: танкист в казармата, певец в казино, строителен работник, та дори “политик за един ден” като депутат във Великото народно събрание… Почти липсва сред тях “роля”, с която да не се е справил. Май само с политическата в нашенския й вариант, но това би могло да се приеме и като комплимент.
Тодор Колев премина през шестте си десетилетия с талант, по-голям от торбичките под очите му; по-голям от Статуята на свободата, на която подари лика си в заставките на тв шоутата “Как ще ги стигнем…” и “Вход свободен”; по-голям от територията на Канада, където известно време бе на дипломатическа работа. От Северна Америка, ако не друго, той почерпи опит, родил фундаменталното парче “Кючек yourself”: “Тъй е, братко, в Канада, нямаш там проблем! Верно бе! Но душичката ти страда – тука си роден!”. Парчето бе включено в албум, който актьорът с горестна самоирония нарече “Фалшив герой”. “Защото – обясни той – в тази страна (не Канада, а България – б.а.) не оставиха някой да има истинския ореол на герой… Всичко беше оплюто, омазано, размазано и размито.”
| Фотограф: Иван Григоров |
Тодор Колев обаче не е фалшив герой. Достоен ученик на учителите си в занаята Георги Калоянчев и Луи дьо Фюнес, достоен поклонник на боговете си в изкуството Чарли Чаплин и Рей Чарлз, той се превърна в любимец на милиони. Постигна го не с изкуствено медийно напомпване, а с дарбата си.
Заради тази дарба мнозина, хеле пък колеги, не го долюбват, завиждат му. Получавал е бая удари в гръб. Натрупаната болка го кара да повтаря: “Аз съм шут, който вярва в злото и непрестанно търси начин да го побеждава.” Борбата върви с променлив успех. А усмивката на актьора е тъжна. И играта му е такава – бляскаво съчетание на комичното с трагичното.
“Играл съм огромни глупости – заради разпределението и да си оправдая заплатата” – признава той. Но силните му роли са много повече. Най-хубавите на сцената според него са Марин Горския в “Лодка в гората” от Хайтов и Топузов в “Човекоядката” от Иван Радоев – и двете под режисурата на най-добрия му приятел Крикор Азарян. А в киното най-високо оценява ролите си в “Двойникът” и “Господин за един ден” на Николай Волев и “Опасен чар” на Иван Андонов. “Там постигнах превъплъщения.”
Цигулката като оръжие
Гениалното превъплъщение на Тодор Колев е Циганина с цигулката или Мингянина, както той сам го нарича. Идеята за него му щукнала през 1978 г. не в “маалата”, а в… Мюнхен. Там видял италианци, които забавлявали арийците, като се правят на цигани. Фантазията му светкавично се задействала. Останалото се знае. В началото на 80-те неговият мургав субект с мустачките, бомбето и елечето овърша залите и летните театри на страната, билети за концертите му се намираха с връзки. Чрез Мингянина актьорът за сефте изкара чалгата от полулегалното й, панаирджийско-сватбарско битие. Той я естетизира, обагри я с хумор и смело я вмъкна в интонационната среда. Критици, взели се насериозно, го атакуваха с настървение. Но народът, пиян от кеф, му каза: “Евалата, Тодоре!” От всяка втора къща звучеше “На жената ти кажи/твой човек са удави/и въобще не го чакай ти” из невероятния хит “Черно море”.
Мингянинът обаче далеч надхвърли границите на художественото явление. Той се издигна до обществен феномен. Защото покрай чалгите, скрит зад физиономията на героя си, актьорът говореше на своята публика за сериозни и направо опасни да се изрекат по онова време неща. Така Тодор Колев стана сатиричният рупор на спотаения социален и политически гняв – той не просто веселеше хората, ами им даваше и надеждата, че не всичко в тоз живот се свежда до овчедушието. Затова за него се раждаха легенди. А днес вече самият той е легенда.
Драскотини в паметта
Една от прекрасните песни, изпълнени от актьора, е “Самотният човек” по стихове на Борис Христов: “Докато другите крещят/или говорят за изкуство/самотният човек на масата лови мухите/и ги пуска./Но ако пише стихове/той непременно ще остави/една сълза в очите/или драскотина в паметта ви.”
Сълзите от смях или мъка, както и драскотините в паметта Тодор Колев ги е оставил. Живот и здраве, ще оставя и още. През април миналата година каза: “Имам още някои неща да направя, преди да седна да пиша спомени.”
Не знам дали си ги е свършил нещата за такъв кратък срок, или душата му не изтрая на изкушението, но той взе, че написа спомените. Те скоро ще излязат в книгата му “Варненското софиянче от Шумен”. Сигурно ще е интересна. Защото Тодор Колев си има принцип: “С какво и да се захвана, трябва да съм лице. А задник никога не съм бил.”
